Насилие зад затворени врати: България продължава да губи битката ...
Зад тези цифри стоят човешки истории. Истории, които рядко стартират с принуждение.
„ Започва като обич, трансформира се в надзор “
„ Започнах да пребивавам в принуждение преди повече от 5 години “. Така стартира описа си в ефира на bTV Весела от Стара Загора. В началото сътрудникът ѝ бил деликатен и грижлив. Всичко се трансформирало, когато забременяла.
„ Започнаха обидите – „ прасе, свиня “, закани... Детето ми беше на една година, когато татко му стартира да го учи да ме назовава не „ мамо “, а „ прасе “, споделя тя.
Случаят ѝ не е изключение, а модел. Домашното принуждение рядко стартира с удари. То стартира с изолираност, с надзор, с подкопаване на достолепието. С последователното разрушение на личността.
Раздялата също не е гаранция за край. „ То се привиква в един миг. Но това ли би трябвало да бъде животът ми отсега нататък? И на детето ми? “, пита Весела.
Домашното принуждение рядко стартира с удари. В множеството случаи то се развива последователно. Първо идва контролът – върху облеклото, върху контактите, върху ежедневните решения. След това се появяват обидите, подценяването, изолацията.
Психическото принуждение постоянно остава невидимо за близките. То не оставя следи по тялото, само че трансформира държанието. Жертвата стартира да се затваря, да заобикаля обществени контакти, да губи убеденост.
В този развой границите се разместват. Това, което в началото наподобява неприемливо, последователно стартира да се приема като „ обикновено “.
Невидимото принуждение
Психическото принуждение остава най-трудно доказуемо. Липсват синини, липсват медицински документи, липсват очевидци.
Една от главните спънки пред разкриването на домашното принуждение е неналичието на доказателства. В доста случаи няма очевидци. Няма записи. Няма документи.
Това е изключително годно при психическия тормоз. Без забележими следи доказването му в правосъдна среда остава извънредно мъчно.
Дори при физическо принуждение, процесът не е елементарен. Жертвите постоянно подават сигнал със забавяне. Понякога го отдръпват. Причините са разнообразни – боязън, икономическа взаимозависимост, деца, липса на поддръжка.
Така доста случаи остават отвън системата.
Профилът на насилника
Според прокуратурата причинителите постоянно са хора, които не могат да се оправят със напрежението. Те са подозрителни, недоверчиви, склонни към надзор. Нерядко имат зависимости – към алкохол или наркотични субстанции.
Когато не получат надзор, минават към душевен тормоз. А оттова до физическо принуждение дистанцията е малко.
Домашното принуждение рядко е еднократен акт. То следва логичност на ескалация. Психическият тормоз постоянно прераства във физическа експанзия.
Този модел се повтаря. И в доста случаи приключва с тежки закононарушения.
Когато институциите закъсняват
Съдебната система реагира, само че постоянно след тежки последствия. През 2025 година Софийският областен съд постановява 4-годишна ефикасна присъда на мъж, нарязал с макетно ножче лицето и тялото на брачната половинка си.
Това е образец за последна форма на принуждение. Но въпросът остава: какво се случва преди този момент?
Сигналите порастват. Делата се усилват. Но предварителната защита остава слаба.
България има Закон за отбрана от домашното принуждение. През последните години бяха въведени промени за по-добра отбрана – в това число благоприятни условия за бързи ограничаващи ограничения.
На процедура обаче достъпът до отбрана остава усложнен. Процедурите изискват време. Доказването е комплицирано. А в сериозни обстановки времето е решаващо.
Истанбулската спогодба – пропуснатият спор
Темата за домашното принуждение в България не може да бъде обсъждана отвън подтекста на Истанбулската спогодба. Документът на Съвета на Европа цели точно това – предварителна защита, отбрана на жертвите и дейно наказване на причинителите.
Дебатът към Истанбулската спогодба в България се концентрира върху понятието „ обществен пол “ (джендър) и неговото пояснение. Страховете изместиха същинската цел на конвенцията – отбрана на жертвите на принуждение. Документът не вкарва нови категории полова ориентировка, а слага акцент върху това, че всяко лице би трябвало да бъде предпазено от принуждение, без значение от своята еднаквост.
В българския подтекст обаче диалогът се измести от съответните проблеми – неналичието на задоволителна отбрана, сложното доказване на принуждение, незадоволителните услуги за жертвите – към нереални и политизирани тематики.
Решението на Конституционния съд от 2018 година дефинитивно блокира ратификацията на конвенцията. Така България остана отвън общоевропейската рамка за координирана битка с домашното принуждение.
Дебатът се измести. Вместо да се приказва за отбрана на жертвите, диалогът се концентрира върху термини и страхове.
А казусът остана.
Жените сред боязън и безмълвие
Домашното принуждение над дами в България остава систематичен проблем. Социалните стандарти, икономическата взаимозависимост и неналичието на задоволителна институционална поддръжка постоянно задържат жертвите в насилствени връзки.
Много от тях не подават сигнал. Други го отдръпват.
Така насилието продължава – невидимо, само че действително.
Общество без отговор
Ръстът на делата не значи единствено повече принуждение. Той значи и повече хора, които се осмеляват да приказват.
Но това не е задоволително.
Домашното принуждение не е персонален проблем. То е публичен. И изисква отговор освен от институциите, само че и от цялото общество – от съседите, от околните, от системата.
Зад статистиката стоят човешки ориси. Въпросът не е дали казусът съществува.
А какъв брой още ще бъде търпян.
ФрогНюз
„ Започва като обич, трансформира се в надзор “
„ Започнах да пребивавам в принуждение преди повече от 5 години “. Така стартира описа си в ефира на bTV Весела от Стара Загора. В началото сътрудникът ѝ бил деликатен и грижлив. Всичко се трансформирало, когато забременяла.
„ Започнаха обидите – „ прасе, свиня “, закани... Детето ми беше на една година, когато татко му стартира да го учи да ме назовава не „ мамо “, а „ прасе “, споделя тя.
Случаят ѝ не е изключение, а модел. Домашното принуждение рядко стартира с удари. То стартира с изолираност, с надзор, с подкопаване на достолепието. С последователното разрушение на личността.
Раздялата също не е гаранция за край. „ То се привиква в един миг. Но това ли би трябвало да бъде животът ми отсега нататък? И на детето ми? “, пита Весела.
Домашното принуждение рядко стартира с удари. В множеството случаи то се развива последователно. Първо идва контролът – върху облеклото, върху контактите, върху ежедневните решения. След това се появяват обидите, подценяването, изолацията.
Психическото принуждение постоянно остава невидимо за близките. То не оставя следи по тялото, само че трансформира държанието. Жертвата стартира да се затваря, да заобикаля обществени контакти, да губи убеденост.
В този развой границите се разместват. Това, което в началото наподобява неприемливо, последователно стартира да се приема като „ обикновено “.
Невидимото принуждение
Психическото принуждение остава най-трудно доказуемо. Липсват синини, липсват медицински документи, липсват очевидци.
Една от главните спънки пред разкриването на домашното принуждение е неналичието на доказателства. В доста случаи няма очевидци. Няма записи. Няма документи.
Това е изключително годно при психическия тормоз. Без забележими следи доказването му в правосъдна среда остава извънредно мъчно.
Дори при физическо принуждение, процесът не е елементарен. Жертвите постоянно подават сигнал със забавяне. Понякога го отдръпват. Причините са разнообразни – боязън, икономическа взаимозависимост, деца, липса на поддръжка.
Така доста случаи остават отвън системата.
Профилът на насилника
Според прокуратурата причинителите постоянно са хора, които не могат да се оправят със напрежението. Те са подозрителни, недоверчиви, склонни към надзор. Нерядко имат зависимости – към алкохол или наркотични субстанции.
Когато не получат надзор, минават към душевен тормоз. А оттова до физическо принуждение дистанцията е малко.
Домашното принуждение рядко е еднократен акт. То следва логичност на ескалация. Психическият тормоз постоянно прераства във физическа експанзия.
Този модел се повтаря. И в доста случаи приключва с тежки закононарушения.
Когато институциите закъсняват
Съдебната система реагира, само че постоянно след тежки последствия. През 2025 година Софийският областен съд постановява 4-годишна ефикасна присъда на мъж, нарязал с макетно ножче лицето и тялото на брачната половинка си.
Това е образец за последна форма на принуждение. Но въпросът остава: какво се случва преди този момент?
Сигналите порастват. Делата се усилват. Но предварителната защита остава слаба.
България има Закон за отбрана от домашното принуждение. През последните години бяха въведени промени за по-добра отбрана – в това число благоприятни условия за бързи ограничаващи ограничения.
На процедура обаче достъпът до отбрана остава усложнен. Процедурите изискват време. Доказването е комплицирано. А в сериозни обстановки времето е решаващо.
Истанбулската спогодба – пропуснатият спор
Темата за домашното принуждение в България не може да бъде обсъждана отвън подтекста на Истанбулската спогодба. Документът на Съвета на Европа цели точно това – предварителна защита, отбрана на жертвите и дейно наказване на причинителите.
Дебатът към Истанбулската спогодба в България се концентрира върху понятието „ обществен пол “ (джендър) и неговото пояснение. Страховете изместиха същинската цел на конвенцията – отбрана на жертвите на принуждение. Документът не вкарва нови категории полова ориентировка, а слага акцент върху това, че всяко лице би трябвало да бъде предпазено от принуждение, без значение от своята еднаквост.
В българския подтекст обаче диалогът се измести от съответните проблеми – неналичието на задоволителна отбрана, сложното доказване на принуждение, незадоволителните услуги за жертвите – към нереални и политизирани тематики.
Решението на Конституционния съд от 2018 година дефинитивно блокира ратификацията на конвенцията. Така България остана отвън общоевропейската рамка за координирана битка с домашното принуждение.
Дебатът се измести. Вместо да се приказва за отбрана на жертвите, диалогът се концентрира върху термини и страхове.
А казусът остана.
Жените сред боязън и безмълвие
Домашното принуждение над дами в България остава систематичен проблем. Социалните стандарти, икономическата взаимозависимост и неналичието на задоволителна институционална поддръжка постоянно задържат жертвите в насилствени връзки.
Много от тях не подават сигнал. Други го отдръпват.
Така насилието продължава – невидимо, само че действително.
Общество без отговор
Ръстът на делата не значи единствено повече принуждение. Той значи и повече хора, които се осмеляват да приказват.
Но това не е задоволително.
Домашното принуждение не е персонален проблем. То е публичен. И изисква отговор освен от институциите, само че и от цялото общество – от съседите, от околните, от системата.
Зад статистиката стоят човешки ориси. Въпросът не е дали казусът съществува.
А какъв брой още ще бъде търпян.
ФрогНюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ