Заплахата на американския президент да блокира иранския износ през Ормузкия

Заплахата на американския президент да блокира иранския експорт през Ормузкия пролив евентуално ще го въвлече по-дълбоко във войната, в сравнение с ще принуди Техеран да капитулира.
Блокадата на пролива, воден път за към една пета от международните доставки на нефт, може да усили натиска върху Техеран, само че е малко евентуално да проработи, в случай че Иран отговори, като удари повече енергийни активи към Персийския залив.
Администрацията на Съединени американски щати би трябвало да признае, че не може да се надява на бърза победа и може да се наложи да се откаже от ултиматумите си и да се върне към договаряния в по-реалистичен период с преустановяване на огъня и отворен Ормузки пролив.

За човек, който схваща силата на лостовете на въздействие, Доналд Тръмп е удивително муден в осъзнаването на въздействието, което Иран е придобил в Ормузкия пролив. Заплахата на американския президент да приключи затварянето му, като блокира и иранския експорт през него, е доста по-вероятно да го въвлече по-дълбоко в политически нездравословна война, в сравнение с да принуди Техеран да капитулира.

Енергийните блокади са актове на война. Ако се съмнявате, спомнете си Пърл Харбър, който се случи към шест месеца откакто Съединени американски щати постановиха цялостно петролно ембарго на Япония. Те също лишават време, с цел да проработят. Така че към този момент нежното двуседмично преустановяване на огъня в Персийския залив е в неволя и всичко, което е ясно, е, че самата обсада е удар, който Съединени американски щати не могат да завоюват.

Спирането на износа на нефт от Иран и други страни през Ормузкия пролив – воден път за към една пета от международните доставки на нефт – има някакъв смисъл. Иранската стопанска система зависи мощно от приходите от търговията през прохода и постоянно е било извънредно, че Съединени американски щати са се сложили в позиция, в която се пропущат единствено ирански необработен нефт и други артикули. На доктрина блокадата би могла да усили натиска върху Техеран, без да провокира огромна ескалация на войната.

Но това работи единствено в случай че вярвате, че Ислямската република няма да отговори, като удари повече енергийни активи към Персийския залив, и ще се срине под произлизащия от това напън, преди Тръмп да го направи. И двете оферти наподобяват толкоз малко евентуални, че е мъчно да се разбере какво се надява да завоюва Белият дом, пробвайки се.

Тръмп стартира война на фона на договаряния, които не съумяха да доведат до капитулация, която той искаше, с цел да оправдае решението си от първия мандат да провали нуклеарните съглашения от 2015 година Американските претенции Иран да се откаже от цялото обогатяване на уран, да ограничи програмата си за балистични ракети с огромен обхват и да изостави съдружниците – от ливанската Хизбула до йеменските хути – които съставляват тактиката му за „ предна защита “, бяха предопределени да лишат режима в Техеран от способността му да дестабилизира района.

Погледнато от иранска позиция обаче, тези офанзивни оръжия бяха и негова отбрана. Те бяха възпиращите фактори, от които се нуждаеше, с цел да държи настрани възмездието на Съединени американски щати и Израел. Те явно се провалиха в задачата си. И въпреки всичко актуалната война даде на Ислямската република нова и по-мощна точка на въздействие: силата да унищожи или евентуално даже да управлява и монетизира най-важната енергийна точка в света.

Шансовете Техеран в този момент да се откаже от всичките си четири възпиращи фактора в подмяна на облекчение на глобите или други моркови, които Съединени американски щати биха могли да предложат, са почти нулеви. Тръмп споделя, че не го интересува по един или различен метод дали иранците ще се върнат на масата за договаряния. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс споделя, че отводът да се одобри последното и дефинитивно предложение на Вашингтон ще навреди повече на Иран, в сравнение с Америка.

Честно казано, всичко това е слабоумно и разкрива неспособността на Тръмп и най-близките му съветници да осъзнаят, че нанасянето на повече вреди на другата страна не е същото като победа. Бих желал да мисля, че непостоянният темперамент на неговите изказвания по време на войната, от време на време спорни в границите на една-единствена обява в обществените медии, е част от остроумен проект. Но те са просто израз на отчаяние от неуспеха на американското военно предимство да се трансформира в триумф.

Тръмп споделя, че е спечелил войната, само че също по този начин, че може би към момента ще би трябвало да унищожи Иран като цивилизация, в случай че той не се срине. Той споделя, че нуклеарната стратегия на страната е „ заличена “, само че също по този начин, че отводът на Техеран да се откаже от нея е спънка за всяко съглашение. Той споделя, че съдружниците в Организацията на Северноатлантическия контракт могат да отворят Ормузкия пролив със мощ, което би било елементарно, в това време, когато американският флот не желае да го направи. Сега той желае да блокира пролива в допълнение, тъй че Иран да го отвори. Това е човек в отказване.

Войните имат свойството да се опълчват на проектите и да излизат отвън надзор, и тази не е изключение. Възможно е иранският режим да се разпадне под напън, макар че към този момент няма признаци за това. И до момента в който това е по този начин, президентът на Съединени американски щати в един миг ще би трябвало да признае някои сложни истини: Той към момента не е спечелил, няма явен боен път да го направи и нито той, нито международната стопанска система могат да си разрешат да държат Ормузкия пролив затворен.

Не се заблуждавайте, иранският режим е колосален и не трябва да му се разрешава да има нуклеарно оръжие. Единственият логичен въпрос е по какъв начин това може да бъде реализирано реалистично. Неговите водачи също са в по-слаба позиция, в сравнение с биха предположили хвалбите им за победа. Положението им единствено ще се утежни, откакто боевете спрат, и те би трябвало да намерят парите и националното единодушие за продължаващото им ръководство, които им липсваха даже преди американско-израелската офанзива на 28 февруари.

Засега неподходящата действителност е, че режимът „ държи камшика “, както се изрази някогашният началник на английската MI6 Алекс Йънгър предишния месец. Това не е по този начин, тъй като е по-силен от враговете си, а тъй като знае, че може да блокира Ормузкия пролив и е по-склонен да аргументи произлизащата от това икономическа болежка на личния си народ, в сравнение с Тръмп или други страни по света.

Администрацията на Съединени американски щати би трябвало да осъзнае, че не може да се надява на бърза победа при тези условия, даже в случай че блокира цялата търговия с Иран през Ормузкия пролив. Тя може, в случай че желае, да ескалира война без явен път към триумф и с големи разноски за Съединени американски щати и останалия свят. Или Тръмп може да одобри, че най-малко краткотрайно ще би трябвало да се откаже от ултиматумите си и да се върне към договаряния в по-реалистичен период с преустановяване на огъня и отворен Ормузки пролив.

Иранските договарящи ясно обявиха, че са подготвени да се върнат към дипломацията, а стоковите и фондовите пазари наподобява – съдейки по към момента относително оптимистичния им отговор – имат вяра, че това би трябвало да се случи. Тръмп ще съжали, че е изпитвал това разбиране прекомерно дълго.
bloombergtv.bg

Марк Чемпиън – колумнист на Bloomberg Opinion, който отразява Европа, Русия и Близкия изток.
Преди това е бил началник на бюрото в Истанбул на Wall Street Journal.