Прея: Аз бях родителят за своята майка
За първи път мъчително откровена, певицата Прея споделя пред Мон Дьо за неналичието на родителска поддръжка, персоналната терапия и дългия развой по създаване на достоверна артистична еднаквост. В новия епизод на подкаста „ Храмът на историите ” Мариян Станков – Мон Дьо разкрива скритите пластове зад ярката визия и заразителната усмивка на изпълнителката, която дълго време е била знак на жизнеспособност и комизъм. Но зад сцената, сред нотите и интервютата, се крие друга Прея – ранима, мощна и към момента в развой на израстване.
Сянката на отсъстващите родители
Прея не крие – детството ѝ е било белязано от неналичия. Баща ѝ си отива от този свят малко преди да се роди, а майка ѝ отпътува да работи в чужбина, когато Прея е едвам на 13. Оттам насетне връзката им остава фрагментирана.
„ Тя отпътува да работи в чужбина. Аз бях на 13. И за първи път по-късно я видях, онлайн, на 21, доста ми се желало от време на време да поплача на рамото на майка си “, споделя певицата, без опит за драматизация – единствено с тишината на претърпяното.
Макар двете да поддържат връзка и да се срещат всяка година, прочувствената отдалеченост остава. „ Често ми се постанова да бъда мощната. Да бъда родителят в нашата връзка “, признава тя. И прибавя с ясно схващане: „ Баща ми е умрял, когато съм била бебе. Освен, че се е отразило на мен, то се е отразило и на майка ми и връзките ми с нея. “
Не е елементарно да преработиш тези рани, когато към този момент си на сцена. Прея избира пътя на вътрешната работа – с терапия, с почтеност, с отстояване на себе си. „ Продължавам да работя върху това да я приема каквато е. И да не се пробвам да я трансформира. Защото имам тази податливост. ”
Да си актьор в свят, който те желае банален
Днес познаваме Прея като актьор с характерен глас и визия, само че самата тя признава, че първоначално не се е чувствала обвързвана с музиката, която прави. „ В началото не отразяваше мен. Чувствах се отдалечена от публиката и от самата себе си “, изяснява тя. Това самопризнание идва от мястото на към този момент откритата храброст – да бъдеш това, което си, даже в случай че не се побира в упованията на промишлеността.
Трансформацията ѝ не се случва внезапно, а в развой – посредством присъединяване в разнообразни музикални планове, търсене на езика, в който да бъде по едно и също време актьор и жена, корен и бъдеще, Балкани и Африка. Песента „ Мома “ се трансформира в знак на това съзряване. В нея Прея съчетава афро въздействия и балкански ритми – културен синтез, който не е просто тон, а еднаквост. „ Това е културен и музикален микс, който ме показва изцяло “, споделя тя.
И с цел да не остава неразбрана, прибавя: „ Мога да бъда и двете – и ‘принцеса’, и ‘гангстерка’. Така съм цяла. “ Сякаш посредством музиката Прея си връща това, което действителността ѝ е отказвала в ранните години – правото да бъде по едно и също време мощна и нежна, уязвима и постоянна, многопластова и... изцяло себе си.
Домът, който си създаваш
Сигурност. Думата, която постоянно е липсвала, през днешния ден заема централно място в живота на Прея. И не, тя не идва от публиката, не от прожекторите, не от броя гледания. А от индивида до нея. Тя приказва с признателност за поддръжката на брачна половинка си, който остава до нея в най-трудните моменти. „ Стабилността на тази връзка ми даде чувство за принадлежност към семейство “, споделя тя. В този смисъл, Прея построява отначало – това, което ѝ е липсвало. Но към този момент като жена, която избира умишлено.
Затова и финалът на този роман е толкоз мощен. „ Дълго време съм се питала дали бих сложила триумфа над персоналното си благополучие. Отговорът е – не. “ Това не е просто извод – това е персонална философия, отстоявана с години.
Сянката на отсъстващите родители
Прея не крие – детството ѝ е било белязано от неналичия. Баща ѝ си отива от този свят малко преди да се роди, а майка ѝ отпътува да работи в чужбина, когато Прея е едвам на 13. Оттам насетне връзката им остава фрагментирана.
„ Тя отпътува да работи в чужбина. Аз бях на 13. И за първи път по-късно я видях, онлайн, на 21, доста ми се желало от време на време да поплача на рамото на майка си “, споделя певицата, без опит за драматизация – единствено с тишината на претърпяното.
Макар двете да поддържат връзка и да се срещат всяка година, прочувствената отдалеченост остава. „ Често ми се постанова да бъда мощната. Да бъда родителят в нашата връзка “, признава тя. И прибавя с ясно схващане: „ Баща ми е умрял, когато съм била бебе. Освен, че се е отразило на мен, то се е отразило и на майка ми и връзките ми с нея. “
Не е елементарно да преработиш тези рани, когато към този момент си на сцена. Прея избира пътя на вътрешната работа – с терапия, с почтеност, с отстояване на себе си. „ Продължавам да работя върху това да я приема каквато е. И да не се пробвам да я трансформира. Защото имам тази податливост. ”
Да си актьор в свят, който те желае банален
Днес познаваме Прея като актьор с характерен глас и визия, само че самата тя признава, че първоначално не се е чувствала обвързвана с музиката, която прави. „ В началото не отразяваше мен. Чувствах се отдалечена от публиката и от самата себе си “, изяснява тя. Това самопризнание идва от мястото на към този момент откритата храброст – да бъдеш това, което си, даже в случай че не се побира в упованията на промишлеността.
Трансформацията ѝ не се случва внезапно, а в развой – посредством присъединяване в разнообразни музикални планове, търсене на езика, в който да бъде по едно и също време актьор и жена, корен и бъдеще, Балкани и Африка. Песента „ Мома “ се трансформира в знак на това съзряване. В нея Прея съчетава афро въздействия и балкански ритми – културен синтез, който не е просто тон, а еднаквост. „ Това е културен и музикален микс, който ме показва изцяло “, споделя тя.
И с цел да не остава неразбрана, прибавя: „ Мога да бъда и двете – и ‘принцеса’, и ‘гангстерка’. Така съм цяла. “ Сякаш посредством музиката Прея си връща това, което действителността ѝ е отказвала в ранните години – правото да бъде по едно и също време мощна и нежна, уязвима и постоянна, многопластова и... изцяло себе си.
Домът, който си създаваш
Сигурност. Думата, която постоянно е липсвала, през днешния ден заема централно място в живота на Прея. И не, тя не идва от публиката, не от прожекторите, не от броя гледания. А от индивида до нея. Тя приказва с признателност за поддръжката на брачна половинка си, който остава до нея в най-трудните моменти. „ Стабилността на тази връзка ми даде чувство за принадлежност към семейство “, споделя тя. В този смисъл, Прея построява отначало – това, което ѝ е липсвало. Но към този момент като жена, която избира умишлено.
Затова и финалът на този роман е толкоз мощен. „ Дълго време съм се питала дали бих сложила триумфа над персоналното си благополучие. Отговорът е – не. “ Това не е просто извод – това е персонална философия, отстоявана с години.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ