Убийството на Георги Марков – историята на Българския чадър
За това по какъв начин е протекъл интервалът сред 9 септември 1944г. и 10 ноември 1989г. се знае и доста, и малко. Българите през днешния ден изпитват извънредно смесени усеща по отношение на времената на социалистическия строй. В тази обява ние обещаваме, че няма да задълбаваме в същността на тази система, нито ще заемаме съответна позиция, защото тематиката за нея провокира прекомерно разнородни страсти у читателите ни. Наемаме се обаче да ви разкажем доколкото можем историята за убийството на един забавен и прекомерно неуместен човек. Името му е Георги Марков, роден през далечната 1929-та година и претърпял едни от най-динамичните години в развиването на България. По специалност е публицист и точно тази негова пристрастеност става причина за гибелта му. Нека обаче приключим с този по този начин проточил се пролог и да обърнем повече внимание на историята.
Георги Иванов Марков е роден и отраства в София. Получава положително обучение, стартира да работи като инженер и учител, а в това време стартира да се занимава с писателска активност. Първите си креативен опити прави до момента в който е пациент в лечебно заведение, защото от младежка възраст той страда от туберкулоза. След 1944-та в България на власт е комунистическата партия, която прави всичко допустимо идеологията и да бъде показана по най-хубавия метод пред обществото. В тази връзка част от творбите на Марков – пиеси, романи, разкази и други – са забранявани и спирани от щемпел, защото са били неуместни за ръководещите. Талантът на младежа обаче е видян от висшестоящите и те вземат решение, че имат потребност от писателя. По времето на Тодор Живков голяма известност добива пропагандният сериал „ На всеки километър “. Един от сценаристите на първите епизоди е точно Георги. В годините той става член на това особено общество на ръководещата класа, до което малко хора имат достъп. Писателят постоянно е канен в компанията на висши партийни членове и дейци и става очевидец на техните… особености, които по-късно разказва подробно в творбите си. През 1969г. Марков напуща страната, откакто една от театралните му постановки е неразрешена. Той отпътува при брат си в Италия, където остава към две години, след което се мести в Лондон. Писателят е скаран грубо с българските управници и взема решение трайно да се откри в Англия. Започва да работи за „ Би Би Си “, а също по този начин сътрудничи на „ Дойче веле “ и известното по това време радио „ Свободна Европа “. Междувременно българските служби наблюдават зорко неговите дейности в чужбина. Работата му за капиталистическите медии не се нрави на режима и Марков е наказан на 6 години и половина затвор. Творбите му са иззети от библиотеките, а името на писателя е неразрешено до 1989-та година. Тайните служби на Народна Република България – „ Държавна сигурност “ – влизат в деяние. Агентите им дават на писателя кодовото наименование „ Скитник “ и се заемат с неговия случай.
Най-логичната причина за интереса към Марков от страна на Държавна сигурност е активността му като писател-дисидент. Макар да е бил доближен на ръководещите кръгове, той е бил отвратен от системата, която е била открита в България. Георги напълно се е противил на доктрината, налагана дълги години от тоталитарния режим на Българска комунистическа партия. В годините от 1975-1978г. той приключва един от най-мащабните си писания, за който се счита, че е една от главните аргументи за гибелта му. Това е книгата „ Задочни репортажи за България “, в която са поместени голямо количество рецензии към социалистическия строй, към висши партийни членове, както и към личността на самия Тодор Живков. В него ясно си проличава опълчването на създателя на режима. Марков стартира анализите си още през цялото време, когато култът към личността е пренесен от Съюз на съветските социалистически републики в България. Той приказва за последователното налагане на Българска комунистическа партия в безусловно всички сфери на живот:
„ И по този начин, Партията е България. И, несъмнено, България е Партията. Всеки е българин дотолкоз, доколкото е в крайник с Партията. Иначе не е никакъв българин – колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята, колкото и добре да знае български език “
Разбира се, след написването на Репортажите, след многочислените му участия в предаванията на радио „ Свободна Европа “ властта в Народна република България взема решение, че сходен отстъпник не може да бъде оставен жив. На 7-ми септември 1978г. социалистическата страна чества рождения ден на Тодор Живков. На хиляди километри от София, в Лондон, Георги Марков върви умерено по градските улици. Той пресича моста Ватерло и се насочва към спирката, с цел да стигне в Би Би Си. Именно там, посред британската столица, писателят усеща необикновена жилеща болежка в крайници, както той самичък я разказва. Самият Марков твърди, че обръщайки се обратно е видял мъж, който вдигал от земята чадър. Българинът продължава пътя си и идва на работното си място. Там вижда, че на мястото на болката се е появила странна пъпка, след което споделя на свои сътрудници за странната преживелица. Часове по-късно Марков получава мощна тресчица и е признат по неотложност в болничното заведение. Мъките на писателя не престават три дни, след което той умира. Лекарите не съумяват да създадат нищо, с цел да предотвратят съдбовния завършек на българина. Поради нетипичните условия към гибелта, английската полиция разпорежда казусът да се проверява подробно. На тялото е направена аутопсия и в десния прасец на писателя е намерено железно топче. В него, в дребни дупки, били открити останки от захарна субстанция, която се разтапяла едвам когато температурата към нея доближи 37 градуса – температурата на човешкото тяло. В самото топче била заложена и отровата – рицин. Тя съставлява токсично вещество, против което и до ден сегашен не съществува противоотрова. При разтапянето то е навлязло в кръвта на писателя и станало причина за неговата гибел дни по-късно. Съдбата на Марков е била неизбежна, никаква лекарска интервенция не е могла да избави българина от биологичното оръжие, употребявано против него.
Случаят на Георги Марков провокира голям интерес в Западните медии. Те го назовават убийството с българския чадър, както посочват оръжието, употребено от Държавна сигурност. През същата 1978г., различен българин – журналистът Владимир Костов – става жертва на сходно оръжие. Инцидентът този път е в Парижкото метро, а бавнодействащата отрова е същата – рицин. Този път обаче покритието не се разтапя и като по знамение жертвата остава жива. С годините следователите се сплотяват към изказванието, че създател на покушението против Марков е италианец, вербуван от Държавна сигурност. Името му е Франческо Гулино, а в шпионските среди той е прочут като сътрудник „ Пикадили “. Доколкото е известно, килърът още е жив и пътува умерено из Европа, защото през 90-те години българското държавно управление отхвърля да разсекрети документите, уличаващи сътрудник Гулино. До ден сегашен, макар многото обещания, не са подхванати дейности по отношение на причинителите и хипотетичните поръчители. Осъдени няма, няма даже и повдигнати обвинявания. В българското публично пространство името Георги Марков стопира да съществува и за него стартира да се приказва още веднъж чак в края на 1990г. Десетилетия след гибелта си, години след рухването на социалистическия режим, писателят като че ли продължава да бъде неуместен на някого.
Фалшивият паспорт на сътрудник " Пикадили "
Източник: Българска история
Георги Иванов Марков е роден и отраства в София. Получава положително обучение, стартира да работи като инженер и учител, а в това време стартира да се занимава с писателска активност. Първите си креативен опити прави до момента в който е пациент в лечебно заведение, защото от младежка възраст той страда от туберкулоза. След 1944-та в България на власт е комунистическата партия, която прави всичко допустимо идеологията и да бъде показана по най-хубавия метод пред обществото. В тази връзка част от творбите на Марков – пиеси, романи, разкази и други – са забранявани и спирани от щемпел, защото са били неуместни за ръководещите. Талантът на младежа обаче е видян от висшестоящите и те вземат решение, че имат потребност от писателя. По времето на Тодор Живков голяма известност добива пропагандният сериал „ На всеки километър “. Един от сценаристите на първите епизоди е точно Георги. В годините той става член на това особено общество на ръководещата класа, до което малко хора имат достъп. Писателят постоянно е канен в компанията на висши партийни членове и дейци и става очевидец на техните… особености, които по-късно разказва подробно в творбите си. През 1969г. Марков напуща страната, откакто една от театралните му постановки е неразрешена. Той отпътува при брат си в Италия, където остава към две години, след което се мести в Лондон. Писателят е скаран грубо с българските управници и взема решение трайно да се откри в Англия. Започва да работи за „ Би Би Си “, а също по този начин сътрудничи на „ Дойче веле “ и известното по това време радио „ Свободна Европа “. Междувременно българските служби наблюдават зорко неговите дейности в чужбина. Работата му за капиталистическите медии не се нрави на режима и Марков е наказан на 6 години и половина затвор. Творбите му са иззети от библиотеките, а името на писателя е неразрешено до 1989-та година. Тайните служби на Народна Република България – „ Държавна сигурност “ – влизат в деяние. Агентите им дават на писателя кодовото наименование „ Скитник “ и се заемат с неговия случай.
Най-логичната причина за интереса към Марков от страна на Държавна сигурност е активността му като писател-дисидент. Макар да е бил доближен на ръководещите кръгове, той е бил отвратен от системата, която е била открита в България. Георги напълно се е противил на доктрината, налагана дълги години от тоталитарния режим на Българска комунистическа партия. В годините от 1975-1978г. той приключва един от най-мащабните си писания, за който се счита, че е една от главните аргументи за гибелта му. Това е книгата „ Задочни репортажи за България “, в която са поместени голямо количество рецензии към социалистическия строй, към висши партийни членове, както и към личността на самия Тодор Живков. В него ясно си проличава опълчването на създателя на режима. Марков стартира анализите си още през цялото време, когато култът към личността е пренесен от Съюз на съветските социалистически републики в България. Той приказва за последователното налагане на Българска комунистическа партия в безусловно всички сфери на живот: „ И по този начин, Партията е България. И, несъмнено, България е Партията. Всеки е българин дотолкоз, доколкото е в крайник с Партията. Иначе не е никакъв българин – колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята, колкото и добре да знае български език “
Разбира се, след написването на Репортажите, след многочислените му участия в предаванията на радио „ Свободна Европа “ властта в Народна република България взема решение, че сходен отстъпник не може да бъде оставен жив. На 7-ми септември 1978г. социалистическата страна чества рождения ден на Тодор Живков. На хиляди километри от София, в Лондон, Георги Марков върви умерено по градските улици. Той пресича моста Ватерло и се насочва към спирката, с цел да стигне в Би Би Си. Именно там, посред британската столица, писателят усеща необикновена жилеща болежка в крайници, както той самичък я разказва. Самият Марков твърди, че обръщайки се обратно е видял мъж, който вдигал от земята чадър. Българинът продължава пътя си и идва на работното си място. Там вижда, че на мястото на болката се е появила странна пъпка, след което споделя на свои сътрудници за странната преживелица. Часове по-късно Марков получава мощна тресчица и е признат по неотложност в болничното заведение. Мъките на писателя не престават три дни, след което той умира. Лекарите не съумяват да създадат нищо, с цел да предотвратят съдбовния завършек на българина. Поради нетипичните условия към гибелта, английската полиция разпорежда казусът да се проверява подробно. На тялото е направена аутопсия и в десния прасец на писателя е намерено железно топче. В него, в дребни дупки, били открити останки от захарна субстанция, която се разтапяла едвам когато температурата към нея доближи 37 градуса – температурата на човешкото тяло. В самото топче била заложена и отровата – рицин. Тя съставлява токсично вещество, против което и до ден сегашен не съществува противоотрова. При разтапянето то е навлязло в кръвта на писателя и станало причина за неговата гибел дни по-късно. Съдбата на Марков е била неизбежна, никаква лекарска интервенция не е могла да избави българина от биологичното оръжие, употребявано против него.
Случаят на Георги Марков провокира голям интерес в Западните медии. Те го назовават убийството с българския чадър, както посочват оръжието, употребено от Държавна сигурност. През същата 1978г., различен българин – журналистът Владимир Костов – става жертва на сходно оръжие. Инцидентът този път е в Парижкото метро, а бавнодействащата отрова е същата – рицин. Този път обаче покритието не се разтапя и като по знамение жертвата остава жива. С годините следователите се сплотяват към изказванието, че създател на покушението против Марков е италианец, вербуван от Държавна сигурност. Името му е Франческо Гулино, а в шпионските среди той е прочут като сътрудник „ Пикадили “. Доколкото е известно, килърът още е жив и пътува умерено из Европа, защото през 90-те години българското държавно управление отхвърля да разсекрети документите, уличаващи сътрудник Гулино. До ден сегашен, макар многото обещания, не са подхванати дейности по отношение на причинителите и хипотетичните поръчители. Осъдени няма, няма даже и повдигнати обвинявания. В българското публично пространство името Георги Марков стопира да съществува и за него стартира да се приказва още веднъж чак в края на 1990г. Десетилетия след гибелта си, години след рухването на социалистическия режим, писателят като че ли продължава да бъде неуместен на някого.
Фалшивият паспорт на сътрудник " Пикадили "
Източник: Българска история
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ