За загубата на достойнство, леснотията на привичката, физическото и нравствено

...
За загубата на достойнство, леснотията на привичката, физическото и нравствено
Коментари Харесай

Лестницата на униженията ♥ Иван ВАЗОВ

За загубата на достолепие, леснотията на привичката, физическото и нравствено одрипавяване – животът на един неработоспособен по стълбицата на унижението във Вазовия печален роман.

(Иван Вазов на младини)

♥ Инвалид

Той е неработоспособен.

Млад е още, само че е неработоспособен. Бурите на живота го пречупиха прибързано: той биде уволнен преди няколко години.

От няколко години той не намира работа. Той се чувствува като човек, изфърлен от корабокрушение на запустял бряг.

А беше млад и развъртян – и в този момент е подобен. Радва се още на мощни мишци, годни за мощен труд, и на неутолима ненаситност да се любува от живота без труд и без старания.

Но за какво му са всичките тия способности?

Той е без работа.

Той е излишен към този момент, той е беззащитен, той е неработоспособен. Налегна го оскудия.

Най-напред с доста колебание, с доста вътрешна битка той реши да се обърне към щедростта на другари. Но каква битка! Но жестокото възприятие надделя над възприятието на достолепието в него, което изпротестува във тип на червени петна по челото му.

– Неловко ми е доста, само че извинете за дързостта ми, господин Иванов: заемете ми петдесет лв.. При първия случай ще побързам да ви се отплатя.

Подир краткотрайното облекчение потребността отново пристигна по-нетърпима, по-наложителна.

Борбата отново се зафана в душата му. Странно, той се зачуди, като видя, че тая битка беше по-лека. Прежните конвулсии на самолюбието не бяха така мъчителни. Тури си ново копче вместо падналото на връхната дреха, закърпи разпраното под мишницата и много самоуверено приближи един различен другар:

– Моля ви, заемете ми, Стефанов… Една непредвидена нужда…

Той в този момент изиска по-малко.

Той получи просеното и радостен се отдалечи с облекчено сърце, тъй като му се стори, че само мигновено челото му се сгорещи колкото да, когато сподели горните думи.

Третият път той подложи ръка с леснотията на привичката. Той изиска и получи в заем още по-малка сума: петолев. Кирливата му от двенеделно носене яка ставаше се по-кирлива, цепките на дрехата му се умножаваха дружно с цепките на самолюбието му, което обръгна и не чувствуваше болежи.

Около него трудът шумеше в под напрежение живот, зееха необятни друмища за почтена, скромна работа, която дава залък изсъхнал, само че сладък… Но той гледаше единствено към една посока: вратата на службата, която сѐ стоеше затворена за него.

Минаваше времето. Подир бедността и оскудията пристигна нищетата, гладът. Изхлузените му по пейките на кафенетата панталони и нечистият му тип отвръщаха лицата на познайниците му; само че той не изпитваше към този момент яд, нито стид, когато те присторено го не съзираха или се отбиваха в друга улица за отбягване срещата му. Той одрипаве нравствено, както беше одрипавел външно. Но когато инцидентно ги срещнеше или ги издебнеше, те безропотно бъркаха в джеба си, с цел да напипат лев или половин лев.

– Господин Петров, моля… Само това? Благодаря…

Днес той към този момент е на последните стъпала по лестницата на униженията. Единият му крайник е стъпил в блатото на нравствената бездна. Бледна жертва, изгубила към този момент дарба да роптае и да се срами.

Има нищети, които извикват жал, други пробуждат дружно с жалостта и омерзение. Той извиква единствено омерзение.

Той живее от дълго време от инцидентните подозрителни приходи на комара, от джебовете на другите, от милостиня и кой знае от какво… Той има право да живее посредством каквото средство може, с каквато леснина откри. Парцал в човечеството, боклук на обществото – той крив ли е? Една службица би го избавила. Но работа не дават.

Той прочее е и престанал да мисли за нея. Той схваща, че е допустимо и така. Ръката е привикнала без боязън да се простира.

– Хей, я чакай, бай Добре! Я дай ми двайсет стотинки да хапвам!

Често се случва да споделя тия елементарни думи пред някое строящо се здание, дето небогати работливи надничари македонци с лопати мачкат тиня за мазилка.

И тоя тип на честната, благородната работа на човешките мишци нищо не шепне на тая затъпяла в мързел, изгубила човешки облик душа…

1900 година

Из сборника „ Пъстър свят “, Иван Вазов, изд. Анубис
Снимка на младия Вазов, Институт за литература, dictionarylit-bg.eu

Източник: webstage.net

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР