Знам какво е да си различен от другите. Като ученик

Знам какво е да си друг от другите. Като възпитаник бях малък и с Петър Маджаракиев се бутахме, какъв да е предпоследен в редицата в час по физическо. Същият Петър след години ми продаде негоден ледник, който с моя приятел Янчо колкото да качихме до петия етаж. Не е за чудене – Петката имаше гръцка жила и при започване на 90-те в един гараж отвори барче, което стана шлагер в квартала. Там ходех да пия блъди мери и да си бъбрим с момчетата. По едно време узнавам, че Борката, моткаше се с едно куче – афганистанска хрътка станал съсобственик на радио „ Галатея “. Беше спокоен, неугледен, с дълги руси коси, на момиче приличаше – обаче се намърдал във федерацията на студентските сдружения и топнал пръстче в меда. По-точно в помощите от изсъхнало мляко, които идваха от Съединени американски щати за опосканата ни страна. По нататък щях да видя просперитета и на други неугледни типажи, които се оказаха много комбинативни и хитри – качества, които явно не притежавах. Бях безвъзвратен мечтател и мислех, че с писане ще оправя света – задача оказала се невъзможна и непостижима.

Та майка ми споделя, че когато съм бил 4-ти клас съм излязъл да декламирам на някакво празненство. Като ме видели какъв съм завързак, хората почнали да хихикат, „ само че като стартира да рецитираш „ Опълченците на Шипка “ всички млъкнаха “, сподели майка ми. Бях добър рецитатор, умеене което усъвършенствах в драмсъстава на неповторимата Катя Папазова. Но артистичните ми заложби, даже двата златни медала от Фестивал на художествената самоинициатива не ме избавиха от омразата на лимитираните хора. Курсовата ми ръководителка в Механотехникума другарката Бакшева беше тъпа, като гьон и ме намрази незабавно. Не си мълчах и тя ми понижи държанието още в първи курс. Повишиха ми го чак преди да завърша, само че в случай че знаех какво ме чака в казармата щях да си остана в техникума.

Взводният ми, червендалест шишко гледал по малкия екран спектакъла „ Укротяване на опърничавата “, в който участвах и с наслада ме награби: дежурства, непоряди, заяждане, закани – целият боеприпас на военната „ мисъл “. Сблъсках се и с измяната – школникът Кънчев, който ми се водеше другар зад тила ми разправял, че съм „ неуспешен витизчия “. Беше си истина, и един път с Кънчев докопахме бутилка гроздова ракия и полегнахме на една морава зад спалните пространства да я изпием. Попитах го за какво приказва зад тила ми, той отхвърли и разбрах, че с цел да схванеш истината не би трябвало да подхождаш непосредствено. След казармата Кънчев стана служител на реда, а аз студент по история във Велико Търново. В Алма Матер свободолюбивата ми натура се натъкна на асистентката по История на остарелия свят Стела Монева. Веднъж й направих забележка, за какво закъснява за упражнение и бях умишлен незабавно. Успях да взема изпита при доцент Владимир Попов, само че няма да не помни по какъв начин злобно ме гледаше асистентката му.

Първата ми работа, като публицист беше във вестник „ Черноморие “. Тук ме чакаха цяла кохорта опитни сътрудници, които мъчно възприеха открития ми жанр на държание. Покойната Илка Катрева един път се опита да ми вземе пишещата машина /не доближиха машините в редакцията/, до момента в който пишех материал за новородено тигърче в зоопарка. Не й дадох машината и тя се оплака на основния редактор Петър Тодоров.

След като скъса най-малко 10 разновидността на материала ми за тигърчето, Петър ми изясни, че във вестника има подчиненост, която би трябвало да съблюдавам. Съгласих се, само че единствено видимо. Имах проблем с йерархията – не смятах, че щом някой сътрудник е по-възрастен и умел от мен има повече права. Неспазването на работното време, завеждането на мое гадже на конференция на Военноморските сили и недоволствата на сътрудниците доведоха до неизбежното ми уволняване.

Но Петър Тодоров ме научи да пиша, за което съм му признателен. Той имаше добре поддържана брада и очила, които смъкваше надолу, когато беше сърдит. Присвиваше вежди и попържаше виновника с добре подбрани хули. Пич си беше Петър и вестникар в костите. Вече няма такива публицисти. То и вестници не останаха, само че това е друга тематика.

А за това какво е да си друг се сетих във връзка митарствата на сътрудника Николай Караколев. Прекрасен е този негов метод да притиска нашите политици с неуместни въпроси. Гледам ги шарлатаните по какъв начин примигат, бягат от въпросите, мълчат като пукали, бутат го, заплашват го, само че се вижда какъв брой са безпомощни и жалки. Явление е Караколев в скопената ни публицистика. И нека се появят други като него.

Да си друг е мъчно, отвратително от време на време. Но си коства, тъй като е хубав метод да покажеш на света, че те има.

Иво Югов