Райското пръскало
За Райското пръскало знаех единствено, че е най-високият водопад на Балканите със своите 124,5 м. И толкова. Освен това признавам, че не съм никаква планинарка. Така ми се е стекъл животът. Когато другари, опитни туристи, ни предложиха да си организираме екскурзийка с пренощуване в Калофер, а на идващия ден да забележим изворите на Тунджа в Стара планина, приехме с възторг, без да си имаме разбиране защо става дума. Бяхме блажени в незнанието си. От къде извира Тунджа за нас бе почтена цел и въпрос на горделивост, тъй като реката минава през нашия град, а извивките на нейни ръкави виждаме всеки ден от прозореца на дома ни.
Без да знаем с какво се захващаме, тръгнахме изцяло неподготвени. Аз, да вземем за пример, обута с гуменки, купени предния ден, тъй като нямах никакви равни обувки. Което след това бе мотив за общоприет извод – на такива места се върви със съществени туристически обувки, които да стягат и глезена. Най-малкото с маратонки. Добре, че приятелите ни бяха готови като за международно – в това число с бинокъл, уокитоки, компас, всичко. А още по-добре, че ми дадоха туристически щеки, без които никога нямаше да се оправя в изкачванията. На места имах чувството, че това са другите ми два крайници.
С кола стигнахме до местността „ Паниците “, където има бунгала. Хора бяха разпънали палатки, кънтеше фолк музика, което си бе чиста проба светотатство на това място. Първото нанагорнище бе кошмарно, изключително като за начало – теренът е мощно наклонен нагоре и си е потрес за старта на дълъг преход. Знаехме, че пътят ни към Райското пръскало е към 4 часа, а на връщане – към 3. Намирахме се в резервата Джендема, име, определено от народа неслучайно, тъй като значи пъкъл, в Национален парк Централен Балкан, а той – в сърцето на Стара планина. Обявен е за резерват още през 1953 година Обхваща водосбора на Бяла река, горното течение на Тунджа и ждрелото на река Тъжа. Обитават го царският и скалният орел. Информационни табели осведомят за това туристите. Маркировката е съвършена, само че добре, че бяха нашите другари да ни разяснят смисъла й, ние си бяхме същински първолаци в начинанието.
След напъна на първото нанагорнище, пристигна формалният вход към националния парк, а след това – напред и нагоре. Удивително бе с какъв брой доста туристи, най-вече младежи, се разминавахме. В подножието на маршрута бе същинска тълпа. Задължителните поздрави сред непознати и хубавите, естествени човешки връзки в планината, са нещо в действителност стойностно. Преминахме през обширни поляни, а пред нас бяха височините на Балкана и страховитите пропадания на релефа. Красотата е неописуема с думи, по тази причина снимахме до премала. На едно място пътят се разделя за връх Ботев – стръмно нагоре и за хижа „ Рай “, която е в подножието на водопада. Не съм се надявала, че в миналото мога да попадна по тези места. За пръв път видях Райското пръскало през бинокъл – бе като едвам забележима далечна бяла лентичка. Докато вървяхме през обширните поляни, основният ни проблем бе запрежурящото слънце и боязънта от овчарските кучета, които се мяркаха – в близост се виждаше стадото и полулегналият пастир. Мечтаехме за прохладата на гората. Отначало тя ни подари тази берекет, а аз даже си набрах мащерка, с цел да ми е спомен от прекарването. Бе неустоимо дъхава. Колкото по-напред вървяхме, толкоз теренът ставаше все по-труден, а планината – първична и дива. Огромни нападали дървета, заклещени сред събратята си. Преминаване край дребни водопадчета, живописни мостчета над ручеи и рекички – транспарантни до неспособност. Наливахме си вода на няколко чешми с увереността, че пием тунджанска вода. Едно шише занесохме най-после чак вкъщи и черпехме с него, като с естествено благосъстояние.
Продължава:
Райското пръскало - II
Без да знаем с какво се захващаме, тръгнахме изцяло неподготвени. Аз, да вземем за пример, обута с гуменки, купени предния ден, тъй като нямах никакви равни обувки. Което след това бе мотив за общоприет извод – на такива места се върви със съществени туристически обувки, които да стягат и глезена. Най-малкото с маратонки. Добре, че приятелите ни бяха готови като за международно – в това число с бинокъл, уокитоки, компас, всичко. А още по-добре, че ми дадоха туристически щеки, без които никога нямаше да се оправя в изкачванията. На места имах чувството, че това са другите ми два крайници.
С кола стигнахме до местността „ Паниците “, където има бунгала. Хора бяха разпънали палатки, кънтеше фолк музика, което си бе чиста проба светотатство на това място. Първото нанагорнище бе кошмарно, изключително като за начало – теренът е мощно наклонен нагоре и си е потрес за старта на дълъг преход. Знаехме, че пътят ни към Райското пръскало е към 4 часа, а на връщане – към 3. Намирахме се в резервата Джендема, име, определено от народа неслучайно, тъй като значи пъкъл, в Национален парк Централен Балкан, а той – в сърцето на Стара планина. Обявен е за резерват още през 1953 година Обхваща водосбора на Бяла река, горното течение на Тунджа и ждрелото на река Тъжа. Обитават го царският и скалният орел. Информационни табели осведомят за това туристите. Маркировката е съвършена, само че добре, че бяха нашите другари да ни разяснят смисъла й, ние си бяхме същински първолаци в начинанието.
След напъна на първото нанагорнище, пристигна формалният вход към националния парк, а след това – напред и нагоре. Удивително бе с какъв брой доста туристи, най-вече младежи, се разминавахме. В подножието на маршрута бе същинска тълпа. Задължителните поздрави сред непознати и хубавите, естествени човешки връзки в планината, са нещо в действителност стойностно. Преминахме през обширни поляни, а пред нас бяха височините на Балкана и страховитите пропадания на релефа. Красотата е неописуема с думи, по тази причина снимахме до премала. На едно място пътят се разделя за връх Ботев – стръмно нагоре и за хижа „ Рай “, която е в подножието на водопада. Не съм се надявала, че в миналото мога да попадна по тези места. За пръв път видях Райското пръскало през бинокъл – бе като едвам забележима далечна бяла лентичка. Докато вървяхме през обширните поляни, основният ни проблем бе запрежурящото слънце и боязънта от овчарските кучета, които се мяркаха – в близост се виждаше стадото и полулегналият пастир. Мечтаехме за прохладата на гората. Отначало тя ни подари тази берекет, а аз даже си набрах мащерка, с цел да ми е спомен от прекарването. Бе неустоимо дъхава. Колкото по-напред вървяхме, толкоз теренът ставаше все по-труден, а планината – първична и дива. Огромни нападали дървета, заклещени сред събратята си. Преминаване край дребни водопадчета, живописни мостчета над ручеи и рекички – транспарантни до неспособност. Наливахме си вода на няколко чешми с увереността, че пием тунджанска вода. Едно шише занесохме най-после чак вкъщи и черпехме с него, като с естествено благосъстояние. Продължава:
Райското пръскало - II Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ