Звучи много лесно. Взимаш един обект от улицата. Поставиш го

Звучи доста елементарно. Взимаш един обект от улицата. Поставиш го в някакво арт пространство. И оставяш хората да си блъскат главите с това „ какво е желал да каже създателят “. И това, в случай че не е промиване на изтерзаните ни от изключителна ситуативност мозъци...

Един образен актьор – Михаил Михайлов, е издигнал личността на фена и неговото его в фетиш. И това се случва в същинска кула – тази в Лозенец, от чиито връх не виждаш нищо, а единствено успяваш да се спускаш и изкачваш по „ спирали “, заложени от актьора.

Снимка: Даниел Димитров

Self-brainwashing е самоизмиване на мозъка като обред от ново потомство – във водна кула, в която от дълго време няма вода, промиване – на ръба на режещата самоирония. Михаил Михайлов бяга, само че единствено на пръв взор, от цветовете и контрастите. Той съумява да вкара гостите в материализирания тип на личния си мозък – във допустимо най-цветния и щур минималистичен екшън.

Всеки участник в Self-brainwashing има шанса да изригне – прочувствено, интелектуално и ментално, без да се тормози от следствията. И в тази игра няма опцията да си губещ. Защото, въпреки и за няколко минути, ти живееш в актуалното изкуство, ставайки част от него.

Снимка: Даниел Димитров

Михаил Михайлов – за личността като метафора, за водата и бялото, за промиването на мозъци, за Велико Търново и София като артистични провокации.

Ханес Андерле, кураторът на Self-brainwashing, споделя за Вас, че употребявате личността си като метафора за съществуването, егото и устрема към самостоятелна самореализация в глобализираното общество . На какво друго може да бъде метафора една персона?

Присъствието на една персона може да се зададе въпроси. Кой съм аз? Кои сме ние? И въобще, по какъв начин сме свързани между тях? И какво въздействие оказва това върху другите? Например, в този момент, по време на пандемията, разбираме, че не всичко зависи от самия субект, а от общото, и че сме свързани един с различен.
Пандемията за мен беше време, в което имах опция да работя по плана си. Тъй като аз работя ситуативно, това промени малко и тематиката.

Ще изтъквам още веднъж Андерле, съгласно който в Self-brainwashing Михайлов оставя фена да реши какъв брой чист е личният му мозък, когато напуща кулата за измиване. А какво бихте отговори Вие – като създател, на този въпрос?

Възприятието е доста релативно разбиране, защото то се дължи доста на нашия опит, на структурата, която имаме в нашето схващане. Човек може да влезе в изложбата и да не види нищо. Но може да влезе и това да промени неговото усещане и да му повлияе. Реално, аз одобрявам тази галерия като метафора на моята глава, като това, което се случва в нея. Един тип, посетителят, влизайки в изложбата, влиза в моята глава, и става част от нея. И по-скоро имам възприятието, че фенът оставя част от себе си в мен.

Снимка: Даниел Димитров

Има една звукова апаратура в подземния етаж, където всеки може да каже нещо. То стартира да се повтаря и, играейки си с акустиката на помещението, става като една натрапчива мисъл, която пък става част от моята глава. Това е някакво преправяне, което, в последна сметка, е и някакво промиване на тази мисъл...

Ако тази галерия демонстрира протичащото се във Вашата глава, това ретроспекция ли е, моментна фотография ли е или нещо друго?


Мисля, че e някаква компилация от минали и настоящи моменти. Защото всеки миг трансформира обстановката и я основава отначало. Естествено, моментът не може да съществува без предишното...

Има ше ли съответно събитие в живота ви което предизвика Self-brainwashing ?

Поводът е това, че аз като цяло се занимавам с човешкото битие, изхождайки от себе си. Много ме занимава въпроса с структурите, които сътворяваме в главата си. И по какъв начин можем да излезем от тези структури. И дали въобще сме способни да излезем от тези структури и да променим нещо в себе си...

И изложбата е В ашият отговор на тези въпроси или демонстрира процеса ?

Аз по-скоро не давам отговори, а задавам въпроси. Защото, мисля, че задачата на актуалното изкуство е да зададе въпроси, да предизвика човек да си даде някакви отговори...

Снимка: Даниел Димитров

Има ли вид, в който промитият мозък да се окаже допустимо най-чистият мозък?

Трудно е да се приказва за най-чистия мозък. Аз даже не мога да си показва по какъв начин наподобява той...

Промиването на мозъка ли е една от огромните покруса за актуалния човек?

Аз даже не го схващам като покруса, а като някакъв забавен феномен. Изобщо, операцията на нашето усещане и способността на човешкото създание да бъде манипулирано ме интересува като феномен. Аз самият не се изключвам от това, от тази уязвимост...

Без вода няма живот, казвате Вие. Без какво друго няма живот?

Да, аз споделям вода, тъй като, с цел да има живот, би трябвало да има придвижване. И когато има придвижване и смяна, това провокира живот. Затова бих споделил – придвижване. Независимо дали е кръгово, в права линия или обратно, без значение дали провокира позитивни или негативни дейности, то просто води развиването напред.

В тази галерия има доста бяло. Белият цвят постоянно ли е чистият цвят?

Бялото даже не се води за цвят. Според мен той е една доста добра основа –

както един снежен пейзаж, който няма никакви следи и всяка дребна парченце, всяко малко създание получава доста по-голям смисъл. Какъвто е случая с моите рисунки на прахуляк или рисунки на недостатъци на тавана.

Снимка: Даниел Димитров

Бялото има способността да даде значимост на неща, които считаме за неважни – като праха и жълтите петна на тавана...

Вие сте 100-процентов образен актьор. Какво за Вас значи образен актьор?

Той се разграничава от другите актьори по това, че не се занимава с текст, звук или танц, а с визия, с картини, които са най-важното изразно средство...

Питам Ви, тъй като съгласно мен у нас това разбиране се употребява като опрощение за неналичието на нещо, за изгубена идея...

Може би има и такива случаи, само че това разбиране е еднообразно на всички места. В момента ми прави усещане, че в София актуалното изкуство се развива. Всеки ден се появяват нови пространства.

Какво не Ви стига в България, с цел да развивате гения си тук?

Аз съм приключил във Великотърновския университет напълно класическо изобразително изкуство. Това не беше задоволително като изразно средство за мен и смятах, че няма да имам задоволително опция да се осъществявам. И незабавно откакто приключих образованието си, отпътувах за Виена, и стопирах да се занимавам с живопис. Започнах да употребявам други изразни средства – като пърформанс, видео...

Споменахте Велико Търново, който е и Вашият роден град. В момента той е окичен с лалета? Какви са Вашите професионални мечти към родния град? Въобще, този град предизвика ли Ви като образен актьор?

Със сигурност, подсъзнателно ме предизвика, тъй като съм изкарал там 20 години. Относно тези лалета, ми харесва това, че някой е разрешил да се направи изкуство в общественото пространство. Защото градът е закостенял и изисква доста работа, с цел да получиш позволение. Ако нещо е по-провокативно, напряко ще провокира скандал.

Снимка: Даниел Димитров

Аз да вземем за пример си представям да бъде поканен за една независима галерия там. И в следствие бих направил и нещо в общественото пространство. Любимата ми част е към улица „ Гурко “ и региона преди Царевец. Харесвам Света гора, което е като един дребен Холивуд на Търново. Той е много безстопанствен. А там може да има творби, които да накарат хората да стигат до там...

А София?

Прави ми усещане, че има доста контрасти. Има места, които са на доста високо равнище, и други, където е безспорна бедност...

Зависи ли вдъхновението от мястото, където работите. Или мястото е значимо единствено за осъществяването на плана?

По-скоро, до момента в който съм работил по Self-brainwashing мисловно съм бил в кулата, в случай че приказваме за съответния план. Но планът е основан във Виена, в моето ателие. И в този смисъл, мястото няма значение.