В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието
Завесата предизборно се подвига. На сцената - площадка пред учебно заведение, в което ще се състои вотът за Европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата имитация се схваща, че това са публицист и мъдрец. Зад оградата на учебното заведение се е надвесил висок блок, от който от време на време излизат герои с една и съща имитация: " Подавам оставка! " След това те напущат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и автомагистрали.
Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: " Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с рецензиите, неблагодарници. Другите единствено ви оправяха... автомагистралите, а аз върша, строя, коствам! С ето тези две ръце! Вчера, до момента в който строих новата права на автомагистрала " Хемус ", ми се сецна кръстът. А през днешния ден ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя! "
Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той подвига трагично пръст във въздуха и споделя: " Ето, папата пристигна, прекръсти се и сподели, че в случай че във Ватикана имало сходни пътища, в църквата нямало да има проблем със полови злоупотреби. Свещениците щели да си карат колите и да задоволяват пристрастеностите си с това мъжко, богоугодно дело. "
Бързо се оказва обаче, че
подаващите оставки персонажи и индивидът по автомагистралата са просто декор,
чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, с цел да може режисьорът да реализира трагичен резултат. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското деяние е предстоящата поява на разположение с многочислени гении - вестникар, предприемач, филантроп на известното фолклорно изкуство и, не на последно място, политик в предизборна акция. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е инцидентно определено, тъй като създателят на този текст не може да си спомни по какъв начин се споделяше този персонаж в постановката.
От думите на двамата основни герои научаваме, че годината е 2019-та. Те чакат Пеевски от 2017 година, когато той е забелязан за последно в най-големия спектакъл в страната - Народното събрание. За страдание актьорите в него са слаби и какъвто и род да подхванат, вършат от него цялостна покруса. И двамата герои са измършавели, въпреки всичко висят на мястото от има-няма две години. Въпреки това вярата да видят Пеевски ги крепи.
Не, те не чакат от него персонална услуга или нещо сходно. Журналистът от две години написа текстове за Пеевски, нещо, което той прави и в този момент, тракайки невротично по клавишите на преносимия компютър си. Той откровено желае да разбере дали главното ентусиазъм за неговото перо, т.е. за белия цифров лист, е жив или мъртъв.
Философът, на собствен ред, употребява фигурата на Пеевски, с цел да повдигне съществени проблеми на съществуването.
Като това дали в случай че в никакъв случай не си виждал някого, той в действителност съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от пушек. Философът се надява да ревизира този въпрос на практика, когато Пеевски се появи.
Журналистът твърди, че в случай че част от нечий бизнес е забележима, тогава колкото и неговият притежател да е незабележим на пръв взор, той се пада забележим в измерението на стопанската система и финансите. Философът не схваща по какъв начин в случай че единствено част от бизнеса ти е забележима, самият ти можеш да бъдеш забележим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - приблизително състояние няма. Или в случай че има, то е допустимо най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да върви по напукания асфалт и да повтаря: " И това направих. И това... " Неговият аргумент е, че напуканата автомагистрала е на една година. Съответно тя е както нова, по този начин и остаряла. Така че приблизително състояние има и философът се съгласява с това.
Двамата стопират за малко разговора си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в разнообразни направления. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която в действителност е негова благосъстоятелност. Журналистът споделя, че посредством будката за вестници Пеевски участва индиректно в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува индиректно. Той добавя, че разсъдъкът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, само че има вяра в неговото идване. Журналистът е безбожник и отхвърля както религиозната религия, по този начин и вярата въобще.
" Вярата дава опция на индивида да се хване за избавителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва ", споделя философът. " Това, за жалост, зависи от страната, в която се намира блатото ", отвръща журналистът. " А страната, в която се намираме, е тази, чиито главен механизъм е да прави всичко допустимо невероятно. "
В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда тя страда от същия говорен недостатък като едрия мъж, тъй като не стопира да повтаря: " Всички са отговорни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, с цел да давам и ще давам, с цел да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крайник. Европа е ужасна. Измисля всевъзможни полове и други дивотии. Гласувайте за нас. Защото в случай че ние влезем в нея, ще излезем! "
Оттук нататък двамата основни герои водят разговора толкоз бързо, че гласовете им се смесват. Какво значи да живееш в една страна? Да имаш местопребиваване по адрес или да се прибираш у дома, с цел да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, въпреки и обкръжен от телохранители, или да пращаш телохранителите да охраняват пространство от въздух сред тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, до момента в който ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - така и така не публикуваш фотоси...
Може ли в изборите да взе участие някой, който не е бил виждан в последните 2 години?
Според институциите може. Това е доказателство за парадокса, който внася индивидът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало даже на драматурзите. Ако институциите работят по метод, който явно поддържа нещо погрешно, значи те не са никакви институции. А в случай че институциите не са никакви институции, няма страна. Тогава най-вероятно в страната няма и никаква политика. Следователно не може се приказва и за съществуването на политици.
Така излиза, че страната е едно голямо, пусто пространство на вакуум, в което смяната е невъзможна. Но това е единствено на пръв взор. Защото от гласоподавателите зависи дали ще гласоподават за някого, който е незабележим и е жив по документи, само че е мъртъв в общественото пространство. За някой, който участва в Народното събрание посредством своето неявяване. И който е машина за произвеждане на парадокси в една така и така неуместна страна.
От друга страна, за невидимите политици гласоподават невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на елементарните хората, чиито ползи би трябвало да бъдат предпазени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че в случай че не желаят да живеят в парадокс, би трябвало да тропнат с крайник и да досаждат непрестанно на режисьора на пиесата, до момента в който на него не му писне и реши да смени жанра. Така парадоксът може да се трансформира в комедия. В остарелия смисъл на думата - всичко да приключи добре.
Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: " Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с рецензиите, неблагодарници. Другите единствено ви оправяха... автомагистралите, а аз върша, строя, коствам! С ето тези две ръце! Вчера, до момента в който строих новата права на автомагистрала " Хемус ", ми се сецна кръстът. А през днешния ден ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя! "
Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той подвига трагично пръст във въздуха и споделя: " Ето, папата пристигна, прекръсти се и сподели, че в случай че във Ватикана имало сходни пътища, в църквата нямало да има проблем със полови злоупотреби. Свещениците щели да си карат колите и да задоволяват пристрастеностите си с това мъжко, богоугодно дело. "
Бързо се оказва обаче, че
подаващите оставки персонажи и индивидът по автомагистралата са просто декор,
чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, с цел да може режисьорът да реализира трагичен резултат. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското деяние е предстоящата поява на разположение с многочислени гении - вестникар, предприемач, филантроп на известното фолклорно изкуство и, не на последно място, политик в предизборна акция. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е инцидентно определено, тъй като създателят на този текст не може да си спомни по какъв начин се споделяше този персонаж в постановката.
От думите на двамата основни герои научаваме, че годината е 2019-та. Те чакат Пеевски от 2017 година, когато той е забелязан за последно в най-големия спектакъл в страната - Народното събрание. За страдание актьорите в него са слаби и какъвто и род да подхванат, вършат от него цялостна покруса. И двамата герои са измършавели, въпреки всичко висят на мястото от има-няма две години. Въпреки това вярата да видят Пеевски ги крепи.
Не, те не чакат от него персонална услуга или нещо сходно. Журналистът от две години написа текстове за Пеевски, нещо, което той прави и в този момент, тракайки невротично по клавишите на преносимия компютър си. Той откровено желае да разбере дали главното ентусиазъм за неговото перо, т.е. за белия цифров лист, е жив или мъртъв.
Философът, на собствен ред, употребява фигурата на Пеевски, с цел да повдигне съществени проблеми на съществуването.
Като това дали в случай че в никакъв случай не си виждал някого, той в действителност съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от пушек. Философът се надява да ревизира този въпрос на практика, когато Пеевски се появи.
Журналистът твърди, че в случай че част от нечий бизнес е забележима, тогава колкото и неговият притежател да е незабележим на пръв взор, той се пада забележим в измерението на стопанската система и финансите. Философът не схваща по какъв начин в случай че единствено част от бизнеса ти е забележима, самият ти можеш да бъдеш забележим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - приблизително състояние няма. Или в случай че има, то е допустимо най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да върви по напукания асфалт и да повтаря: " И това направих. И това... " Неговият аргумент е, че напуканата автомагистрала е на една година. Съответно тя е както нова, по този начин и остаряла. Така че приблизително състояние има и философът се съгласява с това.
Двамата стопират за малко разговора си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в разнообразни направления. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която в действителност е негова благосъстоятелност. Журналистът споделя, че посредством будката за вестници Пеевски участва индиректно в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува индиректно. Той добавя, че разсъдъкът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, само че има вяра в неговото идване. Журналистът е безбожник и отхвърля както религиозната религия, по този начин и вярата въобще.
" Вярата дава опция на индивида да се хване за избавителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва ", споделя философът. " Това, за жалост, зависи от страната, в която се намира блатото ", отвръща журналистът. " А страната, в която се намираме, е тази, чиито главен механизъм е да прави всичко допустимо невероятно. "
В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда тя страда от същия говорен недостатък като едрия мъж, тъй като не стопира да повтаря: " Всички са отговорни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, с цел да давам и ще давам, с цел да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крайник. Европа е ужасна. Измисля всевъзможни полове и други дивотии. Гласувайте за нас. Защото в случай че ние влезем в нея, ще излезем! "
Оттук нататък двамата основни герои водят разговора толкоз бързо, че гласовете им се смесват. Какво значи да живееш в една страна? Да имаш местопребиваване по адрес или да се прибираш у дома, с цел да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, въпреки и обкръжен от телохранители, или да пращаш телохранителите да охраняват пространство от въздух сред тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, до момента в който ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - така и така не публикуваш фотоси...
Може ли в изборите да взе участие някой, който не е бил виждан в последните 2 години?
Според институциите може. Това е доказателство за парадокса, който внася индивидът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало даже на драматурзите. Ако институциите работят по метод, който явно поддържа нещо погрешно, значи те не са никакви институции. А в случай че институциите не са никакви институции, няма страна. Тогава най-вероятно в страната няма и никаква политика. Следователно не може се приказва и за съществуването на политици.
Така излиза, че страната е едно голямо, пусто пространство на вакуум, в което смяната е невъзможна. Но това е единствено на пръв взор. Защото от гласоподавателите зависи дали ще гласоподават за някого, който е незабележим и е жив по документи, само че е мъртъв в общественото пространство. За някой, който участва в Народното събрание посредством своето неявяване. И който е машина за произвеждане на парадокси в една така и така неуместна страна.
От друга страна, за невидимите политици гласоподават невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на елементарните хората, чиито ползи би трябвало да бъдат предпазени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че в случай че не желаят да живеят в парадокс, би трябвало да тропнат с крайник и да досаждат непрестанно на режисьора на пиесата, до момента в който на него не му писне и реши да смени жанра. Така парадоксът може да се трансформира в комедия. В остарелия смисъл на думата - всичко да приключи добре.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ