Завърнем ли се назад в миналото ни, в онези трудни

Завърнем ли се обратно в предишното ни, в тези сложни времена на Възраждането ни, откриваме българи като Иван Попмихайлов. Те са правилни на книгите, строят учебни заведения, църкви, читалища, където възкръсва българският дух. Непокорни и почтени, странници на своето време. Не търсят популярност и пари, работят на „ ползу роду “. Понякога не ни се желае да погледнем надълбоко в тях, с цел да прозрем безконечните истини, които теглят страната ни в сложни времена. Но тези хора още носят върху гърбовете си вярата, че България ще я има и след нас. И в този момент имаме потребност от посланията им, с цел да оцелее националното ни самочувствствие. Търсим се в тяхното минало и делата им, с цел да намерим себе си като народ. А те безшумно ни нашепват за човешките добродетели и най-вече за достолепието. Споменаваме имената им единствено в деня на националните будители. После ги забравяме.

Иван Попмихайлов е наследник на Михаил Манзурски и брачната половинка му Вела, които имат пет дъщери и трима синове. Манзурски е възрожденец от тогавашната Мехомия (днес Разлог). След гибелта на родителите му за него се грижи самоковският митрополит Филотей, който е непосредствен родственик. Двамата отпътуват за Атон - в Зографския манастир. Там младият мъж приключва учебно заведение. През 1821 година се завръща в родния си град и става преподавател. По-късно приема нравствен ранг и е назначен за архиерейски наместник на Разложката сподели. Той оказва помощ за създаване на храмовете в региона през интервала 1834 - 1837 година Михаил Манзурски е основател за повдигането и откриването на първото публично килийно учебно заведение към църквата,,Св. Георги " в Мехомия през 1835 година, той е и първият преподавател. Като подобен работи цели 46 години и негови ученици са съвсем всички последващи учители и свещеници в града.

Синът му Иван Попмихайлов е наследил книжовните търсения от татко си и върви по стъпките му. Роден е на 12 юли 1832 година в Разлог. Учил е известно време при татко си поп Михаил Манзурски. Желанието за знание води Иван в Горна Джумая, където се сближава с Мите Марков, член на локалния революционен комитет, участник в Априлското въстание, а след изменничество в село Падеш е наказан в София на гибел и е обесен.

Иван Попмихайлов е неудовлетворен от образованието, което получава по това време и отива при даскал Неофит в Рилския манастир. Остава при него две години. Неофит Рилски го обикнал като собствен наследник, поради желанието на момчето за знание и желал да го изпрати на обучение в Русия. Но поп Михаил не разрешил синът му да върви на надалеч.

Младежът се завърнал в родния Разлог и през 1858 година постъпил на работа като преподавател. Изхвърлил старите способи на образование, изоставил наустницата и псалтира. Въвел Рибния буквар, численицата, история и география. Намерил Христо Г. Данов в Пловдив, който почнал да му изпраща учебници и пособия, които били нужни в работата му.

През юни 1869 година в Разлог отива Васил Левски и основава революционен комитет. Един от първите участници в него е даскал Иван Попмихайлов. Той имал връзка с всички водачи на Априлското въстание от този край. Тези контакти станали посредством племенника му Георги Чолаков от село Долно Драглище, който по-късно е пратеник на Оборище. Започва подготовка за въстанието. Мъжете леят патрони, провеждат чети, които даскал Иван и учителят Дамян Попов образоват на пукотевица.

Въстание в Разложко не е оповестено, тъй като пратеникът на Пазарджишкия революционен окръг Козма Шарланджията е хванат от властта. Задържани са още 32 души – учители, свещенници и първенци.

Изпратени са пред съда в Неврокоп.

Но след Освободителната война Разложко не попада в освободените региони. Даскал Иван събира скрито в къщата си първенците от околията, с цел да изготвят молба до окръжния шеф в Горна Джумая капитан Йосиф Шевченко, с цел да окупира Разложко. Изготвена и подписана, молбата била занесена от даскал Иван Попмихайлов и Тасе Хаджийски при започване на ноември 1878 година на капитан Шевченко. Той отказал да извърши молбата, тъй като нямал разпореждане от командването.

На 8 ноември 1878 година избухва Разложкото въстание. Банско е завладяно от четата на Баньо Маринов. В същия ден след няколкочасов пердах четата му освобождава Банско. Той е тежко ранен в багра. Воеводата е пренесен в Горна Джумая, а по късно и в София, където умира.

След въстанието даскал Иван продължава да учи децата. Секретар е на църковната учителска община. Но през 1882 година под въздействието на гръцките митрополити в Серес и Неврокоп турската власт стартира да преследва българските учители.

През декември същата година прокурорът при Серския съд Черкез Мехмед ефенди идва в Разложко и задържа седем души учители. Сред тях са даскал Иван и сина му Илия Иванов. В началото на идната година са изправени пред съда в Солун. Всички били наказани на тригодишно изгнание в Адана.

В отчета си Наум Спространов, драгоманин при съветското консулство в Солун до Министерството на външните работи в София от 20 юни 1883 година написа, че съветският консул Якобсон правил действия да бъдат освободени разложките учители. Но нито военачалник - губернаторът Галиб паша, нито военният пълководец Хасан паша, могли да склонят ръководителя на военния съд Абдулах паша да анулира присъдата.

Заточениците нямали пари в себе си и били принудени да се прехранват с груба работа. Даскал Иван работел по трасето на новостроящата се железница Мерсин - Адана. Учителите мъчно понасяли тежкия климат и почнали да боледуват. Замислили да избягат и поискали съдействието на гръцката община. Митрополит Герман от град Тарс и Харлампи Фабрикаджи от Адана ги улеснили, с цел да получат подправени паспорти за България.

На 2 юли 1884 година заточениците потеглили от пристанище Мерсин с британския параход „ Елла “ и слезли на Пирея. Единствен Иван Арабаджиев от Банско избягал по-рано и не бил измежду тях. Мъжете останали няколко дни в гръцката столица. На 21 юли потеглили за Цариград, където ги чакал параход за Варна. Благодарение на съдействието на Екзархията и съветското посолство заточениците съумели да се измъкнат от турската загадка полиция.

Щом пристигнали на територията на България Варненският митрополит Симеон оказал помощ на заточениците да бъдат назначени за учители. Даскал Иван Попмихайлов станал преподавател в село Кестрич, синът му Илия – в самия морски град. Останалите са разпръснати в села към морето.

След довеждане докрай на образователната 1884 – 1885 година учителите - заточеници трябвало да се върнат в Адана според ангажимента и да получат уверение, че са излежали наказването си. Никой не поискал да се върне. С изключение на даскал Иван Попмихайлов, който желал да получи документа, че е излежал присъдата и по-скоро да отиде в родния Разлог и да се хване с обичаната си учителска работа. За злощастие на пристанище Мерсин полицейските управляващи се усъмнили в паспорта му. Пътувал като търговец на кожи. Разбрали, че е избягал, за което го осъдили на 101 години затвор. Някои настояват, че съумява да се избави с 50 лири рушвет.

По-вероятното е, че Гръцката църковна община през 1887 година издействала от ваалията да помилва даскал Иван Попмихайлов. На 14 септември същата година той дошъл в Разлог. Макар и опрощение, турските управляващи не му разрешила да учителства и той станал каменар. Не престанал да оказва помощ на църковната битка в Разложко.

На 15 ноември 1888 година в неговия дом е формирана молбата на разложките общинари до великия везир за признание правата на общините и изпращане на български епископ в Неврокоп (Гоце Делчев). Екземпляр на тази молба написана от него самия, се съхранява и до през днешния ден.

По време на Разложкото Кръстовденско въстание на 15 септември 1903 година, когато била подпалена цялата Крапа махала, даскал Иван провежда пожарна команда, с цел да гасят къщите и плевните. На озверелите турци говорел да се отнасят човешки към раята, която няма виновност за въстанието.

Радостта на даскал Иван при освобождението на Разлог на 11 октомври 1912 година е огромна. В града идват служители, които смятат за огромна чест да се срещнат с даскал Иван – уважаван и почитан човек в градчето.

Той доживява дълбока напреднала възраст – умира на 2 февруари 1925 година В деня на погребението му учебните заведения в града преустановяват занятия в символ на печал и благодарност. По негово предпочитание е бил заровен в черковния двор, директно до учебното заведение, където е учителствал 24 години.

Хората на Разлог и през днешния ден почитат паметта му, спомнят си за възрожденския му дух. На негово име е наречена улица, която води от центъра към мястото, където е бил родния му дом.