За разлика от немската младеж, която само двайсетина години след

За разлика от немската юноша, която единствено двайсетина години след хитлерова Германия оказва честен напън и любознание за какво са се случили избрани неща, в някогашните постсоциалистически страни това нещо като събитие не съществува. На младежите като че ли им е досадна тази тематика, а в същото време в обществените мрежи се възражда някаква странна носталгия по това извънредно време. У нас за концлагери не се приказва. 

Това разяснява пред бТВ проф. Александър Кьосев.

Има книги, филми, изложения, проучвания, архивите са отворени. Т.е. осведомителни източници има, само че интерес няма. Сякаш хората не знаят. А за какво не знаят - тъй като не се интересуват, изясни той.

То с цел да преживееш социализма, би трябвало да си минал през него в отрицателен проект. Имах чичо, който е бил концлагерист. Но аз разбрах за това доста късно, тъй като у дома за това се мълчеше. Той в никакъв случай не говореше за това, а когато го разпитвах, доста малко споделяше. Всъщност той беше много жизнеспособен човек и имаше ужасно доста занимания като пенсионер, доста пътуваше. Но той е от изключенията, тъй като множеството хора са били съкрушени и то не толкоз от физическите тествания, колкото от безнадеждността, изключително в лагерите на гибелта. У нас не е било чак по този начин, както в лагерите на гибелта, където са унищожени милиони хора. Сега, социалистическите лагери не са били на правилото на индустриалното заличаване, както нацистките, само че по този начин или другояче ужасно доста хора са били смачкани и вкарани в това положение на безизходност. Единици са тези, които са съумели да оцелеят. А след края на войната, когато хората са били освободени от лагерите, стартират да се самоубиват, имало е вълна от самоубийства на някогашни концлагеристи, изяснява той.

Имало е едно необичайно чувство у тези хора за виновност - чувствали са се отговорни, че са оживели, а другарите им са умрели, разяснява той.

Социализмът е нещо комплицирано. Той е друг според къде си - в случай че си в София, на село, в казармата. Общото е чудовищното чувство за несвобода. аз като студент аплайвах да отида на екскурзия в Чехия и Германска демократична република. Получих отвод. Прибрах се у дома и си помислих, че тук ще умра от клаустрофобия. Че в никакъв случай няма да ме пуснат да пресека границата. Само си представете това чувство, че не можеш на никое място да мръднеш. А в този момент ми изясняват по какъв начин имало почивни станции, по какъв начин хляба бил по-евтин, а доматите по-червени, спомня си той.

Когато хората се отнасят с тотална носталгия по това време, си давам сметка, че те нямат никаква потребност от независимост и тя им е един непотребен подарък. Те желаят някой да ги дундурка, да им даде една панелка, седмица в почивна станция и това е. Т..е съществува обществен инфантилизъм, който  е публикуван, който търси бащина десница, майчина милувка и никаква независимост не им е нужна, разяснява той.

Сбодобата въпреки всичко изисква старания, заключи той.