Дончо Цончев: За селяните
" ЗА СЕЛЯНИТЕ "
Всяка вечер преди новините по малкия екран виждам рубриката " дребен коментар " - дечица дават отговор на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват мощно - на тях оставяме света. Този път въпросът е: " Какво е селяндур? "
Момиченце: Ами те са създали нещо неприятно, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в пандиза.
Те са глупави, мръсни - продължиха дечицата, до момента в който най-после едно приключи по този начин: Те не ядат нищо, тъй като нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя чудесно знае по какъв начин слушам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си от кое място иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни мемоари (стар мой трик) - виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: " Жетва е в този момент, пейте робини. " С цяло гърло викам на кобилата да държи браздата, тъй като ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края - режат лицето ми и потта мощно люти.
Порасъл съм под една картина вкъщи, наречена " Градушка ". Черно небе, селяндур с червен пояс раздира бялата си риза - моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина татко ми обичаше да рецитира " Градушка " на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки - наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно " На равнищата ". Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките - като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя от кое място иде. И се запитвам от кое място пристигнаха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо непоносимо. Ами от родителите им - от кое място другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си феодален палат. Родители, които с необяснима завист секат личните си корени. Всъщност на паразита защо му е корен?
Ни новините ме интересуват в този момент, ни даже спортните. Просто зяпам по какъв начин гори камината и премислям. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, до момента в който ни ги докарат вкъщи.
И потегли ято въпроси - от мен към мен - като да вземем за пример за какво Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж. Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкоз крави, откакто беше притежател на Нобелова премия и към този момент имаше пари за три живота? Защо англичаните напират в последно време вкъщи - да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за освежаване. И то не пораства по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, бабичките, момите - отново наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните - все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних надълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.
/автор: Дончо Цончев /
