Една история от Англия – част 1 и 2
Здравейте, ще споделя тази история, с цел да потвърдя, че нас българите ни чака единствено „ положително “ отвън родината.
Не си мислете, че щом някои е отпътувал отвън бг си е оправил живота – в противен случай, той ще стартира нов живот цялостен с ограничавания, стрес, изменничества, разочарования, и най към този момент носталгия към родината.
Аз не одобрявам България, най към този момент манталитета, виждам да съм с хора на моето равнище, само че няма по какъв начин де не виждам какво се случва с народа, а точно болен народ във всяко отношение и злобен. Тънещите в бедност доминират, да не приказваме за децата им, които от дребни натрупат комплекси и ги ескалират на връстниците си, само че по тази причина са отговорни лимитираните им родители.
В Англия децата са доста невъзпитани, особенo децата на черните. Закона там ги пази. Англичаните се мислят за висша раса, само че нещо са се объркали. Сега за историята – попаднах посредством бг компания на летище Манчестър с още 2 момчета, с които се запознахме още на летище софия. Едното момче се оказа комплексирано селянче, само че с доста добър англииски, а другите двама бяхме от софия, само че с най-малък англииски. ОТ летището в мънчастър ни взе някаква филипинка, която се оказа жена на англичанина, които ни урежда работата, а той е връзката с българската организация, на която платихме па 350 паунда за работата. Още в колата филипинката ни пита дали желаеме брак с филипинка, за което ще ни дадат по 1000 паунда. Очите не светнаха, само че единствено селянчето прояви интерес, макар че беше женен и с малко бебе. Знаех, че ни желаят поради европеиския съюз – Отказахме.
Пристигнахме в къщата на англичанина- шеф, и там филипинска прислужница ни сервира англииски чай. Оказа се, че би трябвало да доплатиме за намирането на работа по 150 паунда на човек. Нямахме избор и му платихме, след което ни закараха да клон на банка Барклейс, където ни извадиха карти. Оказа се че завода, в който ще работиме е в някаква провинция Пенрит, на към 3 часа път с влака от Манчестър. Закараха ни до гарата, купиха ни билетите и си казахме сбогом с англичанина. Качихме се и потеглихме. Направи ми усещане природата им, всички полянки бяха гладки като райгас, а нивите бяха вярно обрисувани и раграничени. Пристигнахме на гара Пенрит, от където не взе младо момче на име Пол, беше отзивчив и ни разпитваше с общи въпроси, не че нещо разбирах най-малко аз. Селянчето си откри приказка с него, тъй като знаеше англииски.
Беше средата на лятото и доста топло там. В далечината в покрайнините на града се отличи относително огромна фабрика с няколко дълги комина, единствено след месец се наложи да изчистя единия от тях с противагаз на лицето и дълъг и тежък железен маркуч, които трябваше да го пъхвам там където филтрите на комина са запушени. Тъй като прозорците на колата бяха свалени, усетихме странна миризма сходна на мърша. Да, това беше от завода, в който ще работиме.
Оказа се фабрика за обработка на месо 3 – та категория от заболели или умряли крави и телета, което химиците там го трансформират в храна за кучета и котки примесена с протеини.
Паркира на паркинга пред фабриката и ни вкара в офис където доста чаровна полякиня ни даде документи – договорите да ги разпишеме. Оказа се че ще взимаме по 5. 56 чисти на час и по 12 часов работен ден с половин час обедна отмора. Качихме се в колата, с цел да ни закарат до каравана, която беше на 10 мин с кола от фабриката, забита усамотена на някаква поляна във вътрешността в гората и която се оказа жилището ни. На момента ми се прииска да си потегли, само че без пари накъде? Бяхме излъгани от българската организация, изискванията, които те ни дадоха бяха радикално разнообразни.
Караваната беше огромна, с холче, спалня и една дребна стая с две легълца. Пол сподели, че след два дни ще сме на работа от 6 заран до 6 вечер, всеки ден без неделя. Каза, че първия ден ще ни вземе с колата за работа, само че по-късно да се оправяме сами. Градчето се оказа на 1 час път пешком от караваната. Само по пътя към 1 час и сте там, ни успокои Пол, който се оказа, че ще ни е директен шеф. Тръгнахме същата вечер към градчето за храна. Красиво, китно и подредено градче, на което нищо не липсваше. Имаше Лидъл за бедняците и естествено влязохме в него, англичаните ги е позор да влизат в лидъл. Напазарувахме непретенциозно и назад пеш кам караваната. Другия ден чистихме и си лафихме, неосъзнали какво ни чака във фабриката.
Ако има интерес ще довърша историята в няколко елементи, тъй като е много дълго за описване.
Част 2
Около караваната беше цялостно със зайци, както и доста сгазени на пътя до нас, само че въпреки всичко не сме ги опитвали готвени. Следващата заран Пол ни взе за работа и ни показа на някакъв огромен началник, който не разведе във фабриката като не обясняваше кое каксво било, нищо не му разбрах. После ни заведе в съблекалнята и ни дадоха сини гащеризони, някакви гумени ботуши, и от катаджийските жилетки. Заведе ни на плаца значителен където паркират тировете със месото 3 -та категория и там Пол даде на всеки от нас съответна задача, на мен се падна да шетам някакво затънтено място от отпадъци, където се беше образувало малко тресавище, трябваше всичко да изхвърля във висок резервоар, сомо с дълга сопа се получи. На другите им даде да метат пространствата с готовия протеин. На обяд се пада 30 мин отмора и тогава се появи българин който е от 2 месеца там. Оказа се почтен и ни описа на какъв Х “ “ сме попаднали и по какъв начин е имало преди нас 2 момчета, които безусловно избягали след втората нощна промяна. Ние бяхме късметлии и ни споделиха че до втория месец няма да даваме нощни – очевидно ги е боязън да не избягаме и ние. Открих джапанки от единия дезертьор в караваната и ги проносих. В завода вътре където се обработва месото е към 90 градуса, и ставаш вир вода както и отслабваш ммного бързо. Затова ни редуваха вътре. Отвън ни даваха пароструйки да чистиме мазните контейнерчета от месото както и целия плац от кръвта, всяка заран един го правеше до обяд, различен помагаше да разтоварят разваленото месо в мелачка, в която в случай че се задръсти влиза някои и отпушва. Имаше и хранилища с торби по 1 звук чиито дръжки закрепяхме на машина която ги отваря и изсипва във тировете. Работата беше доста тежка, а парите към 70 паунда дневно, което беше добра отплата, едната българчи с англииския се уреди оператор на машина и присмехулно ни гледаше по какъв начин миеме плаца, оттогава го набелязахме и игнорирахме, до пердах за малко да се стигне. Събирахме се вечер в караваната на масата да ядеме. Алкохол по рядко. Омръзна ни да вървиме пешком на работа и поляците от завода ни подариха колело, с което се редувахме да вървим заран на работа. После открих в града колело за 20 Р и го купих, стана ни по елементарно тъй като и до града за храна ходихме с колелата. Опазнахми градчето, беше забавно, нови неща за нас българите, ред и подреденост, искаше ни се да си намерим друга работа, само че без НИН не ставаше.
Свикнахме в завода, само че от гумените ботуши и тия бактерии от месото имахме нещо като екземи по краката, От казармата си спомних за партенките които не запаряват, скъсах чаршаф и имахми партенки, много по добре беше, Неприятно беше че всяка заран обувахме останалите ботуши – непознати от някои поляк. Там имаше към 20 поляка, бяха свестни, продаде ни един от тях ауди 80 за 300 Р, оказа се че няма гражданска, и повече никай от нес не искаше да рискува да го кара, та теглихме клечки всяка сутрен кой да кара колата до работа. Най прелестно ми беше да ме пратят с някой да метеме пътя оп който е минал тира от завода до града, тъй че да не оставя протейн, който бешеи жълт на цвят, само че не токсичен.
Инфо:
