Марина Стоименова: Мечтая да съм щастливо момиче!
Започваме седмицата с една вълнуваща и доста зареждаща среща с прелестната Марина Стоименова, която е позната на всички като безкомпромисния политически кореспондент от ефира на NOVA. Поговорихме си с нея по женски и през днешния ден ще ви разкрием по-малко познатата страна на чаровната Марина. Тя ни споделя за това какъв човек е отвън специалността, за едно свое персонално тестване, за детските фантазии и по какъв начин ѝ се отразява ситуацията, в която живеем сега.
***
Коя е Марина отвън специалността си? Какво ти се желае да знаят хората за теб, само че не могат да видят през екрана на тв приемника?
Марина отвън малкия екран няма нищо общо с визията, която основава Марина от екрана.Така се оказва. Не е нещо, което съм целяла. Даже не осъзнавах, че е по този начин. Но като след всяко ново запознанство, разбирам, че индивидът е имал друга визия, си дадох сметка, че очевидно дисплеят, новините… те вършат друг. Та, преди да се срещнат, хората считат за мен, че съм прекомерно сериозна, може би малко надута… Абе, Желязната лейди. А това напълно не е по този начин. Много се развличам, тъй като съвсем след всяко ново запознанство, слушам: но ти в действителност си заплашителен пич!. Та, уповавам се, че Марина отвън екрана е „ пич”! Мисля, че хората знаят задоволително за мен – всеки съгласно това какъв брой е покрай мен.
И още веднъж отвън специалността – защо мечтаеш в по-личен проект? Имаш ли някоя детска фантазия, която към момента искаш да изпълниш?
Ами тя, детската ми фантазия, беше да бъда писателка. Като че ли ненапълно я сбъднах. И в този момент работата ми е да пиша и описвам истории, просто моите са от действителния живот. И ги обличам и с картина. С времето обаче фантазиите се трансформират. Сега бленувам да съм щастливо момиче. Мечтая за време с хората, които обичам. Мечтая за фамилни къщи на морето, подредени една до друга – мои и на моите най-близки другари. За да си живеем там през лятото. Сигурно и това е детска фантазия. Но най-силно бленувам за това хората, които обичам да са добре. Това ми е най-важно. Всичко останало е без значение, в случай че те не са добре.
Кое е нещото, което обичаш най-вече в работата си? Знаем, че тази специалност изисква много жертви с персоналния живот. Заслужава ли си?
Обичам възприятието на задоволеност, когато съм свършила добре работата си. Обичам да мога да запитвам. Обичам адреналина. Боже, по какъв начин съм си повишавала адреналина,на какъв брой вълнуващи, а и рискови места съм ходила. Някои ще ме помислят за луда, само че аз в действителност обичах да се „ завирам” в заплахите. Сега към този момент заобикалям. Но да си призная – от време на време ми липсва. Обичам тези чувства, поради тях се посветих на тази специалност. Да, жертвите може би са повече. Знам, че когато съм ги правила, си е заслужавало. Ако правиш жертва, то тя е поради нещо, което доста мощно желаеш и обичаш. Тогава няма по какъв начин да не си е заслужавало. При мен е както с хората – когато обичам някого, мога да рискувам доста. Давам всичко за него. Очевидно същото е и с работата. Не скърбя за нищо. Питала съм се доста пъти през последните три години – за какво? Трябваше ли? Какво ми донесе? Но след това се сещам, че е било от обич.
Наблюденията ни са, че хората вземат решение да подхващат позитивни промени в живота си едвам когато тялото им стартира да сигнализира, че нещо не е наред. Любопитни сме да разберем по какъв начин ти самата съумя да намериш мотивация да се оправиш с твоието персонално тестване, за което разказваш свободно. Би ли ни разказала какво се случи в твоя вътрешен свят, когато разбра за заболяването ти?
Няма да неистина – мъчно е. Особено когато се сблъскаш с нещо такова и не знаеш дали и по какъв начин ще излезеш от него. Когато не всичко е под твоя надзор, мъчно намираш сили да се събереш, да си положителен, да си стимулиран. Всяка болест е тестване освен на тялото, само че и на душата. Ти водиш двойна борба и е противоречиво коя от двете е по-ожесточена. Моите борби бяха свирепи. Понякога бяха оттатък отчаянието. Понякога изглеждаха изгубени. Вътрешният ми свят се срина. Трябваше да го строя още веднъж. Само че слагането на основите е извънредно мъчно. Като с всяко ново начало. Като страхът преди скок. Случвало ли ви се е да седите над бездна, да скачате с бънджи или с парашут? Страх те е като гледаш надолу и седиш на едно място. Трудно е единствено до момента в който скочиш. Самият скок. Действието. Направиш ли го – по-късно просто летиш.
Винаги съм считала себе си за мощен човек. Винаги съм държала всичко под надзор. Може би пък и тъкмо това да е бил казусът. Но когато изгубиш този надзор и не познаваш чувството да не го притежаваш, ти просто не знаеш по какъв начин да живееш. Така се усещах. Не знаех по какъв начин да продължа. Но ето ме през днешния ден – приказваме си радостно, а когато стане дума за това, нормално намирам по какъв начин да се осмивам. Явно съм скочила. Наистина,не помня момента на скока, а и няма значение. Важното е, че съм преодоляла страха и съм го направила. След това – просто съм летяла.
NOVA
В друго изявление споделяш, че си водила "неспирна война с тялото си ". Успя ли да постигнеш дълго чаканото помирение?
Е аз съм жена. Жените в никакъв случай не сме изцяло удовлетворени от телата си. Но се одобрявам доста, доста повече. Да, грижа се за тялото си много по-добре, несъмнено. Но и в действителност го намирам за по-красиво от всеки път. С всичките му дефекти.
Би ли споделила нещо на нашите читателки, които изпитват усложнения с любовта към тялото си и не могат да открият източник на самоувреност?
Само ще им кажа, че тялото помни психическия тормоз, който ние самите си постановяваме. И в случай че не спрем да се самобичуваме, то някой ден ще отмъсти. Така стана с моето тяло. Но аз не съм от тези дами, които ще кажат – „ харесвайте се дебели, с целулит.” Или ще извикам „ Не на стандартите!” Не. Да, считам, че би трябвало да обичаме телата си и техните дефекти, само че и също по този начин - да поставяме грижа за тях. Не е нужно всички да сме с манекенски размери. Да ви кажа – бях с такива по време на рецидива на заболяването, никак не съм хубава. Не е нужно да сме кльощави, с плочки на корема. Но е нужно да се грижим за телата си. И в случай че знаем, че го вършим, ще се харесваме и ще се обичаме, даже да не можем да махнем онази досадна долна част на коремчето.
Самата аз съм се борила с под паника офанзиви и тревога и знам, че това е една непрестанна борба, която обаче ти дава скъпи уроци и неизбежно трансформира метода, по който гледаш на живота си. На какво те научи твоята тревога?
За благополучие, не съм се сблъсквала със съществени паник офанзиви, въпреки в последно време да следя нещо сходно, уповавам се да отмине бързо. Но да, с тревогата не мога да се оправя. Не знам дали ме е научила, в действителност. Знам, че когато ми се случи всичко това, осъзнах, че би трябвало някак да понижа тази своя тревога и емоционалност. Но това е темперамент. Това е същината ти. Как променяш нещо, което е част от теб? Аз не мога да спра да се безпокоя за хората, които обичам. Не мога, да вземем за пример, да не ги накарам да ми се обадят, когато пътуват и дойдат. Не мога да не изживявам и страстите си, когато ги усещам. Не мога да не се безпокоя дали съм се подготвила задоволително добре за изявление, което би трябвало да направя. Звучат като дребни неща, само че те натоварват. Постоянно да се притесняваш за нещо. Може би има формула, по която да контролираш тази паника, просто аз още не съм я разкрила.
А по какъв начин се справяш с тревогата тези дни, когато цялата обстановка по света е много притеснителна, а новините стават все по-натоварващи? Имаш ли специфичен всекидневен обред, за който постоянно държиш да отделяш време, макар забързаното си всекидневие?
Ето тук аз съм напълно наобратно. На мен този интервал на изолираност ми се отрази добре. Първо – считам, че Земята имаше потребност да си почине от нас. Имах потребност и аз да си умря, почтено казано. От цялото това забързано всекидневие, изпълнено със задания и безчет доста хора в деня ми. Останаха единствено дилемите и някак ги вършех с повече лекост. Успокоих се. Събрах си мислите. И тъкмо в този интервал, ми се случиха хубави неща. Като някакво ново начало. Не ми се искаше да свършва, да си призная. Все едно някой щеше да ми вземе хубавото. Разбира се, раздялата с родителите ми, с баба ми, с приятелите ми и техните деца, не беше приятна, само че знаех, че не би трябвало да се виждаме, с цел да са добре те. Сега към този момент се виждаме, въпреки че виждам доста да не се прегръщаме и целуваме, което е мъчно, тъй като аз просто не мога без физически контакт с хората, които обичам. Но въпреки всичко нищо още не е отминало. И би трябвало да пазим обичаните си хора. Защото най-важното е те да са добре. А и хубавото занапред следва.
***
Коя е Марина отвън специалността си? Какво ти се желае да знаят хората за теб, само че не могат да видят през екрана на тв приемника?
Марина отвън малкия екран няма нищо общо с визията, която основава Марина от екрана.Така се оказва. Не е нещо, което съм целяла. Даже не осъзнавах, че е по този начин. Но като след всяко ново запознанство, разбирам, че индивидът е имал друга визия, си дадох сметка, че очевидно дисплеят, новините… те вършат друг. Та, преди да се срещнат, хората считат за мен, че съм прекомерно сериозна, може би малко надута… Абе, Желязната лейди. А това напълно не е по този начин. Много се развличам, тъй като съвсем след всяко ново запознанство, слушам: но ти в действителност си заплашителен пич!. Та, уповавам се, че Марина отвън екрана е „ пич”! Мисля, че хората знаят задоволително за мен – всеки съгласно това какъв брой е покрай мен.
И още веднъж отвън специалността – защо мечтаеш в по-личен проект? Имаш ли някоя детска фантазия, която към момента искаш да изпълниш?
Ами тя, детската ми фантазия, беше да бъда писателка. Като че ли ненапълно я сбъднах. И в този момент работата ми е да пиша и описвам истории, просто моите са от действителния живот. И ги обличам и с картина. С времето обаче фантазиите се трансформират. Сега бленувам да съм щастливо момиче. Мечтая за време с хората, които обичам. Мечтая за фамилни къщи на морето, подредени една до друга – мои и на моите най-близки другари. За да си живеем там през лятото. Сигурно и това е детска фантазия. Но най-силно бленувам за това хората, които обичам да са добре. Това ми е най-важно. Всичко останало е без значение, в случай че те не са добре.
Кое е нещото, което обичаш най-вече в работата си? Знаем, че тази специалност изисква много жертви с персоналния живот. Заслужава ли си?
Обичам възприятието на задоволеност, когато съм свършила добре работата си. Обичам да мога да запитвам. Обичам адреналина. Боже, по какъв начин съм си повишавала адреналина,на какъв брой вълнуващи, а и рискови места съм ходила. Някои ще ме помислят за луда, само че аз в действителност обичах да се „ завирам” в заплахите. Сега към този момент заобикалям. Но да си призная – от време на време ми липсва. Обичам тези чувства, поради тях се посветих на тази специалност. Да, жертвите може би са повече. Знам, че когато съм ги правила, си е заслужавало. Ако правиш жертва, то тя е поради нещо, което доста мощно желаеш и обичаш. Тогава няма по какъв начин да не си е заслужавало. При мен е както с хората – когато обичам някого, мога да рискувам доста. Давам всичко за него. Очевидно същото е и с работата. Не скърбя за нищо. Питала съм се доста пъти през последните три години – за какво? Трябваше ли? Какво ми донесе? Но след това се сещам, че е било от обич.
Наблюденията ни са, че хората вземат решение да подхващат позитивни промени в живота си едвам когато тялото им стартира да сигнализира, че нещо не е наред. Любопитни сме да разберем по какъв начин ти самата съумя да намериш мотивация да се оправиш с твоието персонално тестване, за което разказваш свободно. Би ли ни разказала какво се случи в твоя вътрешен свят, когато разбра за заболяването ти?
Няма да неистина – мъчно е. Особено когато се сблъскаш с нещо такова и не знаеш дали и по какъв начин ще излезеш от него. Когато не всичко е под твоя надзор, мъчно намираш сили да се събереш, да си положителен, да си стимулиран. Всяка болест е тестване освен на тялото, само че и на душата. Ти водиш двойна борба и е противоречиво коя от двете е по-ожесточена. Моите борби бяха свирепи. Понякога бяха оттатък отчаянието. Понякога изглеждаха изгубени. Вътрешният ми свят се срина. Трябваше да го строя още веднъж. Само че слагането на основите е извънредно мъчно. Като с всяко ново начало. Като страхът преди скок. Случвало ли ви се е да седите над бездна, да скачате с бънджи или с парашут? Страх те е като гледаш надолу и седиш на едно място. Трудно е единствено до момента в който скочиш. Самият скок. Действието. Направиш ли го – по-късно просто летиш.
Винаги съм считала себе си за мощен човек. Винаги съм държала всичко под надзор. Може би пък и тъкмо това да е бил казусът. Но когато изгубиш този надзор и не познаваш чувството да не го притежаваш, ти просто не знаеш по какъв начин да живееш. Така се усещах. Не знаех по какъв начин да продължа. Но ето ме през днешния ден – приказваме си радостно, а когато стане дума за това, нормално намирам по какъв начин да се осмивам. Явно съм скочила. Наистина,не помня момента на скока, а и няма значение. Важното е, че съм преодоляла страха и съм го направила. След това – просто съм летяла.
NOVA В друго изявление споделяш, че си водила "неспирна война с тялото си ". Успя ли да постигнеш дълго чаканото помирение?
Е аз съм жена. Жените в никакъв случай не сме изцяло удовлетворени от телата си. Но се одобрявам доста, доста повече. Да, грижа се за тялото си много по-добре, несъмнено. Но и в действителност го намирам за по-красиво от всеки път. С всичките му дефекти.
Би ли споделила нещо на нашите читателки, които изпитват усложнения с любовта към тялото си и не могат да открият източник на самоувреност?
Само ще им кажа, че тялото помни психическия тормоз, който ние самите си постановяваме. И в случай че не спрем да се самобичуваме, то някой ден ще отмъсти. Така стана с моето тяло. Но аз не съм от тези дами, които ще кажат – „ харесвайте се дебели, с целулит.” Или ще извикам „ Не на стандартите!” Не. Да, считам, че би трябвало да обичаме телата си и техните дефекти, само че и също по този начин - да поставяме грижа за тях. Не е нужно всички да сме с манекенски размери. Да ви кажа – бях с такива по време на рецидива на заболяването, никак не съм хубава. Не е нужно да сме кльощави, с плочки на корема. Но е нужно да се грижим за телата си. И в случай че знаем, че го вършим, ще се харесваме и ще се обичаме, даже да не можем да махнем онази досадна долна част на коремчето.
Самата аз съм се борила с под паника офанзиви и тревога и знам, че това е една непрестанна борба, която обаче ти дава скъпи уроци и неизбежно трансформира метода, по който гледаш на живота си. На какво те научи твоята тревога?
За благополучие, не съм се сблъсквала със съществени паник офанзиви, въпреки в последно време да следя нещо сходно, уповавам се да отмине бързо. Но да, с тревогата не мога да се оправя. Не знам дали ме е научила, в действителност. Знам, че когато ми се случи всичко това, осъзнах, че би трябвало някак да понижа тази своя тревога и емоционалност. Но това е темперамент. Това е същината ти. Как променяш нещо, което е част от теб? Аз не мога да спра да се безпокоя за хората, които обичам. Не мога, да вземем за пример, да не ги накарам да ми се обадят, когато пътуват и дойдат. Не мога да не изживявам и страстите си, когато ги усещам. Не мога да не се безпокоя дали съм се подготвила задоволително добре за изявление, което би трябвало да направя. Звучат като дребни неща, само че те натоварват. Постоянно да се притесняваш за нещо. Може би има формула, по която да контролираш тази паника, просто аз още не съм я разкрила.
А по какъв начин се справяш с тревогата тези дни, когато цялата обстановка по света е много притеснителна, а новините стават все по-натоварващи? Имаш ли специфичен всекидневен обред, за който постоянно държиш да отделяш време, макар забързаното си всекидневие?
Ето тук аз съм напълно наобратно. На мен този интервал на изолираност ми се отрази добре. Първо – считам, че Земята имаше потребност да си почине от нас. Имах потребност и аз да си умря, почтено казано. От цялото това забързано всекидневие, изпълнено със задания и безчет доста хора в деня ми. Останаха единствено дилемите и някак ги вършех с повече лекост. Успокоих се. Събрах си мислите. И тъкмо в този интервал, ми се случиха хубави неща. Като някакво ново начало. Не ми се искаше да свършва, да си призная. Все едно някой щеше да ми вземе хубавото. Разбира се, раздялата с родителите ми, с баба ми, с приятелите ми и техните деца, не беше приятна, само че знаех, че не би трябвало да се виждаме, с цел да са добре те. Сега към този момент се виждаме, въпреки че виждам доста да не се прегръщаме и целуваме, което е мъчно, тъй като аз просто не мога без физически контакт с хората, които обичам. Но въпреки всичко нищо още не е отминало. И би трябвало да пазим обичаните си хора. Защото най-важното е те да са добре. А и хубавото занапред следва.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ