Шишковци десет години се бори за тленните останки на Майстора
"Здравей Майсторе. Как си майсторе? " - с тези думи един юноша от кюстендилско се обръщал към своите съученици и другари от софийското рисувално учебно заведение, днешната Художествена академия. Те дали и прозвището му, с което по-късно става прочут по целия свят.
На 29 септември се навършват 59 години от гибелта на един от най-големите български художници Владимир Димитров-Майстора. Той издъхва след тежко боледуване в столичната военна болница. Погребват го небрежно и скрито в софийските гробища.
Един шишковец обаче научава за тайната акция. Цялото село, което зографът назовава „ сърцето на парадайса “, въстава бурно. Жителите му упорстват последния дом на забележителния им съселянин да бъде в тяхното село. Напразно. Протестът им остава без последици цели 10 години. Но хората от Шишковци, макар нервната борба с институциите, не се предават и нито за момент не се отхвърлят от справедливото си искане.
Стига се до такава степен, първият човек на страната Тодор Живков, да реши кой е крив и кой прав. Той вика при себе си доцент Табаков, индивидът, който до последния ден е бил до художника. Лекарят удостоверява, че пред него, той е споделил желанието си, последният му дом да бъде в Шишковци. Освен това упорствал да бъде заровен като най-обикновен човек в селските гробища, и да засадят две дървета от двете страни на плочата му. Днес гробът на Майстора е в центъра на селото и две овошки в действителност се издигат над него.
През 1970 година на площада в Шишковци е повдигнат стабилен монумент, на индивида популяризирал селото им, чак до Америка. Четиридесет години по-късно, една нощ, той изчезва. Разследването демонстрира, че е вдигнат с кран единствено за пет минути, а след това е нарязан на осемнадесет части. Похитителите се укриват, а селото посърва. Жените, някой от които и негови модели, плачат до момента в който гледат стърчащия, гол фундамент. Държавата остава безучастна към молбата монумента да бъде възобновен. Помощ не иде от на никое място. Тогава нужните 29 000 лв. шишковци събират сами. Вадят го от скромните си спестявания. Кой колкото може. Помага е локален предприемач. Откриват отливките, от които паметника е бил изработен. Когато бронзовия Майстор още веднъж се връща при хората си, щастливите мадони целуват ръката му.
За хората от Шишковци Владимир Димитров е светец. Няма по-голяма засегнатост за всеки от тях, в случай че на празник той не мине през дома им. Затова в такива дни Майсторът тръгвал от единия завършек на селото до другия и влизал във всяка къща. Прибирал се чак по здрач. Не пиел, единствено докосвал с устни чашата. Ако в миналото откъснел грозде от някое лозе Владе, след това безусловно намирал притежателя, с цел да му го заплати.
Рисувачо, както го наричали, избирал моделите си заран, като заставал в центъра на селото и спирал отиващите на полето дами.
Колко ще ти даде чорбаджията днес- питал.
- Десет лева-отвръщали му.
- Остани да те рисувам и ще ти плата двойно.
Така и ставало. Като премия моделът получавал една рисунка. След време мадоните решили да ги съберат и подредят в непрекъснато експозиция в селското читалище. Когато някой нахлул и откраднал една от рисунките, всяка си прибрала униката и галерията опустяла.
Пред различен един огромен български художник и негов другар Васил Стоилов Майсторът споделя по какъв начин нарисувал веднаж чепка грозде. Оставал платното встрани да съхне. По едно време чува почукане. Обърнал се учуден видял врабчета да кълват зърната на картината.
За странностите на Майстора се описват митове. Той е бил цялостен вегетарианец и монах. Нямал никакво отношение към материалното. Картините му се продавали скъпо, печелел добре, само че раздавал парите на бедните. След като починал, в джоба му намерили единствено 10 лв..
Веднаж тръгнал с приятеля си Стоян Венев от Кюстендил за София. Докато чакали влака на гарата, го наобиколили просещи деца. Майсторът почнал да раздава на всеки по нещо, до момента в който най-после открил, че не са му останали пари за билет. Тогава под претекст, че има значима работа, отсрочил пътуването.
Майсторът изрично отказвал да живее в София. В Шишковци негов покровител става най-богатия човек на селото. Антон Виячев построил локалната гара, само че живее в скромна къщурка. Някогашният преподавател, овощар и депутат един от първите, познал в момчето от Флорош гения. Благодарение на него към този момент одобрения художник пътувал до Париж и Малано, където картините му се продавали, още с отварянето на галериите. На ревю в Брюксел той посочил портрет на момиче от Шишковци, бисерът в креативната му корона. Така се родила легендата за „ Българската мадона “.
Антон Виячев издига в Шишковци огромна красива къща, която дава за жилище и ателие на Майстора. Днес тя е музей. В него се съхраняват документи, рисунки, четките на Майстора, тамбурата, единия от трите му костюма, леглото на което е спял, възглавницата цялостна със плява, триножникът и палитрата.
Най-голямата сбирка от картини обаче, се намира в Кюстендилската изложба, която носи неговото име. Според експертите те нямат цена.
Исак Гозес
На 29 септември се навършват 59 години от гибелта на един от най-големите български художници Владимир Димитров-Майстора. Той издъхва след тежко боледуване в столичната военна болница. Погребват го небрежно и скрито в софийските гробища.
Един шишковец обаче научава за тайната акция. Цялото село, което зографът назовава „ сърцето на парадайса “, въстава бурно. Жителите му упорстват последния дом на забележителния им съселянин да бъде в тяхното село. Напразно. Протестът им остава без последици цели 10 години. Но хората от Шишковци, макар нервната борба с институциите, не се предават и нито за момент не се отхвърлят от справедливото си искане.
Стига се до такава степен, първият човек на страната Тодор Живков, да реши кой е крив и кой прав. Той вика при себе си доцент Табаков, индивидът, който до последния ден е бил до художника. Лекарят удостоверява, че пред него, той е споделил желанието си, последният му дом да бъде в Шишковци. Освен това упорствал да бъде заровен като най-обикновен човек в селските гробища, и да засадят две дървета от двете страни на плочата му. Днес гробът на Майстора е в центъра на селото и две овошки в действителност се издигат над него.
През 1970 година на площада в Шишковци е повдигнат стабилен монумент, на индивида популяризирал селото им, чак до Америка. Четиридесет години по-късно, една нощ, той изчезва. Разследването демонстрира, че е вдигнат с кран единствено за пет минути, а след това е нарязан на осемнадесет части. Похитителите се укриват, а селото посърва. Жените, някой от които и негови модели, плачат до момента в който гледат стърчащия, гол фундамент. Държавата остава безучастна към молбата монумента да бъде възобновен. Помощ не иде от на никое място. Тогава нужните 29 000 лв. шишковци събират сами. Вадят го от скромните си спестявания. Кой колкото може. Помага е локален предприемач. Откриват отливките, от които паметника е бил изработен. Когато бронзовия Майстор още веднъж се връща при хората си, щастливите мадони целуват ръката му.
За хората от Шишковци Владимир Димитров е светец. Няма по-голяма засегнатост за всеки от тях, в случай че на празник той не мине през дома им. Затова в такива дни Майсторът тръгвал от единия завършек на селото до другия и влизал във всяка къща. Прибирал се чак по здрач. Не пиел, единствено докосвал с устни чашата. Ако в миналото откъснел грозде от някое лозе Владе, след това безусловно намирал притежателя, с цел да му го заплати.
Рисувачо, както го наричали, избирал моделите си заран, като заставал в центъра на селото и спирал отиващите на полето дами.
Колко ще ти даде чорбаджията днес- питал.
- Десет лева-отвръщали му.
- Остани да те рисувам и ще ти плата двойно.
Така и ставало. Като премия моделът получавал една рисунка. След време мадоните решили да ги съберат и подредят в непрекъснато експозиция в селското читалище. Когато някой нахлул и откраднал една от рисунките, всяка си прибрала униката и галерията опустяла.
Пред различен един огромен български художник и негов другар Васил Стоилов Майсторът споделя по какъв начин нарисувал веднаж чепка грозде. Оставал платното встрани да съхне. По едно време чува почукане. Обърнал се учуден видял врабчета да кълват зърната на картината.
За странностите на Майстора се описват митове. Той е бил цялостен вегетарианец и монах. Нямал никакво отношение към материалното. Картините му се продавали скъпо, печелел добре, само че раздавал парите на бедните. След като починал, в джоба му намерили единствено 10 лв..
Веднаж тръгнал с приятеля си Стоян Венев от Кюстендил за София. Докато чакали влака на гарата, го наобиколили просещи деца. Майсторът почнал да раздава на всеки по нещо, до момента в който най-после открил, че не са му останали пари за билет. Тогава под претекст, че има значима работа, отсрочил пътуването.
Майсторът изрично отказвал да живее в София. В Шишковци негов покровител става най-богатия човек на селото. Антон Виячев построил локалната гара, само че живее в скромна къщурка. Някогашният преподавател, овощар и депутат един от първите, познал в момчето от Флорош гения. Благодарение на него към този момент одобрения художник пътувал до Париж и Малано, където картините му се продавали, още с отварянето на галериите. На ревю в Брюксел той посочил портрет на момиче от Шишковци, бисерът в креативната му корона. Така се родила легендата за „ Българската мадона “.
Антон Виячев издига в Шишковци огромна красива къща, която дава за жилище и ателие на Майстора. Днес тя е музей. В него се съхраняват документи, рисунки, четките на Майстора, тамбурата, единия от трите му костюма, леглото на което е спял, възглавницата цялостна със плява, триножникът и палитрата.
Най-голямата сбирка от картини обаче, се намира в Кюстендилската изложба, която носи неговото име. Според експертите те нямат цена.
Исак Гозес
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ