Замисляте ли се, че детето има своя реалност и че

Замисляте ли се, че детето има своя действителност и че вижда и усеща света по друг метод от нас? Трябва да се съобразяваме с това, тъй като то е в основата на положителния контакт на малките с огромните хора, изяснява клиничният психолог Ерика Рейшер от Оукланд, Съединени американски щати, автор на книгата за детско образование „ What Great Parents Do: 75 Simple Strategies for Raising Kids Who Thrive “.

Често ни се коства, че това, което споделяме на детето, е „ глас в пустиня “ и не можем да вършим никакви ангажименти – няма схващане от негова страна. Но пробвайте се да видите обстановката през неговите очи…

Преди няколко години бях очевидец на следната сцена: Баща пристигна в детския лагер да вземе щерка си. Момичето беше увлечено в игра с другите и на думите на татко си: „ Трябва да тръгваме “, заяви: „ Не желая! Тук ми е толкоз радостно! “

Бащата възрази: „ Ти беше тук през целия ден, това е изцяло задоволително. “

Момиченцето се разстрои и продължи да упорства, че не желае да си потегля. Двамата се препираха дълго и най-после таткото дръпна щерка си за ръка и я поведе към колата.

Струва ни се, че детето не желае да чуе никакви доводи – фактически се постанова да си тръгне, само че то се инати. Бащата обаче не регистрира едно: обясненията и молбите не работят, до момента в който родителите не извърнат внимание на неговата реалност и не я уважат.

Да уважаваш действителността на детето допуска, че му разрешаваме да усеща, да мисли, да възприема близките по собствен метод. Струва ви се, че не е комплицирано? Но единствено до този миг, когато „ по собствен метод “ значи „ не по този начин, както ние “. Тук доста родители стартират да прибягват до закани, да работят от позиция на силата и да раздават команди.

Един от най-хубавите способи да построим мост сред нашата и детската реалност е да демонстрираме емпатия към дребното.

Това значи, че демонстрираме своето почитание към възприятията му и неговите неповторими усещания. Че в действителност чуваме какво ни споделя и разбираме (или най-малко се стараем да разберем) неговата позиция.

Емпатията укротява мощните страсти, поради които децата не възприемат обясненията. Ето за какво страстта е ефикасна тогава, когато доводите на разсъдъка търпят проваляне. (Строго видяно, терминът „ емпатия “ допуска, че съпреживяваме прочувственото положение на различен човек, за разлика от благосклонността, която значи, че разбираме възприятията на другия човек. Тук приказваме за емпатия в най-широкия смисъл като фокусиране над възприятията на другия, било то посредством съпреживяване, схващане или съчувствие.)

Ние не осъзнаваме, че демонстрираме пренебрежение към действителността на детето или несъзнателно демонстрираме неуважение към неговите възгледи.

Бащата би могъл да прояви емпатия през цялото време – когато щерка му съобщи, че не желае да потегля, той можеше да отвърне: „ Миличко, прелестно виждам, че на теб ти е доста радостно и никак не ти се тръгва (емпатия). Жал ми е, само че мама към този момент ни чака за вечеря, и няма да е хубаво да закъсняваме (обяснение). Моля те, кажи на приятелчетата си „ Довиждане “ и си прибери нещата (молба) “.

Ние споделяме на детето, че то може да се оправя с компликациите, само че на процедура спорим с неговата действителност.

Друг образец:

Първокласник написа задача по математика – предмет, който въобще не му се отдава и хлапето, ядосано и обезпокоеното, декларира: „ Не мога да я реша! “ Много родители с най-хубаво възприятие възразяват: „ Ти можеш всичко, дай да ти покажа… “

В желанието си да мотивираме детето му споделяме, че се оправя. Имаме най-хубави планове, само че в същина му оповестяваме, че неговите прекарвания са „ неправилни “ – спорим с неговата действителност. Парадоксално е, само че това го принуждава да упорства на своето: „ Не, не мога! “

Степента на фрустрация се покачва – в случай че изначало детето е било смутено от компликациите със задачата, то към този момент е смутено и за това, че не го схващат.

Много по-добре би било в тази обстановка също да покажем съпричастност: „ Миличък, виждам, че не ти се получава, в този момент ти е мъчно да я решиш тая задача. Дай да те прегърна! Покажи ми какво тъкмо ти е мъчно – може двамата да успеем да измислим решение. Сега математиката ти се коства сложна, само че имам вяра, че ще съумееш да се оправиш. “

Не представяйте вашето мнение като безспорна истина

Обърнете внимание на тънката, само че кардинална разлика: „ Мисля, че ти ще се оправиш “ и „ Ти можеш “. В първия случай изразявате свое мнение, а във втория утвърждавате като неопровергаем факт нещо, което опонира на опита на детето.

Когато изразявате противоречие се постарайте да го вършиме по този начин, че по едно и също време да признавате и полезността на опита на детето ви – не представяйте вашето мнение като безспорна истина.

Сравнете два вероятни отговора на следната детска имитация: „ В този парк няма нищо забавно, тук не ми харесва! “.

Първи вид:  “Паркът е доста хубав! Не е по-лош от този, в който вървим нормално. “

Втори вид: „ Разбирам, не ти харесва. А на мен – в противен случай: мисля, че другите хора харесват разнообразни неща. “.

Вторият ваш вероятен отговор удостоверява, че мненията могат да се разграничават, до момента в който първият упорства на едно вярно мнение (вашето).

Същото е и когато детето ви е огорчено, да почитате неговата действителност и вместо изречения от сорта „ Не плачи “ и „ Спокойно, всичко ще бъде наред “, кажете да вземем за пример: „ Ти в този момент си смутен “.

Първо позволете на детето да усеща и да вижда света по собствен метод, дори в случай че вие не го разбирате и не сте съгласни с него. И чак по-късно пробвайте да го уговорите и успокоите.

Пълния текст можете да видите в уеб страницата на The Time.

Източник: psychologies.ru / Новите родители