Тур по време на чума! |
За благополучие не е чума. Лелеееее, в случай че беше!
Но и Ковида не е за подценяване, изключително като илюстрация по какъв начин една срутена здравна система може напълно да пропадне под личните си парчета.
В последна сметка ми пристигна до главата. Температура 38°, напън в гърдите, лека към този момент кашлица, изнемощялост, болки в мускулите. Мирише ми на конфликт със здравенеопазването ни. Явно най-малко обонянието ми работи.
Все се надявах да е като при тотото. Винаги съм бил измежду тия 90% дето не печелят, но никак. Щеше ми се да съм измежду тия 90% дето ще го минат ей по този начин, даже без да схванат. Избягвах да мисля за потребността от здравна помощ, тъкмо като боец в окопа дето се надява да не го застигне летящ шрапнел.
И на Мангъров се надявах да е прав. Краен е бе, но в този момент вяра ми би трябвало: чайче и аспирин да ми стигнат. То човек на напън по тази причина и по врачки потегля. Е, не аз де, но некои други.
Чек на признаците в нета. Според потребен материал оповестен от " Пирогов " от четирите им стадия - начални, леки, междинни и тежки, съм минал първата фаза и съм на леки, тъкмо там, където споделят да не ги подценяваш.
Достатъчно съм рационален да не се обаждам на 112 и да описвам цветно по какъв начин ми се влачат червата по пода. Отговорен съм към системата и съгражданите. Ако ме вземат, след това цялостен час би трябвало да си дезинфекцират колата за спешна помощ. То може и за пет минути да стане с нарочна лампа, но не и у нас.
Та с възприятие на избавен човешки живот вземам решение да последвам напътствията на... там който ги дава, може би щаба? Скоро не са ги показвали тия с униформите по нощите. Здравният министър го мернах да инспектира някакъв нов асфалт. Не разбрах тъкмо за какво. Явно вирусът може да попадне в сместа и след това да се излъчва и да поразява хората в движещите се коли. В колите, знаете, нищо неподозиращите пасажери не носят маски.
Те инструкции дават и от РЗИ.
Макар че пък Столичната останаха без началник, благите. Не бил дал извинителни бележки на премиера и президента преди месец и вместо да ги карантинира, ги пратил да работят. " Работата е независимост " - споделил. И го освободили. Или май не той го беше споделил, май премиера беше. Или пък го беше написал някъде…, на немски. Не знам, не помня елементи, но все тая.
Отплеснах се. Указанията.
" 1. Обадете се на персоналния доктор и следвайте инструкциите му. "
- Ами не знам тъкмо по какъв начин да процедираш - гласът й бе напълно убеден в неувереността си, беше го рецитирала май десетки пъти: - PCR-а е безценен. Няма смисъл. Трябваше да има опция за електронни посоки, но още няма.
" Е по какъв начин да няма " - помислих си. Оня ден гледах презентация на тия, държавните IT -та, дето вършат системата. Започна с изказванието по какъв начин не било правилно, че системата им не работи. От седмици неуморно единствено по нея работели. От седмици!?! Аз май съм се объркал очевидно и виждам априлски вести. Проверих - от ноември е новината, бе. Съвсем прясна.
Работи си идеално, викат: обаждаш се по телефона, персоналният ти издава направление, качва го в системата, а на теб единствено един код ти диктува. После в лабораторията го рецитираш и на компютъра - хоп, всичко изскача. Чакали единствено " от горната страна " да кажат ОК. Засега по-малко от половината джипита били с опция да се закачат за системата.
Явно съм попаднал на другата половина.
Личната продължава:
- А е ясно - признаците ги имаш. Най-добре иди на тези, мобилните пунктове, там и ще те прегледат, ще ти създадат антигенен тест, 90% е правилен, а като имаш признаци е безвъзмезден. После ми се обади незабавно и да решим к‘во пра‘им.
- Ми добре – рекох, - ще последвам инструкциите.
" Разкриват Covid зони пред трите най-големи лечебни заведения. " са първите заглавия в нета по тематиката. " Извиха се опашки от десетки хора пред новите пунктове. " – са идващите.
А такаааа!
" Отваряме пунктове и пред някогашните поликлиники (ДКЦ-та) " - ме успокоява кметицата в няк`во изявление от преди дни. – „ Три до петък, пет при започване на седмицата и още седем до края ѝ. “ Множат се, крещя си, ще е по-спокойно. Ама пък и случаите са повече в последно време, нали все го тръбят. Но пък уповавам се единствено подозрителни да подхождат към тестванията.
Те по тази причина при тия антигенните са въвели цедилка, който няма признаци – бецален, кеш, заплаща. Да не задръстват процеса де що има хипохондрици, а да се преглеждат единствено хора със признаци. Макар че то, в случай че немаш 39° градуса температура, тресчица и замаяност не знам по какъв начин можеш да виснеш непринудено 4-5 часа прав на паркинга. Е, аз го направих, де. Ама тогава още не ги знаех тез особености на плана.
Та, при тия антигенните оповестяват за 40% позитивни по отношение на тествани. Ма те пък не влизали в статистиката.
Майната й на статистиката, тоя път ме удари мен, към този момент е орис.
Продължавам да си мисля по какъв начин тия ДКЦ-та правилно са някогашни. Функционират на една четвърт. Те са си чисти рентиери, всичко е отдадено на частни практики, шефовете гледат повече по какъв начин да съберат наемите и да са заменени крушките постоянно, в сравнение с да развиват съвременна диагностично-консултативна активност.
„ Ама пък всички ще налитат към огромните лечебни заведения “ - аз си умувам, времето си тече. – „ Дай да предпочитам най-близкото ДКЦ с пункт и да бегам, че 10 минава, а при тех вирусът е с работно време от понеделник до петък, от осем до пет. “
К‘во пък - нема да ми вършат мозъчна интервенция: тест, слушалка, а и рентген при нужда, както прочетох. Това последното ме завоюва в действителност, въпреки всичко си е обзор, не просто тест. Както беше споделила неотдавна една дама, началник на някаква асоциация на персоналните лекари: " Защо по този начин се обърнаха нещата - диагноза се прави след анамнеза, а лабораторията единствено удостоверява. А в този момент с тест се диагностицира. "
И аз си мисля, че доста неща са обърнати. К`во ти дава един безмилостен PCR тест? Да/Не. Виж тук жив лекар ще те види, чуе, пък и фотография може, а и касата заплаща.
Малко преди единадесет съм пред пункта.
Няма и десетина души пред мен. Журналята са преувеличили, както постоянно. Пускам един sms за Зелена зона и се чудя дали да не пусна още един. Наивник! След третия час висене ме обзе суматоха, че или ще ме заскобят, тъй като нямам право на повече от 4 sms-а, или ще си изпусна мястото, а остават единствено двама души. Те двама оставаха и преди час и половина, но тогава суматохата беше непотребна.
Само ми прилошава от апетит, нивга не изгубвам вкус. И измръзвам. Като един същински аматьор, непривикнал с реда в нашите здравни заведения (не че фургон на паркинг минава за такова), излязох незакусил и облечен общоприетоо за сякаш нестудения ден. Откъде да знам, че ще завали и ще пуйча прав на едно място часове наред. И да не бях болен, това елементарно ми го уредиха.
Настава блъсканица. Камера. Нова ТВ. Охраната:
- Пак ще снимат.
Млада кореспондентка изчаква търпеливо своя събеседник - дама, очевидно особено готова, облечена вид " излизам на осмомартенски прием ": високи токове, черен чорапогащник, мрачен костюм и късо палто, мощен грим обкръжен с нагласена коса, в три следобяд на паркинга пред клиниката. За декор - фургонът " Covid зона ", замалко зарязан и заключен за оповестената по проект стерилизация.
Отблъсквам по-късно неуверения опит на момичето с микрофона да ме пита нещо, като просто ѝ обръщам тил. А и да бях си отворил устата, редакторът ѝ с облекчение би ме изтрил, безверен на ушите си чули какви ли не слова.
След три часа и половина очакване настава сюблимният миг. Последният човек пред мен влиза във фургона. Виждаше му се края. Бях засякъл, че на час минават по трима души - петнайсетина-седемнайсет минути на човек и няколко минути посред им. Пресмятам на разум, към 14.15 би трябвало да излезе. Бам, на ръба съм. 14.30 пускат кепенците.
Размечтавам се да ме вземат преди дезинфекцията. Дано. Ама едва ли. Човекът излиза седем минути преди нея. Медиците се подвигат и стартират да събличат гащеризоните. Това беше, шанс. След пет минути излизат и заключват. Как ли тъкмо се дезинфекцира не разбрах. Но беше ясно, че е време и за отмора. Нормално, и те са хора.
От опашката продължаваме търпеливо да чакаме, започваме подмятане на статистики, мнения. Викаме си през два метра, само че понасяме философски всичко. Един скандал за реда не стана да разведри ситуацията. Надяваме се най-малко да си спазят почивката.
Усъмних се и се оказах прав. 15.00. Част от екипа не престават да пушат. 15.05. Търси се ключа, кой заключи, блъсканица, среща се в горния джоб на сестрата. Влизат и почват да се приготвят. 15.10. Опашката към този момент се изнервя. След четири часа и повече очакване, всяка минутка е значима. 15.15. Екипът е подготвен. А не, един член липсва. След малко идва, стартира да се преоблича.
Мой ред е, само че последният включил се излиза за малко, влиза в клиниката и след минути се появява с компаньон, вкарва го пред цялата опашка и стартира обзор. " Наш човек ". Глух ропот през опашката, само че мънкането остава потулено зад маските.
Мен обаче това ме вбесява. Разбирам цялата обстановка. Липсата на медици, напрежението и умората им. Но същото е и на опашката: стрес, нерешителност, часове на крайник със признаци на изнемощялост, болки в мускулите и температура и внезапно - " наш човек ". Практика, която не пандемията е основала. Стискам зъби, пред погледа ми попада табелата на ДКЦ-то с мейл. Драскам бързо един сигнал с изложение какво се случва. Винаги отвръщам при неправда, ангажиращо е, само че и потребно. Без противоположна връзка няма усъвършенстване.
" Нашият човек " излиза и идва моят ред, към този момент на прага сестрата ме връща още веднъж:
- Извинете, би трябвало да вземем различен преди Вас.
Тук към този момент покачвам звук. Намесват се и други от опашката. Излиза лекарят от едната кабинка на фургона и обезпокоена запелтечва, че дамата била с диабет, нещо за захарта й. Става ми гадно. За лекарката. Наистина се заобяснява отговорно. Не желая да се усеща отговорна пред изнервени видове висели четири часа на опашка. Заради това, че подготовката за втората вълна стартира два месеца след началото й и девет месеца след оповестяването на пандемията. Че системата е рухнала, ръководещите - дезертирали, а хората обезверени и без капчица доверие в тях и в ограниченията им.
След малко слиза и шефката й, прочела е мейла ми. Дамата в осмомартенския тоалет, затрупан с престилка. Същата виновност, същото деликатно чуване на детайлите, опит за пояснение, чуване на препоръките ми най-малко да изясняват дейностите си на хората и да ги успокояват.
Чувствам облекчение, че репортерският екип не е там. В афекта си щях да загрубея и след това да скърбя от човешка позиция. Спирам да я чувам, оправдавам се, че би трябвало да влизам. Самоуспокоявам се, че съм реагирал вярно. Ситуацията изисква и професионализъм. Набитите им от години привички, че болните са стадо насила да чака, че часовете, почивките и редът нямат значение, в естествена конюнктура са изнервящи, само че при такава рецесия могат да бъдат съдбовни.
Замислям се за друго. Майка ми преди месец беше на скенер. Лекарят категорично й даде направление без контрастност. Не разбирал, оказало се след това по думите на спеца от скенера, трябвало контрастност. Майка ми му се доверила и за сбогом получила сметка за 80 лева Толкова пари вкупом носи единствено в минутите от пощата до магазина в дните за пенсия. Естествено, сега нямала, а възприятието на боязън от хипотетичната диагноза било изместено от възприятието на позор, че не може да си заплати.
По-болезнено бе, че се усещаше изнудена, а аз мислех, че преувеличава. До идващия ден, когато на моя другарка назначиха ЯМР, през застраховка. Неин родственик, работещ в болничното заведение, я предизвести категорично да си го направи единствено в негово наличие, с цел да се увери, че се постанова контрастност. Иначе го давали на всички против 150-200 лева, непокрити нито от касата, нито от застраховката. Значи си било процедура. И надалеч преди ерата на пандемията.
И майка ми към този момент не им има вяра: на лекарите, на диагнозите, на препоръките да се оперира или да не се оперира, на лекуването и рецептите.
- Само за пари е - ми споделя. Как да я разубедя.
Взимат ми тест, позитивен, нещо в дробовете също не е наред. Цялата блъсканица обаче ги беше объркала. Докторът нещо измънква и не разбирам какво тъкмо да върша. Трябвало рентген, само че да съм се обадил на джипито за направление. Не излиза наяве за какво те не ми го вършат, написа го в пакета, само че си потеглям. Напрежението бе станало нетърпимо.
Обаждам се на персоналната. Пак не знае. Не съм сюрпризиран. Съвет: да отивам в ИСУЛ, с документа от Covid зоната, може би ще ме снимат. Беше ми все тая, дали щяха да ми го одобряват. Щях да си платя, в случай че би трябвало. Че кой съответно обезпечен не заплаща постоянно за нещо в допълнение.
ИСУЛ
Няма доста хора, одобряват бележката, вършат ми рентгена. Колоритен вид, безсрамен и приказлив:
- И какво в този момент? Аз мога да проверявам, значи, а джипитата не могат. И тоя нашият народ ще пукне не от друго, а от шубе - и така нататък и тъй наречените
А аз единствено си мисля, че на маймуни ни направиха. Айде да свършва тоя ден. Вече е мрачно, от сутринта съм на крайник, всичко ме боли, само че би трябвало да мина и през аптеката, няма по какъв начин. Слагам две маски, гел по ръцете, заплащам с карта и се прибирам с плик цялостен с шарени лекарствени кутийки, на които залагам да ме държат във втора фаза с леките признаци.
Ако продължа към идващите, ще се гътна у дома. За предпочитане е пред това да ме размятат сред лечебните заведения за смут на околните ми. Ако на един паркинг претърпях толкоз от сблъска със системата, какво ли ще стане като попадна напълно в месомелачката ѝ.
Звъня на сътрудници, на шефа, предизвестявам всички. Трябва да си уредя бумащината.
Звъня на джипито, за десети път през днешния ден, чувствам облекчението й като схваща, че различен ми е предписал лекуването. Няма да е нейна отговорността като че ли. Питам я за болничен.
-Ами не знам! За антигенните май не дават. В понеделник ще звънна в РЗИ и ще ги запитвам.
Може да се наложи да си направиш PCR.
Затварям. Днес повече нямам сили, почтено. Ще го мисля в понеделник, в случай че оцелея до тогава.
Прибирам се и включвам новините – моята осмомартенска другарка изяснява нещо. Отзад разпознах силуета си в тил. Със скръстени ръце. Изглеждам голям. Сигурно съм ги изплашил.
Трупирам се в леглото с тежка въздишка:
- Какъв ден единствено.
От календара ме поглежда ококорено аленото квадратче на датата: петък, 13-ти.
* Това е роман по автентичен случай. Авторът държи да остане неизвестен.
Но и Ковида не е за подценяване, изключително като илюстрация по какъв начин една срутена здравна система може напълно да пропадне под личните си парчета.
В последна сметка ми пристигна до главата. Температура 38°, напън в гърдите, лека към този момент кашлица, изнемощялост, болки в мускулите. Мирише ми на конфликт със здравенеопазването ни. Явно най-малко обонянието ми работи.
Все се надявах да е като при тотото. Винаги съм бил измежду тия 90% дето не печелят, но никак. Щеше ми се да съм измежду тия 90% дето ще го минат ей по този начин, даже без да схванат. Избягвах да мисля за потребността от здравна помощ, тъкмо като боец в окопа дето се надява да не го застигне летящ шрапнел.
И на Мангъров се надявах да е прав. Краен е бе, но в този момент вяра ми би трябвало: чайче и аспирин да ми стигнат. То човек на напън по тази причина и по врачки потегля. Е, не аз де, но некои други.
Чек на признаците в нета. Според потребен материал оповестен от " Пирогов " от четирите им стадия - начални, леки, междинни и тежки, съм минал първата фаза и съм на леки, тъкмо там, където споделят да не ги подценяваш.
Достатъчно съм рационален да не се обаждам на 112 и да описвам цветно по какъв начин ми се влачат червата по пода. Отговорен съм към системата и съгражданите. Ако ме вземат, след това цялостен час би трябвало да си дезинфекцират колата за спешна помощ. То може и за пет минути да стане с нарочна лампа, но не и у нас.
Та с възприятие на избавен човешки живот вземам решение да последвам напътствията на... там който ги дава, може би щаба? Скоро не са ги показвали тия с униформите по нощите. Здравният министър го мернах да инспектира някакъв нов асфалт. Не разбрах тъкмо за какво. Явно вирусът може да попадне в сместа и след това да се излъчва и да поразява хората в движещите се коли. В колите, знаете, нищо неподозиращите пасажери не носят маски.
Те инструкции дават и от РЗИ.
Макар че пък Столичната останаха без началник, благите. Не бил дал извинителни бележки на премиера и президента преди месец и вместо да ги карантинира, ги пратил да работят. " Работата е независимост " - споделил. И го освободили. Или май не той го беше споделил, май премиера беше. Или пък го беше написал някъде…, на немски. Не знам, не помня елементи, но все тая.
Отплеснах се. Указанията.
" 1. Обадете се на персоналния доктор и следвайте инструкциите му. "
- Ами не знам тъкмо по какъв начин да процедираш - гласът й бе напълно убеден в неувереността си, беше го рецитирала май десетки пъти: - PCR-а е безценен. Няма смисъл. Трябваше да има опция за електронни посоки, но още няма.
" Е по какъв начин да няма " - помислих си. Оня ден гледах презентация на тия, държавните IT -та, дето вършат системата. Започна с изказванието по какъв начин не било правилно, че системата им не работи. От седмици неуморно единствено по нея работели. От седмици!?! Аз май съм се объркал очевидно и виждам априлски вести. Проверих - от ноември е новината, бе. Съвсем прясна.
Работи си идеално, викат: обаждаш се по телефона, персоналният ти издава направление, качва го в системата, а на теб единствено един код ти диктува. После в лабораторията го рецитираш и на компютъра - хоп, всичко изскача. Чакали единствено " от горната страна " да кажат ОК. Засега по-малко от половината джипита били с опция да се закачат за системата.
Явно съм попаднал на другата половина.
Личната продължава:
- А е ясно - признаците ги имаш. Най-добре иди на тези, мобилните пунктове, там и ще те прегледат, ще ти създадат антигенен тест, 90% е правилен, а като имаш признаци е безвъзмезден. После ми се обади незабавно и да решим к‘во пра‘им.
- Ми добре – рекох, - ще последвам инструкциите.
" Разкриват Covid зони пред трите най-големи лечебни заведения. " са първите заглавия в нета по тематиката. " Извиха се опашки от десетки хора пред новите пунктове. " – са идващите.
А такаааа!
" Отваряме пунктове и пред някогашните поликлиники (ДКЦ-та) " - ме успокоява кметицата в няк`во изявление от преди дни. – „ Три до петък, пет при започване на седмицата и още седем до края ѝ. “ Множат се, крещя си, ще е по-спокойно. Ама пък и случаите са повече в последно време, нали все го тръбят. Но пък уповавам се единствено подозрителни да подхождат към тестванията.
Те по тази причина при тия антигенните са въвели цедилка, който няма признаци – бецален, кеш, заплаща. Да не задръстват процеса де що има хипохондрици, а да се преглеждат единствено хора със признаци. Макар че то, в случай че немаш 39° градуса температура, тресчица и замаяност не знам по какъв начин можеш да виснеш непринудено 4-5 часа прав на паркинга. Е, аз го направих, де. Ама тогава още не ги знаех тез особености на плана.
Та, при тия антигенните оповестяват за 40% позитивни по отношение на тествани. Ма те пък не влизали в статистиката.
Майната й на статистиката, тоя път ме удари мен, към този момент е орис.
Продължавам да си мисля по какъв начин тия ДКЦ-та правилно са някогашни. Функционират на една четвърт. Те са си чисти рентиери, всичко е отдадено на частни практики, шефовете гледат повече по какъв начин да съберат наемите и да са заменени крушките постоянно, в сравнение с да развиват съвременна диагностично-консултативна активност.
„ Ама пък всички ще налитат към огромните лечебни заведения “ - аз си умувам, времето си тече. – „ Дай да предпочитам най-близкото ДКЦ с пункт и да бегам, че 10 минава, а при тех вирусът е с работно време от понеделник до петък, от осем до пет. “
К‘во пък - нема да ми вършат мозъчна интервенция: тест, слушалка, а и рентген при нужда, както прочетох. Това последното ме завоюва в действителност, въпреки всичко си е обзор, не просто тест. Както беше споделила неотдавна една дама, началник на някаква асоциация на персоналните лекари: " Защо по този начин се обърнаха нещата - диагноза се прави след анамнеза, а лабораторията единствено удостоверява. А в този момент с тест се диагностицира. "
И аз си мисля, че доста неща са обърнати. К`во ти дава един безмилостен PCR тест? Да/Не. Виж тук жив лекар ще те види, чуе, пък и фотография може, а и касата заплаща.
Малко преди единадесет съм пред пункта.
Няма и десетина души пред мен. Журналята са преувеличили, както постоянно. Пускам един sms за Зелена зона и се чудя дали да не пусна още един. Наивник! След третия час висене ме обзе суматоха, че или ще ме заскобят, тъй като нямам право на повече от 4 sms-а, или ще си изпусна мястото, а остават единствено двама души. Те двама оставаха и преди час и половина, но тогава суматохата беше непотребна.
Само ми прилошава от апетит, нивга не изгубвам вкус. И измръзвам. Като един същински аматьор, непривикнал с реда в нашите здравни заведения (не че фургон на паркинг минава за такова), излязох незакусил и облечен общоприетоо за сякаш нестудения ден. Откъде да знам, че ще завали и ще пуйча прав на едно място часове наред. И да не бях болен, това елементарно ми го уредиха.
Настава блъсканица. Камера. Нова ТВ. Охраната:
- Пак ще снимат.
Млада кореспондентка изчаква търпеливо своя събеседник - дама, очевидно особено готова, облечена вид " излизам на осмомартенски прием ": високи токове, черен чорапогащник, мрачен костюм и късо палто, мощен грим обкръжен с нагласена коса, в три следобяд на паркинга пред клиниката. За декор - фургонът " Covid зона ", замалко зарязан и заключен за оповестената по проект стерилизация.
Отблъсквам по-късно неуверения опит на момичето с микрофона да ме пита нещо, като просто ѝ обръщам тил. А и да бях си отворил устата, редакторът ѝ с облекчение би ме изтрил, безверен на ушите си чули какви ли не слова.
След три часа и половина очакване настава сюблимният миг. Последният човек пред мен влиза във фургона. Виждаше му се края. Бях засякъл, че на час минават по трима души - петнайсетина-седемнайсет минути на човек и няколко минути посред им. Пресмятам на разум, към 14.15 би трябвало да излезе. Бам, на ръба съм. 14.30 пускат кепенците.
Размечтавам се да ме вземат преди дезинфекцията. Дано. Ама едва ли. Човекът излиза седем минути преди нея. Медиците се подвигат и стартират да събличат гащеризоните. Това беше, шанс. След пет минути излизат и заключват. Как ли тъкмо се дезинфекцира не разбрах. Но беше ясно, че е време и за отмора. Нормално, и те са хора.
От опашката продължаваме търпеливо да чакаме, започваме подмятане на статистики, мнения. Викаме си през два метра, само че понасяме философски всичко. Един скандал за реда не стана да разведри ситуацията. Надяваме се най-малко да си спазят почивката.
Усъмних се и се оказах прав. 15.00. Част от екипа не престават да пушат. 15.05. Търси се ключа, кой заключи, блъсканица, среща се в горния джоб на сестрата. Влизат и почват да се приготвят. 15.10. Опашката към този момент се изнервя. След четири часа и повече очакване, всяка минутка е значима. 15.15. Екипът е подготвен. А не, един член липсва. След малко идва, стартира да се преоблича.
Мой ред е, само че последният включил се излиза за малко, влиза в клиниката и след минути се появява с компаньон, вкарва го пред цялата опашка и стартира обзор. " Наш човек ". Глух ропот през опашката, само че мънкането остава потулено зад маските.
Мен обаче това ме вбесява. Разбирам цялата обстановка. Липсата на медици, напрежението и умората им. Но същото е и на опашката: стрес, нерешителност, часове на крайник със признаци на изнемощялост, болки в мускулите и температура и внезапно - " наш човек ". Практика, която не пандемията е основала. Стискам зъби, пред погледа ми попада табелата на ДКЦ-то с мейл. Драскам бързо един сигнал с изложение какво се случва. Винаги отвръщам при неправда, ангажиращо е, само че и потребно. Без противоположна връзка няма усъвършенстване.
" Нашият човек " излиза и идва моят ред, към този момент на прага сестрата ме връща още веднъж:
- Извинете, би трябвало да вземем различен преди Вас.
Тук към този момент покачвам звук. Намесват се и други от опашката. Излиза лекарят от едната кабинка на фургона и обезпокоена запелтечва, че дамата била с диабет, нещо за захарта й. Става ми гадно. За лекарката. Наистина се заобяснява отговорно. Не желая да се усеща отговорна пред изнервени видове висели четири часа на опашка. Заради това, че подготовката за втората вълна стартира два месеца след началото й и девет месеца след оповестяването на пандемията. Че системата е рухнала, ръководещите - дезертирали, а хората обезверени и без капчица доверие в тях и в ограниченията им.
След малко слиза и шефката й, прочела е мейла ми. Дамата в осмомартенския тоалет, затрупан с престилка. Същата виновност, същото деликатно чуване на детайлите, опит за пояснение, чуване на препоръките ми най-малко да изясняват дейностите си на хората и да ги успокояват.
Чувствам облекчение, че репортерският екип не е там. В афекта си щях да загрубея и след това да скърбя от човешка позиция. Спирам да я чувам, оправдавам се, че би трябвало да влизам. Самоуспокоявам се, че съм реагирал вярно. Ситуацията изисква и професионализъм. Набитите им от години привички, че болните са стадо насила да чака, че часовете, почивките и редът нямат значение, в естествена конюнктура са изнервящи, само че при такава рецесия могат да бъдат съдбовни.
Замислям се за друго. Майка ми преди месец беше на скенер. Лекарят категорично й даде направление без контрастност. Не разбирал, оказало се след това по думите на спеца от скенера, трябвало контрастност. Майка ми му се доверила и за сбогом получила сметка за 80 лева Толкова пари вкупом носи единствено в минутите от пощата до магазина в дните за пенсия. Естествено, сега нямала, а възприятието на боязън от хипотетичната диагноза било изместено от възприятието на позор, че не може да си заплати.
По-болезнено бе, че се усещаше изнудена, а аз мислех, че преувеличава. До идващия ден, когато на моя другарка назначиха ЯМР, през застраховка. Неин родственик, работещ в болничното заведение, я предизвести категорично да си го направи единствено в негово наличие, с цел да се увери, че се постанова контрастност. Иначе го давали на всички против 150-200 лева, непокрити нито от касата, нито от застраховката. Значи си било процедура. И надалеч преди ерата на пандемията.
И майка ми към този момент не им има вяра: на лекарите, на диагнозите, на препоръките да се оперира или да не се оперира, на лекуването и рецептите.
- Само за пари е - ми споделя. Как да я разубедя.
Взимат ми тест, позитивен, нещо в дробовете също не е наред. Цялата блъсканица обаче ги беше объркала. Докторът нещо измънква и не разбирам какво тъкмо да върша. Трябвало рентген, само че да съм се обадил на джипито за направление. Не излиза наяве за какво те не ми го вършат, написа го в пакета, само че си потеглям. Напрежението бе станало нетърпимо.
Обаждам се на персоналната. Пак не знае. Не съм сюрпризиран. Съвет: да отивам в ИСУЛ, с документа от Covid зоната, може би ще ме снимат. Беше ми все тая, дали щяха да ми го одобряват. Щях да си платя, в случай че би трябвало. Че кой съответно обезпечен не заплаща постоянно за нещо в допълнение.
ИСУЛ
Няма доста хора, одобряват бележката, вършат ми рентгена. Колоритен вид, безсрамен и приказлив:
- И какво в този момент? Аз мога да проверявам, значи, а джипитата не могат. И тоя нашият народ ще пукне не от друго, а от шубе - и така нататък и тъй наречените
А аз единствено си мисля, че на маймуни ни направиха. Айде да свършва тоя ден. Вече е мрачно, от сутринта съм на крайник, всичко ме боли, само че би трябвало да мина и през аптеката, няма по какъв начин. Слагам две маски, гел по ръцете, заплащам с карта и се прибирам с плик цялостен с шарени лекарствени кутийки, на които залагам да ме държат във втора фаза с леките признаци.
Ако продължа към идващите, ще се гътна у дома. За предпочитане е пред това да ме размятат сред лечебните заведения за смут на околните ми. Ако на един паркинг претърпях толкоз от сблъска със системата, какво ли ще стане като попадна напълно в месомелачката ѝ.
Звъня на сътрудници, на шефа, предизвестявам всички. Трябва да си уредя бумащината.
Звъня на джипито, за десети път през днешния ден, чувствам облекчението й като схваща, че различен ми е предписал лекуването. Няма да е нейна отговорността като че ли. Питам я за болничен.
-Ами не знам! За антигенните май не дават. В понеделник ще звънна в РЗИ и ще ги запитвам.
Може да се наложи да си направиш PCR.
Затварям. Днес повече нямам сили, почтено. Ще го мисля в понеделник, в случай че оцелея до тогава.
Прибирам се и включвам новините – моята осмомартенска другарка изяснява нещо. Отзад разпознах силуета си в тил. Със скръстени ръце. Изглеждам голям. Сигурно съм ги изплашил.
Трупирам се в леглото с тежка въздишка:
- Какъв ден единствено.
От календара ме поглежда ококорено аленото квадратче на датата: петък, 13-ти.
* Това е роман по автентичен случай. Авторът държи да остане неизвестен.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ