Знаех, че ще напиша тази история, вдъхновена от майка ми.

" Знаех, че ще напиша тази история, въодушевена от майка ми. Тя умря малко преди пандемията от Covid-19. Доживя до 98-годишна възраст. Ако бе поживяла още малко, щеше да стане на 100. Родена е по време на пандемия - пандемията от Испански грип. Можеше да стане очевидец на втора - от Covid, както Виолета. Майка ми бе и с сходни качества като героинята ми. Разликата сред двете е фактът, че на майка ми в никакъв случай не ѝ е даден късмет да се устоя сама. Винаги е била подвластна от татко й, от брат ѝ, от първия й мъж, от втория и от мен. Никога не е работила през живота си. Нейните хрумвания и гении останаха неразвити. Тя нямаше свободата, както и опциите за това. Исках да имам героиня, която ще е като майка ми, само че още от доста ранна възраст се грижи сама за себе си. Това й даде голяма независимост. Такава беше главната концепция, която имах. Какво обаче щеше да се случи с Виолета? Знаех, че би трябвало да проследя хронологията на века през който тя живее. Това, което се случва по света през 20 век - войните, превратите, наказаните на заточение, визира и живота ѝ ".

Това показа в изявление за БНР една от най-четените международни писателки Исабел Алиенде за своя нов разказ " Виолета ".

" Идеята ми беше Виолета да написа спомен. Реших обаче да го написа до някого. Това ми разреши да употребявам глас от първо лице. Това ме доближава до читателя. Когато разказвачът е в първо лице, читателят има чувството, че героят приказва непосредствено на него ".

За " Виолета " Исабел Алиенде си напомня и писмата, които постоянно са си писали с майка ѝ.

" Всеки ден си пишехме. Нека ти покажа - нали виждаш тази огромна кутия? Имам такава за всяка година през която сме си писали. Разделени са по десетилетия. Във всяка от тях има сред 600 и 800 писма. Подредени са в последователен ред. Ако ме питаш, да вземем за пример, какво се е случило на 11 април 1987-а, отивам до кутията на 1987 година и намирам писмото там. Животът на майка ми е разказан в тези писма. Знам всичко за нея. Думите са писани с страстта на деня. Беше ми доста елементарно да основа Виолета, базирайки я на личността на майка ми през другите интервали в живота ѝ ".

Виолета, както и самата Исабел, минава през всевъзможни моменти - и тъжни, и хубави - есенцията на един човешки живот. Често би трябвало да се изправя след следващ провал, с цел да продължи пътя си, все пак.
" Много постоянно нямаме различен избор. Или пък животът те праща на кръстопът. И би трябвало да избираш - сред едно или друго. Променяш посоката си. Понякога имаш опцията да избираш - от време на време не. Например, когато трябваше да избягам от Чили. Бях късметлийка, тъй като попаднах във Венецуела. По това време това бе доброжелателно, обилно, гостоприемно място, което допускаше до себе си бежанци от под дърво и камък. Но, нормално, те нямат този избор. Просто би трябвало да бягат. И това е. Има и обстановки като тази с заболяването и гибелта на щерка ми. Нямаш избор. Просто би трябвало да свикнеш с обстоятелствата. И с болката, която продължава години. Така стоят нещата.

" Такъв е бил животът ми. Имала съм доста хубави моменти - обич и триумфи. Но съм прекосявала и през доста нещастия. Имах комплицирано детство. Животът ми е бил и доста сложен. Той ме направи по-силна. Но също и по-щастлива. Защото това ме научи да оценявам всичко положително, което се случва. Вече съм на 80 години и мога да погледна обратно. Будя се доста рано, към пет часа сутринта. Седя в безмълвие за към половин час. И благодаря. За всичко, което имам. По този метод се приготвям за прелестния ден, който ми следва. Щастлива съм, че съм на този свят. Въпреки че се случват и неприятни неща.

Цялото изявление на Иван Русланов с Исабел Алиенде очаквайте в предаването " Понеделник вечер " на 28 ноември, след новините на " Хоризонт " в 20 часа.

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 година в Перу. Десет години от своя живот посвещава на публицистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „ Ел Насионал " до 1984 година

Преподава литература в влиятелни университети в Съединени американски щати и написа романи, публикации, хумористични книги, пиеси и творби за деца. Смята се, че е най-хубавата латиноамериканска авторка на всички времена, и я съпоставят само с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и благосъстояние на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „ Къщата на духовете " (1982), „ Дъщеря на ориста " (1999) и „ Портрет в сепия " (2000), „ Ева Луна " (1987) и „ Приказки за Ева Луна " (1989), „ За любовта и сянката " (1985), „ Паула " (1994) и доста други. Исабел Алиенде е носителка на Националната премия за литература на Чили за 2010 година