Един български парадокс: Живеем все по-добре, а сме все по-нещастни
Защо сме все по-нещастни, откакто живеем все по-добре? Този абсурд е в основата на рецесията в актуалните общества.
Да стартираме с най-актуалното - града, в който живеем. Промяната е в действителност удивителна. Нали помните тези решетки, с които през 1990-те софиянци непринудено превръщаха жилищата си в затвори? А спомняте ли си по какъв начин се паркираше, преди да създадат синя и зелена зона, по какъв начин се гонеха чиновниците по паркирането за билетче, преди да вкарат СМС-заплащането, какви купища отпадък се събираха от време на време? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафенета, реставрираха фасади, та дори пешеходни зони към този момент има.
И паралелно с това все по-голямо страдалчество ни предизвиква следващото съмнение за корист с социална поръчка; забиването, след това изтръгването, след това отново забиването на неуместните колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепените плочки, отдолу под които ни пръска вода. Оставете сегашните избори, на които власт и съпротива разиграват тези две гледни точки. Проблемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, само че ние сме все по-недоволни.
" Съсипаха я тая страна! "
Същото можем да кажем за страната като цяло. От края на социализма България бележи сериозен растеж в паритетната покупателна дарба - от 12 хиляди $ на човек през 1990 до близо 20 хиляди през днешния ден. Въпреки разпадането на Съвет за икономическа взаимопомощ, макар мъчителните промени и мафиотизирането на стопанската система през 1990-те. А след това даже чудодейно се присъединихме към най-богатия стопански блок и най-силния боен алианс. Само че познавате ли най-малко един българин, който да е удовлетворен от развиването на страната си? Благосъстоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворени, а страната се обезлюдява. Пазят ни американците, но виж по какъв начин обидихме положителните руснаци. Имаме всевъзможни артикули, само че не всички могат да си ги купуват. Абе, унищожиха я тая страна! И до момента в който властта ни изяснява, че в никакъв случай не сме били по-добре, опозицията вика, че загиваме.
Работата е там, че аз, всеобщият човек, се усещам зле без значение от това, че светът към мен върви напред. Същото се следи и в надалеч по-развити стопански системи. До едно време повишаването на икономическото ниво води и до повишаване на удовлетворението от живота. После обаче идва един сериозен пик, след който хората не престават да забогатяват, само че кривата на щастието потегля надолу.
Ще кажете: овчедушното благополучие би ни направило безкритични апологети на властта. Или с други думи: колкото повече неодобрение, толкоз повече гражданска сила за опозиция. Но правилно е и противоположното: в случай че жителите стават все по-недоволни, властта просто ще загуби мотивацията да прави каквото и да било. Разбира се, идеалното е да има баланс, при който жителите правят оценка хубавото, само че подлагат на критика неприятното. Само че таман този баланс през днешния ден наподобява по-далеч от всеки път - живеем в такава медийна шумотевица, че с цел да бъдеш чут, би трябвало да виеш в най-високите регистри, да правиш слон от всяка муха, да вещаеш края на света още в утринните блокове. Лошото е, че въвлечени в това политическо кресчендо, жителите стартират да се усещат откровено нещастни. Да имат вяра, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Без вероятност, без идеали. Така ли е в действителност? Не, несъмнено. Живеем в най-мирното време в цялата човешка история. Започнали сме да се грижим за нещастните си съчовеци от другия завършек на света, с които нямаме нищо общо. Медицината прави чудеса, продължителността на живота се е удвоила за последните стотина години. Днес повече хора умират от преяждане, в сравнение с от апетит. Повече хора се самоубиват, в сравнение с умират от насилствена гибел. Благодарение на медиите обаче живеем с възприятието, че зад всеки ъгъл ни дебне нов Джак Изкормвача.
Да стартираме с най-актуалното - града, в който живеем. Промяната е в действителност удивителна. Нали помните тези решетки, с които през 1990-те софиянци непринудено превръщаха жилищата си в затвори? А спомняте ли си по какъв начин се паркираше, преди да създадат синя и зелена зона, по какъв начин се гонеха чиновниците по паркирането за билетче, преди да вкарат СМС-заплащането, какви купища отпадък се събираха от време на време? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафенета, реставрираха фасади, та дори пешеходни зони към този момент има.
И паралелно с това все по-голямо страдалчество ни предизвиква следващото съмнение за корист с социална поръчка; забиването, след това изтръгването, след това отново забиването на неуместните колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепените плочки, отдолу под които ни пръска вода. Оставете сегашните избори, на които власт и съпротива разиграват тези две гледни точки. Проблемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, само че ние сме все по-недоволни.
" Съсипаха я тая страна! "
Същото можем да кажем за страната като цяло. От края на социализма България бележи сериозен растеж в паритетната покупателна дарба - от 12 хиляди $ на човек през 1990 до близо 20 хиляди през днешния ден. Въпреки разпадането на Съвет за икономическа взаимопомощ, макар мъчителните промени и мафиотизирането на стопанската система през 1990-те. А след това даже чудодейно се присъединихме към най-богатия стопански блок и най-силния боен алианс. Само че познавате ли най-малко един българин, който да е удовлетворен от развиването на страната си? Благосъстоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворени, а страната се обезлюдява. Пазят ни американците, но виж по какъв начин обидихме положителните руснаци. Имаме всевъзможни артикули, само че не всички могат да си ги купуват. Абе, унищожиха я тая страна! И до момента в който властта ни изяснява, че в никакъв случай не сме били по-добре, опозицията вика, че загиваме.
Работата е там, че аз, всеобщият човек, се усещам зле без значение от това, че светът към мен върви напред. Същото се следи и в надалеч по-развити стопански системи. До едно време повишаването на икономическото ниво води и до повишаване на удовлетворението от живота. После обаче идва един сериозен пик, след който хората не престават да забогатяват, само че кривата на щастието потегля надолу.
Ще кажете: овчедушното благополучие би ни направило безкритични апологети на властта. Или с други думи: колкото повече неодобрение, толкоз повече гражданска сила за опозиция. Но правилно е и противоположното: в случай че жителите стават все по-недоволни, властта просто ще загуби мотивацията да прави каквото и да било. Разбира се, идеалното е да има баланс, при който жителите правят оценка хубавото, само че подлагат на критика неприятното. Само че таман този баланс през днешния ден наподобява по-далеч от всеки път - живеем в такава медийна шумотевица, че с цел да бъдеш чут, би трябвало да виеш в най-високите регистри, да правиш слон от всяка муха, да вещаеш края на света още в утринните блокове. Лошото е, че въвлечени в това политическо кресчендо, жителите стартират да се усещат откровено нещастни. Да имат вяра, че живеят в най-нещастното, най-бездуховното, най-опасното време. Без вероятност, без идеали. Така ли е в действителност? Не, несъмнено. Живеем в най-мирното време в цялата човешка история. Започнали сме да се грижим за нещастните си съчовеци от другия завършек на света, с които нямаме нищо общо. Медицината прави чудеса, продължителността на живота се е удвоила за последните стотина години. Днес повече хора умират от преяждане, в сравнение с от апетит. Повече хора се самоубиват, в сравнение с умират от насилствена гибел. Благодарение на медиите обаче живеем с възприятието, че зад всеки ъгъл ни дебне нов Джак Изкормвача.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ