Политиката е сцена! Ние пък приехме, че политиците са циркаджии
Знаете хубавата британска дума „ спин ": споделя се за въртеливото придвижване на обикновените частици, които по този начин основават енергийно поле, надалеч по-голямо от личния им размер. В обществото „ спин " е нещо сходно - на дадени политици, артикули или ивенти спин-докторите придават въртеливо придвижване, с цел да привлекат вниманието и по този начин от нищото да създадат някакво нещо.
В тази работа всеки търси своя жанр, с цел да го разграничават от другите. Г-н Симеонов да вземем за пример се е цанил за вицепремиер на практика без всевъзможни съответни отговорности, с цел да може несмущаван да нажежава обществените мрежи със скандални акции. Например да нападна трудовия стаж от името на бизнеса, черноморския флот от името на стопанската система, птичките от името на хората, а най-напоследък - децибелите в Слънчев бряг от името на искащите да почиват. След всяка такава храброст медиите го канят да се изяснява и той има мотив да каже още смелости в определената груба стилистика. За съпоставяне различен е стилът на Каракачанов, който го играе консенсусен като главно стои кахърен и виновен на разнообразни ритуали, които медиите по този начин или другояче се усещат длъжни да отразяват. Цветанов пък върви измежду народа да върти чевермета в национална носия. И по този начин нататък.
Няма по какъв начин да е иначе, политиката е сцена и единственият метод да сугестираш послушание у жителите е да разиграваш на нея тематични танци като битка със страшни врагове, състрадание към бедния народ, трагичен национализъм или похвална невзискателност. Този род е остарял колкото човечеството. Цезар взел щита на убития боец и се впуснал да окуражи огъващите се пред келтите легиони... холандският буржоа живял без завеси пред очите на съседите си... Сталин отказал да замени сина си редови войник против маршал...
Политически спектакъл
В медийната ера полит-театралните жестове позачестяват, добивайки леко пародиен нюанс. Саркози, тогава вътрешен министър, от следващото място на престъпление се кълне, че ще отмъсти на виновните; Путин, постоянно гол до кръста, с цел да показва положителната си форма, лови огромни риби; Уго Чавес свири на китара в предаването си „ Ало, президенте! ".
То и ние последователно престанахме да се учудваме, когато Станишев взе да се самобрандира като моторист-рокер, а Борисов строяваше герберите с гумени ботуши да оказват помощ на наводнени села. Странното у нас е, че спин-акциите стават все по-солови. Заслужава да се запитаме, да вземем за пример, дали с медиатизираната си полицейщина Симеонов не работи на процедура срещу съдружното държавно управление, подкопавайки позициите на вътрешния министър? За обединението или за себе си работи Джамбазки с антиромските си прояви?
Солисти следим все по-често и откогато бяха признати изборните преференции. Определени политици стартират да пропагандират - къде по-свенливо, къде по-явно - за себе си, срещу партийната листа. Ще кажете - конкуренцията е велика мощ, активизира претендентите да се борят по-всеотдайно. Но печалната орис на Реформаторския блок сподели, че тази работа е много рискова - когато всеки вземе да хвали себе си в съревнование със личните си партийни сътрудници, разпадът на самата коалиция не е надалеч. И, значи, запитвам се дали господин Борисов не почва да изпуска ПР-единоначалието, където до момента той персонално даваше, строеше, наказваше, вкарваше голове и даже не ядеше суджук.
Но единствено политиката да беше! Рязко и без преход се озовахме в света на самохвалението, където в случай че не се хвалиш непрестанно он- и офлайн, просто не съществуваш. Рекламата струи отвсякъде; четете дебеляновите белоцветни вишни, а машината някак схваща, че тематиката ви интересува и ви предлага най-прекрасния вишнев сок, в понижение до края на месеца. Има я тази логичност, че който дава пари за реклама евентуално има сполучлив бизнес, ерго и стоката би трябвало да е добра. Че който има силата да се хвали е мощен, потентен. Лъжат ли ни или се самозаблуждаваме, не знам.
Голямо надуване на свирката
Преходът е изключително внезапен за хора от по-старото потомство като мен, претърпели първата половина на живота си с тъкмо противоположните кодове, съгласно които е непристойно да се хвалиш самичък, би трябвало други да те оценят. Това си беше тогава и детайл от идеологията, тъй като главно се предполагаше да те издига Партията. Но по-късно пък пристигна една такава контра-идеология: капитализмът бил общество, където всеки самичък се оправя, в това число - самичък се хвали. Капитализмът като пиар-вселена.
Не минава седмица без някой академик да показа епохалното си изобретение по медиите: в случай че ще е история - разкрили непозната до през днешния ден горделивост, в случай че ще е медицина - намерили вълшебен лек за страшни заболявания, в случай че ще е археология - изкопали някакви най-древни неща. Кой ще ти чака изявления в реферирани списания, кой ще търси мнения на международни престижи - индивидът самичък надува свирката, журналистът регистрира вест и караме нататък.
Най-тъжно е всичко това в областта на културата. Тук процесите са още по-забързани, а битката - по-безмилостно жестока. И значи наместо някакви хора да ми приказват за обещано произведение, какво са разбрали, за какво им е било значимо - приказва самият създател. Чудесно се получи, от дълго време желаех да го направя, доста хора пристигнаха... Сериозната рецензия от години се е трансформирала в реклама (или антиреклама, спонсорирана от конкурентите) - с това свикнахме; в този момент привикваме и че творбите последователно се подменят от самопохвалното слово на своя създател, вероятно в сказка с някой другар. Дали това не обезсмисля малко самото изкуство? От физиката знаем, че вселената на спина е 99,99 празна.
Свикнахме си по този начин
Това, което ме тормози, е, че приехме тази нова идея за света. Производствата включват все по-големи бюджети за реклама; в плановете на НПО-тата наложително попада „ дисеминация на резултатите " ; създателите се задължават да обикалят малките екрани и да дават изявленията. Свикнахме и с политическия пиар. Къде с подигравка, къде с отвращение, къде с скука приехме, че политиците са циркаджии, въртят се бързо към оста си, борят се за битие. И те какво - не престават да го вършат.
Автор: Ивайло Дичев
В тази работа всеки търси своя жанр, с цел да го разграничават от другите. Г-н Симеонов да вземем за пример се е цанил за вицепремиер на практика без всевъзможни съответни отговорности, с цел да може несмущаван да нажежава обществените мрежи със скандални акции. Например да нападна трудовия стаж от името на бизнеса, черноморския флот от името на стопанската система, птичките от името на хората, а най-напоследък - децибелите в Слънчев бряг от името на искащите да почиват. След всяка такава храброст медиите го канят да се изяснява и той има мотив да каже още смелости в определената груба стилистика. За съпоставяне различен е стилът на Каракачанов, който го играе консенсусен като главно стои кахърен и виновен на разнообразни ритуали, които медиите по този начин или другояче се усещат длъжни да отразяват. Цветанов пък върви измежду народа да върти чевермета в национална носия. И по този начин нататък.
Няма по какъв начин да е иначе, политиката е сцена и единственият метод да сугестираш послушание у жителите е да разиграваш на нея тематични танци като битка със страшни врагове, състрадание към бедния народ, трагичен национализъм или похвална невзискателност. Този род е остарял колкото човечеството. Цезар взел щита на убития боец и се впуснал да окуражи огъващите се пред келтите легиони... холандският буржоа живял без завеси пред очите на съседите си... Сталин отказал да замени сина си редови войник против маршал...
Политически спектакъл
В медийната ера полит-театралните жестове позачестяват, добивайки леко пародиен нюанс. Саркози, тогава вътрешен министър, от следващото място на престъпление се кълне, че ще отмъсти на виновните; Путин, постоянно гол до кръста, с цел да показва положителната си форма, лови огромни риби; Уго Чавес свири на китара в предаването си „ Ало, президенте! ".
То и ние последователно престанахме да се учудваме, когато Станишев взе да се самобрандира като моторист-рокер, а Борисов строяваше герберите с гумени ботуши да оказват помощ на наводнени села. Странното у нас е, че спин-акциите стават все по-солови. Заслужава да се запитаме, да вземем за пример, дали с медиатизираната си полицейщина Симеонов не работи на процедура срещу съдружното държавно управление, подкопавайки позициите на вътрешния министър? За обединението или за себе си работи Джамбазки с антиромските си прояви?
Солисти следим все по-често и откогато бяха признати изборните преференции. Определени политици стартират да пропагандират - къде по-свенливо, къде по-явно - за себе си, срещу партийната листа. Ще кажете - конкуренцията е велика мощ, активизира претендентите да се борят по-всеотдайно. Но печалната орис на Реформаторския блок сподели, че тази работа е много рискова - когато всеки вземе да хвали себе си в съревнование със личните си партийни сътрудници, разпадът на самата коалиция не е надалеч. И, значи, запитвам се дали господин Борисов не почва да изпуска ПР-единоначалието, където до момента той персонално даваше, строеше, наказваше, вкарваше голове и даже не ядеше суджук.
Но единствено политиката да беше! Рязко и без преход се озовахме в света на самохвалението, където в случай че не се хвалиш непрестанно он- и офлайн, просто не съществуваш. Рекламата струи отвсякъде; четете дебеляновите белоцветни вишни, а машината някак схваща, че тематиката ви интересува и ви предлага най-прекрасния вишнев сок, в понижение до края на месеца. Има я тази логичност, че който дава пари за реклама евентуално има сполучлив бизнес, ерго и стоката би трябвало да е добра. Че който има силата да се хвали е мощен, потентен. Лъжат ли ни или се самозаблуждаваме, не знам.
Голямо надуване на свирката
Преходът е изключително внезапен за хора от по-старото потомство като мен, претърпели първата половина на живота си с тъкмо противоположните кодове, съгласно които е непристойно да се хвалиш самичък, би трябвало други да те оценят. Това си беше тогава и детайл от идеологията, тъй като главно се предполагаше да те издига Партията. Но по-късно пък пристигна една такава контра-идеология: капитализмът бил общество, където всеки самичък се оправя, в това число - самичък се хвали. Капитализмът като пиар-вселена.
Не минава седмица без някой академик да показа епохалното си изобретение по медиите: в случай че ще е история - разкрили непозната до през днешния ден горделивост, в случай че ще е медицина - намерили вълшебен лек за страшни заболявания, в случай че ще е археология - изкопали някакви най-древни неща. Кой ще ти чака изявления в реферирани списания, кой ще търси мнения на международни престижи - индивидът самичък надува свирката, журналистът регистрира вест и караме нататък.
Най-тъжно е всичко това в областта на културата. Тук процесите са още по-забързани, а битката - по-безмилостно жестока. И значи наместо някакви хора да ми приказват за обещано произведение, какво са разбрали, за какво им е било значимо - приказва самият създател. Чудесно се получи, от дълго време желаех да го направя, доста хора пристигнаха... Сериозната рецензия от години се е трансформирала в реклама (или антиреклама, спонсорирана от конкурентите) - с това свикнахме; в този момент привикваме и че творбите последователно се подменят от самопохвалното слово на своя създател, вероятно в сказка с някой другар. Дали това не обезсмисля малко самото изкуство? От физиката знаем, че вселената на спина е 99,99 празна.
Свикнахме си по този начин
Това, което ме тормози, е, че приехме тази нова идея за света. Производствата включват все по-големи бюджети за реклама; в плановете на НПО-тата наложително попада „ дисеминация на резултатите " ; създателите се задължават да обикалят малките екрани и да дават изявленията. Свикнахме и с политическия пиар. Къде с подигравка, къде с отвращение, къде с скука приехме, че политиците са циркаджии, въртят се бързо към оста си, борят се за битие. И те какво - не престават да го вършат.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ