На теб, мъжа, когото обича…
Защото разбра, че съм ти скъпа едвам когато в мен не беше останало нищо… Защото реши, че ме искаш едвам когато желаех да бъда без теб… Защото оцени любовта ми едвам когато я уби…
Не искаш ли до себе си жена
със луда кръв, родена да обича,
от погледа ù (поглед на сърна) –
и срам, и пристрастеност, и деликатност да надничат?
Когато се усмихва – да мълчиш,
изгубил разум и свяст. Изгубил почва.
Със дни да не ядеш и да не спиш.
И с всеки момент по-здраво да се вкопчваш
във тази любов. Искаш ли жена,
която знае тъкмо какъв брой коства,
жена със чест (на хиляди – една),
във мъжкото ти царство да цари?
Която би ти пазила гърба,
даже към теб патрони да се носят,
която ще те желае все по този начин,
даже и да осъмнеш на следващия ден бедняк.
Жена, която има балсам
за всичките ти рани и неволи.
По този пъстър свят, надлъж и простор,
към благополучие с усмивка да те води.
Не искаш ли до себе си жена,
която нощем сладко да те люби
под цялостната разнежена луна?
Знам – искаш! Ала към този момент ме загуби.
Васка Мадарова
