Забравяш ли ме към този момент?

Беше толкоз спокоен „ не те обичам “, все едно не го споделяше на мен. Не знаех дали светътсе разрушава, дали се разрушавам аз,или просто постепенно умирах. „ Не те обичам “ беше първото възприятие, което изрази на глас. За първи път не мълчеше, а може би трябваше. За първи път видях оная сигурност в очите ти, която единствено тръгващият носи. За първи път усещах, че те нямам, макар че си до мен. А след това за финален път живях сред телата ни.

За финален път загасях лампата, за финален път прегръщах момчето си, за финален път излъгах фантазиите си…

Откъде я събрах тая храброст, да се завия с ръцете ти, даже да знаех, че ще ме изгорят. Не съм на себе си. Не отивам на работа, не ми пука дали съм поставила грим, не знам даже какво съм облякла. Събуждам се в 3 през нощта и те диря, обикалям като луда по стаите, а тебe те няма. Треперя от мраз на терасата и изгасям цигари. Изпрах всички чаршафи, скъсах пижамите, изхвърлих ти дрехите… Включвам тв приемника и незабавно го спирам. Боже, какъв брой доста боли… Спомени… усмивката ти… на всички места си.

Какво да направя с всичките ти думи, с билетите за Египет, с ключа от вкъщи ти? Трябва да се изгубя, къде да отида, в мене смисъл към този момент няма? С кого да се скарам в магазина, никой не го интересува, че ти обичаш шоколад, а аз го ненавиждам? Как да погледна в огледалото, като по-грозно от самичък себе си да виждаш няма… Не чувам музика, все за тебе пеят, не виждам филми, помня по какъв начин натискаше пауза… а след това превъртахме отначало… Тебе не мога ли да те превъртя, да те върна изначало?

Никога повече няма да стъпя в кухнята. Докосвал си всяка паница, чашите крещят, че са празни. Всичко е свършило, с какво да ги изпълня? В хладилника няма нищо, ненавиждам по какъв начин се хранеше от ръцете ми. Мразя по какъв начин обичаше всичко. Мразя масата… на тая маса сме лежали повече, в сравнение с в леглото.

Къде си? Помниш ли ме? Сърцето ти спря ли да бие?

Любовта ми се трансформира в наказване, да пострадвам, тъй като съм ти разрешила да ме имаш. Да заплащам за усмивките със сълзи. Да заравям сърцето си живо. Не те виждам, не те чувам… не мога да вдишвам. Бродя по улиците, по които летях, в този момент се укривам, никой няма право да е слаб, страхът ме убива…

А… ти? Добре ли си? Пиеш ли? Работиш ли до късно, забравяш ли ме? Прибра ли ме в дрешника? Нарисува ли ме по прозорците? От какъв брой време спиш на дивана… Излизаш ли с други… а след това изпращаш ли ги? Липсва ли ти да ме чакаш вечер? Криеш ли лицето си в шепи? Разказа ли на всички, че не съумя да издържиш на любовта ни? Разкажи им… Нека всички знаят, че без мене и тебе те няма.

Все още дремя с телефона под възглавницата. Защо, когато любовта при единия си отива, не отнася и остатъка със себе си? Защо се срещаме, като писано ни е да се разминем? Времето лекувало, обич с обич се забравяла, идвал ден, в който към този момент не боляло. Кой ги написа тия нелепости, бе?

Веднъж душата изгори ли, няма кой да ти я върне.

…

Единственото нещо, което сигурно знам, е, че в живота ни идват хора, които ще ни унищожат. А ние толкоз доста ще ги обичаме, че сами ще вървим по пътя към края…

Автор: В. В.

Инфо: http://www.goguide.bg