Злото. Него иска да забрави. А то дошло при Хени

Злото. Него желае да не помни. А то пристигнало при Хени рано, когато 12-годишна трябвало да влезе в клас със своята жълта еврейска звезда.

Хени Лорер: Този жълт цвят, сякаш беше цвят на очите на отровна змия. А то е признакът на еврейския народ. Защото тази звезда съществува на знамето, съществува в герба.
Това било заповед. Като съдружник на нацистка Германия, България приела антиеврейския Закон за отбрана на нацията.
Хени Лорер: Бяхме лишени от всевъзможни цивилен и политически права. Ние нямахме право да гласуваме.
Но заповедта е едно, индивидът – друго. Още тогава Хени схванала, че злото не е последната заповед.
Хени Лорер: Голяма част от моите съученички станаха, пристигнаха при нас, прегърнаха ни и споделиха - за нас вие сте същите, както и преди да носите тази жълта звезда.
Малката Хени от Казанлък запомнила – и доблестта, и подлостта, и нещастието. Как татко й трябвало да затвори своето магазинче за огледала. Как през март 43-та в Казанлък изселили софийски евреи. И по какъв начин родителите й приютили едно от тези фамилии.
Хени Лорер: Да можем да създадем живота на това семейство малко по-поносим от шока, който те са изживели. До момента, в който един ден татко ми дойде с новината, че е пристигнала заповед, всички евреи от Казанлък, с към този момент пристигналите евреи от София, би трябвало да бъдат изселени.
За период от 48 часа всеки приготвил багажа си. Не повече от 20 кг.
Хени Лорер: На входната врата на нашия дом, татко ми беше поставил една камбанка. Камбанката, откакто всичко приготвихме, с цел да напуснем дома, млъкна. Двама души стражари затвориха вратата и запечатаха къщата, с един тежък щемпел, от червен восък. Този червен щемпел, който запечата нашата къща и до ден сегашен го чувствам на сърцето си.
Помни и по какъв начин ги подкарали към конските вагони.
Хени Лорер: Паралелно с нас, по пътя към гарата, вървяха нашите български съседи. Всеки, от които носеше или някаква стомничка с вода, или някакво вързопче с нещо, или някаква кошничка с храна и ни придружиха до гарата.
В загатна всички имат лица – и съседите, и стражарите. На прощаване с Казанлък Хени Видяла кино афиш. „ Бунтът на съвестта “. И до през днешния ден се чуди за какво съвестта от време на време се бунтува, а от време на време – не.
Хени Лорер: Идеята е била, съгласно Комисарството на еврейските въпроси, под въздействие на нацистките закони да бъдем преселени в Северна България, покрай Дунава, където шлеповете към този момент бяха подготвени. След време да ни настанят по шлеповете и да ни насочат към концлагерите или Аушвиц, или Треблинка, или Биркенау.
Но влакът ги оставил във Враца. И ги настанили в учебно заведение „ Христо Ботев “. В стаите нямало чинове. Всички спяли по земята.
Хени Лорер: До един мъж лежеше брачната половинка на някакъв различен брачен партньор, майка ми спа до един младеж, аз лежах до един възрастен поп, равин.
Три месеца преживявали по този начин. После всеки наел квартира във Враца. През 44-та се оцелявало мъчно, а България към този момент изплащала своя съюз с нацистите. Хени гледала по какъв начин падат англо-американските бомби и желала просто да живее.
Хени Лорер: Аз умирах да отивам на учебно заведение, татко ми искаше да работи, майка ми искаше да върви. И всички хора желаеха да бъдат хора. След като усетихме, че примката се уголемява и че към този момент не е толкоз стегната върху нашите гърла, почнахме да разбираме, че края на войната идва.
Помни мига, в който махнала своята жълта звезда и тръгнала свободно по улицата. После напуснала Враца и се върнала вкъщи.
Хени Лорер: Оцеляла съм, избавена съм, избавена съм, както и моите родители, както и брат ми и това е един извънреден образец на света, че българските евреи ние сме избавени. Ние не отидохме към концентрационните лагери, ние оцеляхме и това е един героизъм на българския народ като цяло.
Хени Лорер споделя, че са помогнали интелектуалци, учени, заместник–председателят на Народното събрание Димитър Пешев, юристът Петко Стайнов, Светият синод, както и Бялото приятелство на Дънов. Животът на Хени тръгнал обикновено – София, университетът, студентка, помощник, след това професор по биохимия. Лекции в България и на Запад. И един теоретичен въпрос – какво трансформира една клетка и я трансформира в ракова?
Хени Лорер: Аз трябваше да намеря метод да се боря с тази смяна. На естественото към паталогичното, както това става в обществото.
От химията знае, че както клетките по този начин и хората са разнообразни. Но въпросът от детството останал. Откъде идват злокачествените формирания в обществото? Само дето с клетките е по-лесно, в сравнение с с хората.
Хени Лорер: За клетките мога да ви кажа. В резултат на токсични процеси, вследствие на нездравословни вируси, вследствие на отрицателни бактерии. Всичко това се стопира и клетката стартира да действа не по естествения си път. И тя става ракова клетка. Най- общо казано. Същото е и в обществото. Обществото би трябвало да бъде основано като даде отпор на бумеранга на злото.
Да прощаваш и да търсиш положителното у хората. Това включва нейната лична борба със злото, осмислена след доста сбогувания с обичани места и хора.
Хени Лорер: Моите родители първо, моя брат по-късно, моя брачен партньор по-късно, моя наследник. Но аз пребивавам, с цел да внуша на моите внуци и правнуци по какъв начин би трябвало да се живее и какъв би трябвало да бъде индивидът. Аз считам, че би трябвало да се вършат добрини, с цел да може обществото да живее сплотено по мостовете, които ще сътвори и съборените стени, които ще сближат хората.