Борис Мисирков и Георги Богданов - художници на променливия свят
" Звънецът „ Агитпроп “ и след това синята къща в двора. “ Когато Борис ми споделяше адреса в центъра на София, на който ще се срещнем, не подозирах на какъв прикрит остров ще се озова. Дворът е като в бунар зад неаполитанския упадък на вътрешните фасади. Орехът към този момент е позлатен – „ Беше ей подобен възтънък стрък, когато дойдохме “, лозницата е сезонно оголяла и е единствено писмен знак, голямата бананова палма, подарък от една съседка, ще бъде подрязана както всяка есен, само че този път пър-во ще взе участие в идната галерия – „ Рециклаж ще преживее нашето страшилище “.А синята къща… Като Вавилонска кула е тя. Реконструирана, отчасти разрушена и издигната отначало, вдигната с още едно равнище, по едно и също време незавършена и изцяло приключена, археология на времето, с открити бетони, тухли и груби мазилки, със следите на разнообразни архитекти, другарски помогнали с това и това, с открити на боклука мебели и стена но Тадао Андо, къща подредена и безпорядъчна, сурова и артистична, по самобитен метод почтена – това е къщата на „ Агитпроп “. Тук има зона за уъркшопи, киносалон, зона за монтаж, офис и несъмнено, тераса за празненства.„ Търсехме пространство, в което да може да се отдадеш на мислене, на раждане на хрумвания, на основаване на някакви неща – споделя ми Георги. – Така открихме нашето грозно пате. Има велики фотоси по какъв начин сме се изтипосали пред съборетината като бъдещи вложители. Налагаше се голям ремонт. Всичко продължи към 15 години. Сега това с изключение на офис на „ Агитпроп “ е и средище на Балкански документален център, с който организираме „ София Документал “, фестивала за документалистика, отдадена на тематиката за човешките права. 20 години по-късно си имаме нашето място с изобретателна сила и към този момент с интернационално наличие, когато има срещи, в дворчето се чува всякаква тирада. “ 
Подобно на Георги Господинов в литературата, Борис Мисирков и Георги Богданов за към трийсет години сътвориха в областта на образните изкуства новия роман за носталгията, отпечатъците на времето, трофеите му и паметта. Много евентуално е, в случай че говорите с тях, самите те да нарекат просто „ веселба “ нещата, които вършат – филмите, инсталациите, фотографиите. И не, няма да ви прозвучи маниерно, а изцяло откровено и естествено, като казано от две момчета, които си играят, изненадват и увличат и другите в тази игра, по този начин описват своите истории. Естетски вършат точните, нежни сечения в тъканта на тематиките, с цел да отделят смисли и смисли – без значение дали снимат „ Георги и пеперудите “ – по кое време минаха 21 години от този момент, – или основават кино лентата и изложбата „ Колите, с които нахлухме в капитализма “, или даже сувенирите „ Альоша “ – близалките като от цветно стъкло, умишлен кич, който да ни накара да се замислим по какъв начин консумираме историята. Винаги има една особена светлина в техните работи, която работи като стаена опрощаваща усмивка и като вяра.Съдбата е написала хубава история, срещайки житейските им пътища. И двамата са родени в една и съща година, приключват в един клас НГДЕК, след това дружно учат в НАТФИЗ, а по-късно и в пробния център FABRICA в Италия. Основават продуцентската компания „ Агитпроп “, мотор на която е продуцентската сила и гений на Мартичка Божилова. Работят главно в тандем. Сред изключенията е приглушеното камерно зарево на миналогодишната галерия „ Мисирков за Мисирков “ – отхвърлен и доста персонален взор на сина върху живота и работата на бащата, отдадена на 90-ата годишнина от рождението на преводача Борис Мисирков, обогатил живота ни с преводите на над 150 романа, пиеси и новели от рус-ки език, измежду които творби на Иля Еренбург, София Толстая, Венедикт Ерофеев, Михаил Булгаков, Булат Окуджава, Андрей Платонов. Работи на тандема Мисирков/Богданов са носители на интернационалните награди и са част от сбирките на Музея на модерното изкуство в Рио де Жанейро, Музея „ Елизе “ в Лозана, Музея на фотографското изкуство в Одензе, НХГ, СГХГ, Националната библиотека – Париж, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и от частни сбирки.
Не мога да не стартира с въпроса какво ви държи дружно толкоз време – към този момент май към 30 години? Георги: Още в Класическата гимназия започнахме да потъваме в дебрите на едни стаички с фотоувеличители, фотоапарати, да разнасяме една супер 8мм камера, заета от Огнян Радев (преподавател по старогръцки и история на античната просвета – б.р.). Така постепенно прицелвайки се и правейки неща дружно, продължихме по пътя. Държи ни това, че не желаеме да стопираме да си играем, и то да си играем дружно. Аз съм уверен, че дружно сме доста по-голяма мощ и че общувайки, подавайки си топката един на различен, можем да вършим по-големи неща. Въпросът е да намерим нещото, което още не сме правили. Това е казусът, произлизащ от обстоятелството, че са минали към този момент 30 години. Търсим новото последващо предизвикателство и все по-трудно намираме стъпката във към момента неразучена посока, която да ни е забавна.
Противоположности ли сте? Борис: Много повече сме сходни. Често се е случвало, събуждайки се на идната заран и обсъждайки някоя задача, на която е трябвало да намерим решение предния ден, да се окаже, че безусловно без значение всеки е стигнал до почти същото решение. Как работите? Звъните ли си нощем с „ Имам супер концепция! “? Борис: Това може би е било в гимназията или в НАТФИЗ. Съвсем скоро, на 19 ноември, следва откриването на ваша галерия в изложба Алма Матер по случай 35 години от рухването на Берлинската стена. Какво още не е казано по този въпрос? Борис: Когато Александър Кьосев ни удари по главите със задачата да измислим какво да създадем по този мотив, в действителност дълго се чудехме какво не е казвано по въпроса. Вече сме измислили нова лека пънкария. Решихме да превърнем двата стъклени куба на галерията във витрини на магазин. Стъклата са избаданарени с бяла багра и от вътрешната страна се провиждат сенки на всевъзможни предмети, които са били в общите фантазии на хората по това време. Отвън има надпис Opening Soon. Идеята е, че през 89-а година мислехме, че всичко ще стане от раз и – хоп – ще заживеем прелестно. И ето към този момент 35 години към момента сме в очакване на това по-хубаво, което следва, а то все не идва – или идва, само че не във типа, в който сме си го мечтали.
Георги: Ако генерализираме – споделяме, че и на демокрацията ѝ следва разкриване, и доколкото демократичният развой е връстник на нашата тандемност – то и той минава през съответните стадии, през които сме минали и ние, растейки и развивайки се, и оставя всевъзможни следи и опити. Всичко това желаеме да го загатнем с този спектакъл на сенките. В последна сметка сенките са части или останки от нещо, което следва да се случи, само че още не е.
Станахме ли изгубено потомство около това? Борис: По-скоро сме извънредно късметлийско потомство. Понеже през 90-те години можеше да правиш безусловно всичко, което си си намислил – от финансова пирамида до смели изложения, за каквото имаш капацитет. Ние се занимаваме с решение на проблеми и всевъзможни спънки и пречки ни настървяват още повече да измислим по какъв начин да ги преодолеем.
Георги: Имахме и идея, същински проблеми, същински мотивации. По-скоро като си мисля за настоящите генерации, ми се коства, че нямат същински проблеми и са леко изгубени. Ние бяхме прицелени и това доста ни оказа помощ, само че не знам какъв ум да дам на идващите, което леко ме потиска. Изкушавате ли се да се връщате към някои планове по нов, друг метод? Георги: По-скоро се пазим да рециклираме и все се майтапим, че още е рано за ретроспективна галерия. Единствено за плана „ По следите на светлото бъдеще “ от 2005 година от време на време си приказваме, че може да има ново издание – тези седем души, които сме изследвали преди време, би ни било любопитно да ги забележим в този момент като възрастни – кой мечтал да стане режисьор, а станал служител на реда или охранител на прокурора, кой си мечтал за пасторални дни, пък работи в шумния град.
Борис: По-скоро от време на време се връщаме към подобен метод. Ето в този момент тези кубчета в изложба Алма Матер ще се гледат единствено извън. Така преди доста години бяхме създали във връзка една галерия на Пикасо плана „ Разтоварването “ – документи на целия развой по реализирането на изложбата. Беше в Испанския институт „ Сервантес “ като отцепено пространство, в което надничаш единствено през няколко дупчици. Или пък се връщаме към класическа черно-бяла лентова снимка. Сега работим по план за границите, ще бъде част от галерия в Историческия музей през април. За него снимахме граничните зони с Гърция и Турция на филм, с огромен и муден широкоформатен уред.
Всичко се променя… А какво остава… Борис: Това, което се надяваме да не изгубим до дъно, е любознанието.
В доста от работите ви става дума за отминали, забравени, изгубени фантазии на цели генерации. Какво се случи с вашите фантазии?
Георги: Задъхан да се боря, сякаш не съм имал фантазии, а по-скоро съм се стремил към последващи равнища. Случилото се е идеално. Не сме имали материални фантазии. Да се срещнеш с хора и да схванеш, че си дал нещо на тях, е доста характерен миг. Винаги ме изненадва, когато схвана, че откакто си правил нещо откровено и вярно, то може да остави следа и да повлияе на някого.
Борис: Ние постоянно сме си поставяли реализируеми фантазии. Мечти, които са имали смисъл. Не са били фантазии да трупаш парцели да вземем за пример. Едната секция от изложбата „ Колите, с които нахлухме в капитализма “ се наричаше „ Фантазми “ и представляваше селекция от фотографии в инстаграм профилите на няколко собственички на лади, москвичи и волги в днешна Русия. „ Комбинацията от руска стилистика и типично американски pin-up пози е изцяло неуместна – и показателна за положението на духа на тези девойки, раздвоени сред руското минало и фантазията за западен начин на живот “, споделя по този мотив Борис. Ако генерализираме – кое във фантазмите през днешния ден ви тревожи? Георги: Базирайки се на огромното проучване, което направихме за този план, в новите генерации най-притеснителна е фантазията и носталгията по нещо, в което не са живели. Как се кодира това, не знам.
Борис: Фантазмът за лек и хубав живот, без изключително да се напънеш за него, ненапълно нервира. Не ми харесва това, че доста хора през днешния ден сякаш са се родили изтощени. Имат всичко за даденост. На 25 години приказват за бърн навън. Та ние сме имали 24-часови работни дни, когато сме завършвали филм или е трябвало да предадем план.
Подобно на Георги Господинов в литературата, Борис Мисирков и Георги Богданов за към трийсет години сътвориха в областта на образните изкуства новия роман за носталгията, отпечатъците на времето, трофеите му и паметта. Много евентуално е, в случай че говорите с тях, самите те да нарекат просто „ веселба “ нещата, които вършат – филмите, инсталациите, фотографиите. И не, няма да ви прозвучи маниерно, а изцяло откровено и естествено, като казано от две момчета, които си играят, изненадват и увличат и другите в тази игра, по този начин описват своите истории. Естетски вършат точните, нежни сечения в тъканта на тематиките, с цел да отделят смисли и смисли – без значение дали снимат „ Георги и пеперудите “ – по кое време минаха 21 години от този момент, – или основават кино лентата и изложбата „ Колите, с които нахлухме в капитализма “, или даже сувенирите „ Альоша “ – близалките като от цветно стъкло, умишлен кич, който да ни накара да се замислим по какъв начин консумираме историята. Винаги има една особена светлина в техните работи, която работи като стаена опрощаваща усмивка и като вяра.Съдбата е написала хубава история, срещайки житейските им пътища. И двамата са родени в една и съща година, приключват в един клас НГДЕК, след това дружно учат в НАТФИЗ, а по-късно и в пробния център FABRICA в Италия. Основават продуцентската компания „ Агитпроп “, мотор на която е продуцентската сила и гений на Мартичка Божилова. Работят главно в тандем. Сред изключенията е приглушеното камерно зарево на миналогодишната галерия „ Мисирков за Мисирков “ – отхвърлен и доста персонален взор на сина върху живота и работата на бащата, отдадена на 90-ата годишнина от рождението на преводача Борис Мисирков, обогатил живота ни с преводите на над 150 романа, пиеси и новели от рус-ки език, измежду които творби на Иля Еренбург, София Толстая, Венедикт Ерофеев, Михаил Булгаков, Булат Окуджава, Андрей Платонов. Работи на тандема Мисирков/Богданов са носители на интернационалните награди и са част от сбирките на Музея на модерното изкуство в Рио де Жанейро, Музея „ Елизе “ в Лозана, Музея на фотографското изкуство в Одензе, НХГ, СГХГ, Националната библиотека – Париж, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и от частни сбирки. Не мога да не стартира с въпроса какво ви държи дружно толкоз време – към този момент май към 30 години? Георги: Още в Класическата гимназия започнахме да потъваме в дебрите на едни стаички с фотоувеличители, фотоапарати, да разнасяме една супер 8мм камера, заета от Огнян Радев (преподавател по старогръцки и история на античната просвета – б.р.). Така постепенно прицелвайки се и правейки неща дружно, продължихме по пътя. Държи ни това, че не желаеме да стопираме да си играем, и то да си играем дружно. Аз съм уверен, че дружно сме доста по-голяма мощ и че общувайки, подавайки си топката един на различен, можем да вършим по-големи неща. Въпросът е да намерим нещото, което още не сме правили. Това е казусът, произлизащ от обстоятелството, че са минали към този момент 30 години. Търсим новото последващо предизвикателство и все по-трудно намираме стъпката във към момента неразучена посока, която да ни е забавна.
Противоположности ли сте? Борис: Много повече сме сходни. Често се е случвало, събуждайки се на идната заран и обсъждайки някоя задача, на която е трябвало да намерим решение предния ден, да се окаже, че безусловно без значение всеки е стигнал до почти същото решение. Как работите? Звъните ли си нощем с „ Имам супер концепция! “? Борис: Това може би е било в гимназията или в НАТФИЗ. Съвсем скоро, на 19 ноември, следва откриването на ваша галерия в изложба Алма Матер по случай 35 години от рухването на Берлинската стена. Какво още не е казано по този въпрос? Борис: Когато Александър Кьосев ни удари по главите със задачата да измислим какво да създадем по този мотив, в действителност дълго се чудехме какво не е казвано по въпроса. Вече сме измислили нова лека пънкария. Решихме да превърнем двата стъклени куба на галерията във витрини на магазин. Стъклата са избаданарени с бяла багра и от вътрешната страна се провиждат сенки на всевъзможни предмети, които са били в общите фантазии на хората по това време. Отвън има надпис Opening Soon. Идеята е, че през 89-а година мислехме, че всичко ще стане от раз и – хоп – ще заживеем прелестно. И ето към този момент 35 години към момента сме в очакване на това по-хубаво, което следва, а то все не идва – или идва, само че не във типа, в който сме си го мечтали. Георги: Ако генерализираме – споделяме, че и на демокрацията ѝ следва разкриване, и доколкото демократичният развой е връстник на нашата тандемност – то и той минава през съответните стадии, през които сме минали и ние, растейки и развивайки се, и оставя всевъзможни следи и опити. Всичко това желаеме да го загатнем с този спектакъл на сенките. В последна сметка сенките са части или останки от нещо, което следва да се случи, само че още не е.
Станахме ли изгубено потомство около това? Борис: По-скоро сме извънредно късметлийско потомство. Понеже през 90-те години можеше да правиш безусловно всичко, което си си намислил – от финансова пирамида до смели изложения, за каквото имаш капацитет. Ние се занимаваме с решение на проблеми и всевъзможни спънки и пречки ни настървяват още повече да измислим по какъв начин да ги преодолеем. Георги: Имахме и идея, същински проблеми, същински мотивации. По-скоро като си мисля за настоящите генерации, ми се коства, че нямат същински проблеми и са леко изгубени. Ние бяхме прицелени и това доста ни оказа помощ, само че не знам какъв ум да дам на идващите, което леко ме потиска. Изкушавате ли се да се връщате към някои планове по нов, друг метод? Георги: По-скоро се пазим да рециклираме и все се майтапим, че още е рано за ретроспективна галерия. Единствено за плана „ По следите на светлото бъдеще “ от 2005 година от време на време си приказваме, че може да има ново издание – тези седем души, които сме изследвали преди време, би ни било любопитно да ги забележим в този момент като възрастни – кой мечтал да стане режисьор, а станал служител на реда или охранител на прокурора, кой си мечтал за пасторални дни, пък работи в шумния град.
Борис: По-скоро от време на време се връщаме към подобен метод. Ето в този момент тези кубчета в изложба Алма Матер ще се гледат единствено извън. Така преди доста години бяхме създали във връзка една галерия на Пикасо плана „ Разтоварването “ – документи на целия развой по реализирането на изложбата. Беше в Испанския институт „ Сервантес “ като отцепено пространство, в което надничаш единствено през няколко дупчици. Или пък се връщаме към класическа черно-бяла лентова снимка. Сега работим по план за границите, ще бъде част от галерия в Историческия музей през април. За него снимахме граничните зони с Гърция и Турция на филм, с огромен и муден широкоформатен уред.
Всичко се променя… А какво остава… Борис: Това, което се надяваме да не изгубим до дъно, е любознанието. В доста от работите ви става дума за отминали, забравени, изгубени фантазии на цели генерации. Какво се случи с вашите фантазии?
Георги: Задъхан да се боря, сякаш не съм имал фантазии, а по-скоро съм се стремил към последващи равнища. Случилото се е идеално. Не сме имали материални фантазии. Да се срещнеш с хора и да схванеш, че си дал нещо на тях, е доста характерен миг. Винаги ме изненадва, когато схвана, че откакто си правил нещо откровено и вярно, то може да остави следа и да повлияе на някого.
Борис: Ние постоянно сме си поставяли реализируеми фантазии. Мечти, които са имали смисъл. Не са били фантазии да трупаш парцели да вземем за пример. Едната секция от изложбата „ Колите, с които нахлухме в капитализма “ се наричаше „ Фантазми “ и представляваше селекция от фотографии в инстаграм профилите на няколко собственички на лади, москвичи и волги в днешна Русия. „ Комбинацията от руска стилистика и типично американски pin-up пози е изцяло неуместна – и показателна за положението на духа на тези девойки, раздвоени сред руското минало и фантазията за западен начин на живот “, споделя по този мотив Борис. Ако генерализираме – кое във фантазмите през днешния ден ви тревожи? Георги: Базирайки се на огромното проучване, което направихме за този план, в новите генерации най-притеснителна е фантазията и носталгията по нещо, в което не са живели. Как се кодира това, не знам.
Борис: Фантазмът за лек и хубав живот, без изключително да се напънеш за него, ненапълно нервира. Не ми харесва това, че доста хора през днешния ден сякаш са се родили изтощени. Имат всичко за даденост. На 25 години приказват за бърн навън. Та ние сме имали 24-часови работни дни, когато сме завършвали филм или е трябвало да предадем план.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ