Осигуряване: рестарт или фалит
Заглавието е подвеждащо. Създава заблуда за алтернатива, за опция, а в действителност две благоприятни условия няма, решението е едно: досегашният модел на обезпечаване би трябвало да се промени радикално. Въпросът е единствено дали нужните промени докрай могат да бъдат рационално премислени и скроени, или заради недостиг на разсъдък ще се наложи сегашната осигурителна система първо да банкрутира, та по-късно да мислим новата. Това не е български недостатък, а
проблем №1 на международните финанси:
обществените осигурителни системи на всички до една страни в света са към този момент в механически банкрут. До една, в това число пенсионно, здравно, каквото се сетите обезпечаване. Това е една грижливо защитавана от медиите и политиците по света загадка. В профилираната финансова литература банкрутът на общественото обезпечаване, без да се назовава по този начин, е от дълго време разпознат и предупреден още преди международната финансова рецесия от 2007-2008 г. Натрупаният и заделян сега в осигурителните фондове запас не стига да покрие разноските на обезпечените за здравно обслужване и да им обезпечи пенсии, задоволителни за обикновено човешко битие даже до равнище на 50% от предпенсионния витален стандарт. „ Старческата беднотия “ към този момент е реалност. Това бе положението на международните осигурителни финанси през 2001 година още преди
смъртоносния удар: NIRP,
политиката на негативните лихви. Наложена първо в Съединени американски щати и по-късно в на практика всички страни по света като панацея против дълговата рецесия, концепцията е централните банки да поддържат „ нулево до умерено негативно “ равнище на лихвите (на паричния пазар), което внимателно подяжда спестяванията, само че понижава лихвените разноски на от дълго време затъналите в дълговото тресавище страни и разрешава на „ редовно значими “ зомби компании, банки, фондове и прочие да шават някоя и друга година с вярата негативните лихви да „ измият “ необслужваемия дълг, а в това време да помпат курса на акциите, най-много на „ световните първенци “. От самото начало на ерата NIRP беше ясно, че тя унищожава самата база, на която се крепят осигурителните системи: че дълги години от настоящия приход на всеки работещ ще се отделя дребна част, която ще се натрупва и влага, т.е. ще носи приход, с цел да се заплаща на обезпечения и да се харчи при потребност (пр. болест) и на старини.
NIRP значи конфискация
на осигурителните натрупвания, планувана загуба вместо прибавен капиталов приход за осигурителните фондове. Успокояваха ни, че NIRP е краткотрайно решение и щом стопанската система излезе от депресията, лихвите ще се върнат на естествени равнища. Да, но на политиците им се услади и под техен напън централните банки една по една онемяха и се отхвърлиха да подвигат лихвите.
Българският абсурд
заслужава да се означи: нашата примитивна и надълбоко декапитализирана осигурителна система пострада доста по-малко спрямо богатия Запад таман заради основния си недостатък. Понеже няма никакви натрупвания и най-малко от 50 година е в изострен недостиг, българската осигурителна система нямаше какво да губи и както всички други дефицитни фискални системи, тя се оказа с относителна облага (по-малък дефицит) от ниските до негативни лихви. У нас пострада единствено частното обезпечаване, тъй като единствено там има финансово струпване. И въпреки всичко в България имаме неповторимия късмет да рестартираме осигурителната система, в случай че се поучим от опита и грешките в другите страни.
Решенията са в частно обезпечаване,
несъмнено, в композиция с държавен застрахователен фонд, който е неминуем, тъй като някой би трябвало да обезпечи обществена отбрана и прехрана на тези, които, заради каквато и да е причина, останат без източник на средства да оцелеят и живеят. Нещо повече: нужно е държавният застрахователен фонд да се трансформира в презастраховател на всички форми на частно обезпечаване, в него да се събира примерно десятък от всички частни вноски, та в случай че банкрутира застраховател (то е неизбежно, ще видите скоро), най-малко да има минимална отбрана на обезпечените, без да товарим бюджета. Но ние имаме потребност от
" нов дирек " 2.3 на обезпечаване,
от промяна на втория дирек (допълнително наложително осигуряване) незабавно. По план то трябваше да е функционалност на частни институционални осигурители – пенсионноосигурителни сдружения и здравни осигурители (които по този начин и не бяха позволени като опция на държавната здравна каса) - това е осигурителният дирек 2.1. Понеже стана ясно, че макар цялото, повече невидимо, в сравнение с очевидно държавно подкрепяне на частните (пенсионни) осигурители, стълбът 2.1, също като цялата ни осигурителна система, е пред в действителност банкрут, тихомълком бе осъществена значима осигурителна промяна. Държавата сътвори „ дирек “ 2.2, като даде опция обезпечените да трансферират тази част от наложителните вноски на държавния монополист. Нужното ново решение е законът да даде на обезпечените право сами
да носят риска с персонално обезпечаване,
отвън свръхрегулираните, нискоефективни и обречени (както всички други по света) институционални осигурители. Нека всеки от нас да има право самичък да реши по какъв начин да вложи своята наложителна спомагателна осигурителна вноска. Това е част от персоналния приход, чието облагане е отсрочено, по тази причина би трябвало да е под режим, който подсигурява разделно ръководство и струпване, с цел да не се трансформира в източник на необложено с налог ползване, и щото в действителност да се натрупва като запас за старини. Това е „ стълбът “ 2.3. Част от вноските по него би трябвало да се заплащат незабавно за преосигуряване, останалата част всеки от нас да може да влага на собствен риск. Най-популярни и всеобщи са така наречен схеми за фирмено обезпечаване – работодателите дават опция на заетите да влагат своите спомагателни пенсионни вноски в общия бизнес и обособени планове на компанията, за което компаниите са склонни да заплащат в действителност извънреден приход. Работещите във компанията сами най-точно знаят къде са техните пари за пенсия, те това работят, те ръководят и водят бизнеса и плановете на своята компания.
Опциите за присъединяване в капитала
на компаниите от дълго време са всеобща процедура за премиране на мениджърите. Защо същата процедура да не се употребява и за другите работещи. Тази концепция се разпространява от претендента за идващ президент на Съединени американски щати господин Бърни Сандърс и среща необикновено сериозна поддръжка и от работещите, само че и от бизнеса. Тя може да се употребява и като инструмент за персонално обезпечаване на заетите. И най-после, в случай че всеки самичък може да влага наложителните спомагателни вноски, той би трябвало да има правото да влага в взаимни, така наречен общностни (community, само че да не се бърка с комунални) планове, примерно взаимоспомагателни каси и сходни спестовно кредитни схеми, които носят в действителност свръхестествен приход. Решения има, само че би трябвало господа политиците и техните придворни икономи(сти) да не мижат и да видят финансовия слон, който тъпче към рехавите ограждения на фиска.
проблем №1 на международните финанси:
обществените осигурителни системи на всички до една страни в света са към този момент в механически банкрут. До една, в това число пенсионно, здравно, каквото се сетите обезпечаване. Това е една грижливо защитавана от медиите и политиците по света загадка. В профилираната финансова литература банкрутът на общественото обезпечаване, без да се назовава по този начин, е от дълго време разпознат и предупреден още преди международната финансова рецесия от 2007-2008 г. Натрупаният и заделян сега в осигурителните фондове запас не стига да покрие разноските на обезпечените за здравно обслужване и да им обезпечи пенсии, задоволителни за обикновено човешко битие даже до равнище на 50% от предпенсионния витален стандарт. „ Старческата беднотия “ към този момент е реалност. Това бе положението на международните осигурителни финанси през 2001 година още преди
смъртоносния удар: NIRP,
политиката на негативните лихви. Наложена първо в Съединени американски щати и по-късно в на практика всички страни по света като панацея против дълговата рецесия, концепцията е централните банки да поддържат „ нулево до умерено негативно “ равнище на лихвите (на паричния пазар), което внимателно подяжда спестяванията, само че понижава лихвените разноски на от дълго време затъналите в дълговото тресавище страни и разрешава на „ редовно значими “ зомби компании, банки, фондове и прочие да шават някоя и друга година с вярата негативните лихви да „ измият “ необслужваемия дълг, а в това време да помпат курса на акциите, най-много на „ световните първенци “. От самото начало на ерата NIRP беше ясно, че тя унищожава самата база, на която се крепят осигурителните системи: че дълги години от настоящия приход на всеки работещ ще се отделя дребна част, която ще се натрупва и влага, т.е. ще носи приход, с цел да се заплаща на обезпечения и да се харчи при потребност (пр. болест) и на старини.
NIRP значи конфискация
на осигурителните натрупвания, планувана загуба вместо прибавен капиталов приход за осигурителните фондове. Успокояваха ни, че NIRP е краткотрайно решение и щом стопанската система излезе от депресията, лихвите ще се върнат на естествени равнища. Да, но на политиците им се услади и под техен напън централните банки една по една онемяха и се отхвърлиха да подвигат лихвите.
Българският абсурд
заслужава да се означи: нашата примитивна и надълбоко декапитализирана осигурителна система пострада доста по-малко спрямо богатия Запад таман заради основния си недостатък. Понеже няма никакви натрупвания и най-малко от 50 година е в изострен недостиг, българската осигурителна система нямаше какво да губи и както всички други дефицитни фискални системи, тя се оказа с относителна облага (по-малък дефицит) от ниските до негативни лихви. У нас пострада единствено частното обезпечаване, тъй като единствено там има финансово струпване. И въпреки всичко в България имаме неповторимия късмет да рестартираме осигурителната система, в случай че се поучим от опита и грешките в другите страни.
Решенията са в частно обезпечаване,
несъмнено, в композиция с държавен застрахователен фонд, който е неминуем, тъй като някой би трябвало да обезпечи обществена отбрана и прехрана на тези, които, заради каквато и да е причина, останат без източник на средства да оцелеят и живеят. Нещо повече: нужно е държавният застрахователен фонд да се трансформира в презастраховател на всички форми на частно обезпечаване, в него да се събира примерно десятък от всички частни вноски, та в случай че банкрутира застраховател (то е неизбежно, ще видите скоро), най-малко да има минимална отбрана на обезпечените, без да товарим бюджета. Но ние имаме потребност от
" нов дирек " 2.3 на обезпечаване,
от промяна на втория дирек (допълнително наложително осигуряване) незабавно. По план то трябваше да е функционалност на частни институционални осигурители – пенсионноосигурителни сдружения и здравни осигурители (които по този начин и не бяха позволени като опция на държавната здравна каса) - това е осигурителният дирек 2.1. Понеже стана ясно, че макар цялото, повече невидимо, в сравнение с очевидно държавно подкрепяне на частните (пенсионни) осигурители, стълбът 2.1, също като цялата ни осигурителна система, е пред в действителност банкрут, тихомълком бе осъществена значима осигурителна промяна. Държавата сътвори „ дирек “ 2.2, като даде опция обезпечените да трансферират тази част от наложителните вноски на държавния монополист. Нужното ново решение е законът да даде на обезпечените право сами
да носят риска с персонално обезпечаване,
отвън свръхрегулираните, нискоефективни и обречени (както всички други по света) институционални осигурители. Нека всеки от нас да има право самичък да реши по какъв начин да вложи своята наложителна спомагателна осигурителна вноска. Това е част от персоналния приход, чието облагане е отсрочено, по тази причина би трябвало да е под режим, който подсигурява разделно ръководство и струпване, с цел да не се трансформира в източник на необложено с налог ползване, и щото в действителност да се натрупва като запас за старини. Това е „ стълбът “ 2.3. Част от вноските по него би трябвало да се заплащат незабавно за преосигуряване, останалата част всеки от нас да може да влага на собствен риск. Най-популярни и всеобщи са така наречен схеми за фирмено обезпечаване – работодателите дават опция на заетите да влагат своите спомагателни пенсионни вноски в общия бизнес и обособени планове на компанията, за което компаниите са склонни да заплащат в действителност извънреден приход. Работещите във компанията сами най-точно знаят къде са техните пари за пенсия, те това работят, те ръководят и водят бизнеса и плановете на своята компания.
Опциите за присъединяване в капитала
на компаниите от дълго време са всеобща процедура за премиране на мениджърите. Защо същата процедура да не се употребява и за другите работещи. Тази концепция се разпространява от претендента за идващ президент на Съединени американски щати господин Бърни Сандърс и среща необикновено сериозна поддръжка и от работещите, само че и от бизнеса. Тя може да се употребява и като инструмент за персонално обезпечаване на заетите. И най-после, в случай че всеки самичък може да влага наложителните спомагателни вноски, той би трябвало да има правото да влага в взаимни, така наречен общностни (community, само че да не се бърка с комунални) планове, примерно взаимоспомагателни каси и сходни спестовно кредитни схеми, които носят в действителност свръхестествен приход. Решения има, само че би трябвало господа политиците и техните придворни икономи(сти) да не мижат и да видят финансовия слон, който тъпче към рехавите ограждения на фиска.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ