За паметника се изговори предостатъчно и сякаш няма смисъл от

За паметника се изговори премного и като че ли няма смисъл от повече приказки. Поне стана ясно, че има и хора, които се отнасят към Историята като към парцал - и по този начин се пробват да се себегероизират.
Има обаче нещо, което непременно би трябвало да се направи – а за това въобще не стана дума.

Трябва да се постави една паметна плоча, на която да се изпишат имената на героите, които пратиха паметника в небитието.
Надявам се, да има премного претенденти да се увековечат по този метод.

Сред тях място би трябвало да намерят министър председателят Денков – по негово време бе извоювана тази паметна борба, както и регионалната шефка Тодева, която свърши черната работа.

Също и демократите на Атанасов, всички до един – това няма да е мъчно, те не са толкоз доста.

В този лист – някъде по-напред, в случай че ли не и в самото начало - би трябвало да бъде изписано името на индивида, който с един елементарен флекс надви в борбата с не толкоз непобедимата, както се оказа, Червена войска.

Разбира се, в листата би трябвало да бъдат почетени и ония поборниици, чието слово вдигаше по-голяма олелия даже и от най-изтъпения флекс.
Кирчовци няма да ги има в този лист и това е елементарно обяснимо – не е рационално да си губиш времето с някакъв съветски монумент, когато си нагазил до шията в съветски газ.

Най-важното, несъмнено, е самата концепцията за плочата да не срещне особени възражения, както се случва всекидневно у нас.
Гъделичкаме, славословим някого без мярка, само че когато би трябвало да съхраним възторга си за Историята – е, тогава обръщаме плочата и започваме да търсим под вола теле.

Такива сме си – без никакво съмнение надуваме балона на всевъзможни измислици, обаче когато се надигнем пред в действителност значими въпроси, ставаме доста неуверени, доста внимателни, ставаме повече от швейцарци, вадим микроскопите, с цел да броим атомите, вместо да забележим планината - и все гъгнем нещо, вместо ясно да го изговорим.
И я докарахме до там, Народа към този момент да не знае, на кого да има вяра – до момента в който най-после реши да не има вяра на никого.

А след това, в последните години - когато Страхът още веднъж е стопанин на всички места – и отношението ни към Паметта бе разколебано.
Не можеш да запазиш Паметта непокътната, когато Страхът те притиска.
Вече и достоверните очевидци мерят приказките си или напряко заобикалят да спорят с гласовитите Хунвейбини на Забравата, до гибел са отегчени от разправиите с негодниците-заличители и избират да си замълчат.

Така си и премълчаха, когато американците чучнаха в София един напряко гаменски-предизвикателен монумент на техни летци – починали, до момента в който са бомбардирали София и освен София.
Българската противовъздушна защита смъква над 100 американски и английски самолета, умират 159 офицери и сержанти, в плен попадат 329 летци и бордови стрелци.
И ето я равносметката, която може да остави безучастен единствено някой безмилостен вандал.

По време на англо-американските бомбардировки са убити 4208 българи. Тежко ранени са 4744 души.Само в София са разрушени над 12 хиляди здания, близо 1/4 от сградния фонд на столицата е срутен. За интервала от 6 април 1941 година до
1 септември 1944 година с 45 268 бомби са бомбардирани
187 обитаеми места. От жертвите 88% са мирни жители. Нанесените материални вреди са за над 24 милиарда тогавашни щатски $.

Какъв монумент заслужава това безчовечие?
Онзи за летците бе открит по времето на дипломат Уорлик - една необикновено занимателна персона, която извиси изкуството на дипломацията до нелепостите на цирковата клоунада.

Ето какво сподели той тогава: „ Какво по-подобаващо самопризнание за тези мъже от това, че в този момент, на тази гала, ние стоим един до друг като съюзници… Нека укрепим нашите връзки и се опитаме да построяваме дружно свят, заслужен за високата цена, която те платиха… “.
Уорлик умно ни поучава, че ние би трябвало да извиним на неговите летци, даже да сме им признателни, единствено по този начин ще стигнем още по-далеч в общите ни каузи – в действителност, в самоунижението си.

Това е деликатността на цирковия смешник, който полива с вода някой почтен фен и го унижава пред цялата аудитория.
Не ни имат за хора – това е истината, изглеждаме жалки в очите им, основно поради безсилието и импотентността на политиканите ни.

На тях и халки да им закачат на устните - и тях ще одобряват с екстаз.
След като решим въпроса с плочата, ще бъдем изправени и пред различен проблем: какво да има на мястото на офлексения монумент.
Някой по-разтропан софиянец може да предложи там да реалокират дупката от мястото на мавзолея.

Но, в случай че останем задоволително виновни под воя на флекса, неизбежно ще стигнем до концепцията, че отговорът може да даде един референдум – нещо, което хунвейбините в никакъв случай няма да одобряват.
Няма да одобряват да е и монумент на някой от „ първо-бащите “ - Аспарух, Борис и прочие Няма да я бъде и тая - против всеки ще бъдат измисляни всевъзможни възражения.

Едно намерено, свободно пространство, някакъв софийски „ Хайд Парк “ също няма шансове – а и то към този момент не останаха качествени, безкористни оратори, скоро няма да има и слушатели.

Не можем да стопанисваме даже злодействата от Миналото.
Паметникът към този момент го няма – и няма да има кой да насърчава любознанието на младите към това, което се е случвало преди време.
Затова дано да има най-малко една плоча – най-малко да подсеща, да побутва интереса на новите генерации.

Сегашните гастрольори в келявата ни политика няма да се сетят да го създадат, в случай че някак не ги залъжат медиите.
Големи антикомунисти са, само че на драго сърце се навряха в Цитаделата на комунистите, в свещения им Партиен дом - там, където са вземани най-мракобесните решения в тоталитарната ни история, там са издавани присъдите, там са съчинявани и одобрявани и значително нелепости.
И в този момент пискливите фалшивци, които преживят около късния си антикомунизъм, се навряха баш там. Дори не се сещат, че по този начин елементарно могат да попият духа на Злото.

А са и Босяци в пропагандата, не се сещат даже за най-елементарните неща – щом го няма Паметника, няма го и загатна за Злото, което той олицетворявал, както настояват разрушителите му.

Как да не се сетим за безсмъртният стих на Левчев: „ Бездарието е фашизъм “ – и да си кажем, че бездарието съживява още веднъж и още веднъж комунизма, бездарието тършува в гроба му – който, прочее, е празен.
Същият контра-ефект се получи и с неизлъченото изявление на Волгин с съветската посланичка Митрофанова – трябваше да я оставят да приказва и бе доста допустимо това да проработи против самата нея.

Споменах нагоре гастрольорите в политиката, та се сетих за Денков. Такива като него не са в положение да решат нито един значим проблем.
Вижте го единствено, по какъв начин приказва Денков: „ Като академик постоянно ми се постановяваше да вървя до Ректората на Софийския университет. Минавах около този монумент и какво виждам - един боец с автомат, който гледа към университета. Това е асоциация, която от доста години ме тормози, и в този момент се усещам разтоварен от това нещо “.

Обаче въпросният автомат въобще не е попречил на кариерата на Денков. Сега остава да се изкара потърпевш от тоталитаризма, може и до отстъпник да се докара - поради един бронзов шмайзер.
Много е мъчно да се гледа съществено на Денков.

Тия дни Валерия Велева се питаше - Денков с амнезия ли е?
Истината е надалеч по-неприятна.
Неговото положение е като на корабокрушенец, който морето е изхвърлило на запустял, чужд, прохладен бряг, той изцяло е не запомнил кой е и поставя неистови старания да се приспособи към новата си идентичност и роля в живота.

Безнадеждна работа.
В сходно положение е обикновено да си опонира непрестанно и с явно наслаждение.
Но по едно и също време с това и непрестанно дърпа Дявола за опашката.
Казва, да вземем за пример, че в случай че Парламента работел в четвъртък и петък, щял да анулира таксата за газ за Унгария и Орбан нямало да разгласи ветото си за Шенген.

Винаги по този начин усуква нещата: отговорна е опозицията, която бойкотира работата на Парламента във въпросните два дни – само че не и идиотската концепция да се таксува преноса на съветски газ за Сърбия и Унгария.
В същото време споделя и нещо, надалеч по-грозно и рисково, което медиите претупаха: „ Унгария зависи прекалено много от съветския газ и е подозрително дали може да взима независими решения “?!

Това е нечувана дивотия, нечувано предизвикателство - да се съмняваш, че Орбан може да взема независими решения и да го кажеш, таман тогава, когато скимтиш край крачолите му?!
Веднъж ПростоКирчо изломоти, че „ България ще надгражда Европейски Съюз “.
Преди него Кунева, шампионката ни по фанфаронство, беше споделила, че „ мечтае българите да изобретят още веднъж Европейски Съюз “ – същата Кунева, която без потребност закри два от блоковете на атомната ни централа.

Имаше заплаха Кирчо да бастиса цялата централа, щом ще надгражда. Затова преди една година приканих да го вържат за всеки случай.
Но и връзването няма да свърши работа - би трябвало да им отрежат езиците.
Пак Денков неотдавна сподели, че „ България би трябвало да се приготви за момента, в който може да бъде застрашена от Русия... – и поради тази опция би трябвало да влагаме във въоръжените си сили “.
Човек остава с усещането, че Денков е подготвен да нарами пушката – може да вземе и бронзовия шмайзер от паметника - и да се изправи против Русия.

И това българският министър председател го споделя след погрома в Украйна - на тази цена ли би трябвало да сме подготвени да се „ изправяме “?
Хора като Денков са в плен на една странна композиция – голословно самочувствие, разяждано от боязън.
Случило се е нещо с тях, което в никакъв случай не са очаквали: да обяздят една страна и да се лигавят с нея.
По време на съвещанията на Министерския съвет, Денков евентуално непрестанно се пощипва, с цел да е сигурен, че не сънува.

И, след всичко това, има медии, които не престават да го ослюнчват - любопитно е, по какъв начин съумяват да сключат договорите си за ослюнчване с всяка нова власт, даже да е изцяло несъстоятелна.

А идиотите считат, че някакъв монумент накърнява националното ни достолепие – макар че то от дълго време не съществува, пропиляно от политиканите ни.

Добре, че в Европейски Съюз не ни вземат на съществено – другояче нямаше да ни се размине единствено с несъгласие за Шенген.
Много добре знаят, до какъв разгром сме се докарали във всяко отношение.