Когато щурците бяха повече от колите: За времето на село преди жабите да станат покемони, а на лов да се ходи с кофички и мрежи, вместо със смартфони
„ Злото идва доста бързо, а положителното като че ли минава по дългия път. От всички животни хората сме най-зли “, споделя ми някогашната продажница от село Ангела. Като млада тя обслужвала по-загорелите мъже от елита, само че по-късно я пенсионирали по насила и я пратили безусловно да пасе патките в дребното ни село. Това беше първото, което чух, когато след дълги години се върнах пораснала там, където растях.
АКО ИМА НЯКАКВО ФИЗИЧЕСКО ИЗМЕРЕНИЕ НА СВОБОДАТА, ТОВА СА ЛЕТНИТЕ ДНИ НА СЕЛО.
Ако има някакво очевидно изображение на свободата – това е гледката на играещи измежду нощите деца на прашната улица. Ако свободата имаше усет – то тя би била студената домашна ракия под асмата, когато слънцето е скрило палещите си лъчи зад облаците, а към теб летят светулки. Ако свободата беше болежка – то това би било болката от превития тил над къщната и дворна работа.
АКО ИМА МЯСТО, КЪДЕТО ЩЕ съдебна експертиза ГОВОРИ ЗА НЕЩО РАЗЛИЧНО ОТ ОФИС ДРАМИТЕ, ФЕЙСБУК, ПОКЕМОНИТЕ ИЛИ КЪДЕ СА НОВИТЕ ЗАТВОРЕНИ УЛИЦИ В СОФИЯ – ТОВА Е КРЪЧМАТА НА СЕЛО.
Тук не очаквай някой да разяснява с теб последното клипче на котка, играеща на ФИФА. Очаквай доста вперени погледи. Но не в телефона, а в теб самия. Да, отвикнали сме към този момент. Отдавна не си спомняме какво е някой да те гледа в очите, до момента в който му приказваш. Вместо да разлиства сякаш повърхностно постовете на приятелите си във Facebook.
Спомням си първия път, когато дойдох на село като дете. Рано заран, ранно лято. Студът към момента щипе по кожата ти и колкото и да не искаш да си признаеш, имаш потребност от това топло одеяло, с което майка ти все те загръща – да те обгърне и затисне в прегръдката си.
Слизаме от колата и бързаме да се скрием в топлата одая на къщата. Баба ми не обичаше деца, тъй като се навираха на всички места – дърпаха опашката на кучето, крадяха яйцата, опитваха се да яхнат агнето и чупеха клоните на дърветата от бране на сливи и ябълки. Но няма да я не помни в никакъв случай с шкафа й, в който се криеха всевъзможни сладки, потулени от самата нея, великодушното й „ купи един самун и си резервира стотинките “, покровителственото й „ Още спи “, когато в 3 часа идваха да ме викат кварталните деца, а аз гледах скрито през пердето и им завиждах, че към този момент са на открито, а аз би трябвало да се върша на заспала.
Ако имаше по наше време читави обществени служащи, НПО-та в отбрана на детето или най-малко Бриджит Бардо, никой от нас нямаше да остане при родителите си. Щеше да е даден за осиновяване от възпитани и хрисими американци, които да ни учат по какъв начин да ядем вярно с три лъжици, две вилици и 4 ножа.
Защото имаше дни, когато никой не питаше „ Кога се прибираш “ и „ Какво ще правиш “, а просто ни оставяха да… просто ни оставяха.
ИМАШЕ ДНИ, КОГАТО ДА СИ РОДИТЕЛ НЕ ОЗНАЧАВАШЕ ДА съдебна експертиза ОГЛЕЖДАШ КАТО РАЗТРЕВОЖЕН ЛЕМУР 24 ЧАСА / 7 ДНИ В СЕДМИЦАТА.
В дните, в които стоях на село, съм правила какво ли не – падала съм в бурна река и съм чакала 3 часа да ми изсъхнат облеклата, с цел да не разбере баба ми и да ме подхване с гьостерицата. Низала съм тютюн. Продавала съм царевица по 4 часа дневно на оживена автомагистрала, в най-горещите часове. Мазала съм цялото си тяло с кравешки изпражнения, тъй като ме излъгаха, че боровинките, които хапнах, са отровни. Крала съм котката на съседа. Лепила съм си светулки по челото, убивайки ги по този метод една по една (но тогава не го осъзнавах), сваляли са ми температурата с оцет, мазали са ми възпаления зъб с домашна 60-градусова ракия, вместо да ме заведат на непокътнат ортодонт и да пия антибиотик.
Късах от горещия самун непосредствено от фурната с немити ръце, хранили доскоро агнето. Все още пред мен е парата, която се издига от комата, преди малко изкаран от фурната. Все още пред очите ми е и опашката от хора, която се събираше рано заран начело, чакайки да извадят свеж самун. Сега не можеш да събереш толкоз народ там, в случай че ще да извикаш и Лили Иванова да пее пред чешмата.
Всеки има потребност от малко бягство – бягство от нашия свят в един различен свят, който обезсмисля всички други светове. В който всяка вдишана глътка чист планински въздух е вдишана глътка независимост. Бягство от нас самите към същинското ни Аз. И дни, в които да не мислим за никой и нищо – само за това, дали на следващия ден времето ще е хубаво за разходка и спане навън.
Инфо: goguide.bg
