…когато виждам как българите около мен живеят в нищета и

„ …когато виждам по какъв начин българите към мен живеят в мизерия и заблуди, по какъв начин живеят в мързеливо очакване на избавление, по какъв начин се вайкат и бездействат, ругаят и нехаят, какъв брой мръсна и запусната е красивата България… – сърцето ми се свива. “

(1936 ~ 2017)

Весела книга за българския народ 

Думата народ е неразбираема и би трябвало да се използва рядко и деликатно. Тя е изхабена от случайно потребление, насилвана от лъжовни смисли. В името на народа са осъществявани най-вече закононарушения. „ Глас национален – глас божи “ е мит, който постоянно е водел до недоразумения. По времето на Френската гражданска война в името на народа бе отрязана главата на Луи XVI и на брачната половинка му Мария-Антоанета, по късно Робеспиер, отново в името на народа, проводи на гилотината Дантон, Камий Демулен и другари, не след дълго и неговата глава се търкулна в коша. Заради величието на немския народ Хитлер изпрати на крах 7 милиона съотечественици и още десетки милиони поданици на планетата. За Ленин, Сталин и Берия да не приказваме. Както споделяше обичаният Никола Генчев: „ Вярно, че Йосиф Висарионович е избил 20 милиона души, само че те всички са били гадове! “

Изобщо, визията за народ е многолика и спорна. Така, когато Иванчо Йотата се вайка:

Той вижда народа като ограмотяваща се и жадуваща просвещение общественост. 

Друг е гневът на Петко Славейков:

„ Не сме народ, не сме народ, а мърша!

Пак ще кажа и ще свърша! “

Явно поетът слага нещото народ, над нещото българин. 

А какво е желал да изкаже с възклицанието си Дякона: „ Народе???? ” – горест или екстаз? 

И предизвестието на Тодор Луканов след разгрома на септемврийското въстание: „ Не разчитайте на народа! Не разчитайте на народа! ” 

„ Народът е стадо и се нуждае от остен! ” – изрекъл го е някой, който очевидно не е бил от народа. 

„ Народе мой! ” – зоват поети и царе. Едните от обич, другите от възприятие за благосъстоятелност. 

„ Делото на мира ще победи, в случай че народите вземат в ръцете си делото на мира и го отстояват до край ” – тази дълбока мисъл пък е измъдрил миролюбецът Сталин. 

А аз не мога да не помни думите на Лиляна Пиринчиева, която в миналото е била с дълбоки леви убеждения, а след Девети септември дълги години лежала по лагерите: „ Най-голямата виновност на комунистите е, че те с терора си, с това, че не даваха човек да мисли, направиха хората без достолепие, направиха хората страхливи, да се подчиняват, да чакат всичко от горната страна, направиха ги мързеливи, накараха ги да си кривят душата. И в този момент берем плодовете на всичко това. Те изхабиха българския народ! “ Старицата изрече това обвиняване през 2000 година и аз го записах на касетофона си: 

„ Те изхабиха българския народ! ” 

Но в случай че думата народ основава усложнения при тълкуването й, то какво остава за народопсихологията. Има ли такова знамение или няма? Хора, които се назовават народопсихолози има, само че дали знаят какво тъкмо учат, си остава противоречиво. Естествено, те ще възнегодуват и ще заявят, че изследват типичното, присъщото, общото, усредненото, което се следи в средностатистическите държания и нрави на българина, немеца, англичанина. И защото разликата сред един англичанин, член на камарата на лордовете и един българин, народен представител в Народното събрание, е забележима с просто око, заключението се постанова единствено. Комай нещо като народен образ съществува. 

И аз още при започване на тези редове, на които не виждам края, желая да споделя: Аз съм българин, пребивавам в България и желая да умра тука. Има българи, които доста обичам, има такива, към които се отнасям с равнодушие, има такива, които са ми противни, само че няма такива, към които да изпитвам злоба. Това възприятие ми е непознато. Животът ми е цялостен с грехове, имам много отблъскващи черти и опитите ми да се разгранича от лошавините на българина, са съмнителни. И все пак съм си приветлив. Обичам българската природа, всички планини, всички умиращи гори, морето, когато е единствено, когато ревът на вълните, не стартира да звучи подправено от крясъка на къпещите се. Не мога да кажа: обичам българския народ, тъй като не знам какво значи това, не мога да изрека сходно нещо и за никой различен народ, само че когато виждам по какъв начин българите към мен живеят в мизерия и заблуди, по какъв начин живеят в мързеливо очакване на избавление, по какъв начин се вайкат и бездействат, ругаят и нехаят, какъв брой мръсна и запусната е красивата България, по какъв начин усмивката бяга от лицата ни – сърцето ми се свива. 

Първият въпрос е: знаем ли какви сме? Следващият - за какво сме такива. Струва ми се, че отговорите постоянно ще ни убягват, тъй като светът се трансформира и хората също. Още повече никой не обича да рови в душата си и да изважда на показ кривиците си. Но те би трябвало да излязат на яве, в случай че желаеме поне да ги надмогнем. Патриотарското трогване е нездравословно. То е асъдействало повече беди в сравнение с духовно извисяване. 

Съмнявам се, че съществуват неизменими гени определящи националния темперамент. Това което е изглеждало типично и присъщо за болшинството от българите преди 100 години, през днешния ден може да звучи неправдоподобно или изцяло опровержимо. 

Допреди век в България са живели най-вече селяци: земеделци, скотовъдци, занаятчии. Битът им, мислите им, обичаите им, разприте им, са били свързани със земя, добитък, птици, магарета, самари, сено, къшли, обори, плетове, воденици, каруци... българинът е бил сродèн с природата и подвластен от небето, снеговете, сушата, градушката, хищниците...Затова и мъдростите, и мислите, и речта му, и вярата му, и поверията му, показват този обичай и се лимитират от него и като че ли наподобява допустимо да се извличат сходни качества и дефекти на тогавашния български селяк. Такива опити са правили мнозина и на техните наблюдения човек може да се осланя. И въпреки всичко селянинът – шоп и селянинът старопланинец са много разнообразни, добруджанецът и родопчанинът – също. Така че аз не мога да си показва шаблон, в който всеки бивш българин може да се вмести. 

Но времената се трансформират, селата от дълго време линеят и пустеят, потоци хора се насочиха към градовете, там не се сее, не се оре, не се гледат добичета, даже кокошки, там се живее иначе. Дълги години може би десетилетия са нужни на селянинът- жител, тази хибридна персона, да се освести, да се нагоди, и това не може да не се отрази на неговия темперамент. Промени се и селото, и тия, които останаха по селата, към този момент не са същите. Нито животът им е същия, нито трудът, нито домовете, нито облеклата. Няма ги към този момент калпаците, носиите, потурите, шевиците, няма ги и обичаите, през днешния ден селянинът върви облечен в спортни екипи и носи маратонки. 

И в случай че за тогавашното българско село, за селянина от отминалите дни, е могло да се приказва с задоволително знания или с идилично въображение, стане ли дума за актуалния градски човек, за актуалния българин, думите изнемощяват и бъркотията е цялостна. 

Нещо повече, разликата в поколенията, сякаш става все по-голяма. Векове наред несъгласията сред татковци и деца не са били толкоз дълбоки, толкоз забележими, колкото през днешния ден. Светът се е запътил на някъде, за къде и той не знае, само че крачи все по-бързо, стартира да търчи, сетне да подскача и към този момент лети, и ние старите все по-малко разбираме младите, гледаме какво става в близост ни, слушаме, недоумяваме, зяпнали с увиснала долна челюст.

Из: „ Весела книга за българския народ “, Георги Данаилов, изд. „ Абагар “, Велико Търново, 2004 година
Снимка: Георги Данаилов (1936-2017), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu