Красимир Димовски за „Змията. 46 легенди за Сътворението“
За неуспелите да дойдат на пловдивската премиера на „ Змията. 46 митове за Сътворението “ от Антон Баев публикуваме словото на писателя Красимир Димовски, който е и от първите читатели на книгата още в ръкопис.
Не знам дали след Алтамира изкуството е в крах, както възкликва Пикасо, виждайки удивителните рисунки в пещерата, основани преди двайсет хиляди години. Но в случай че приемем думите на гения не като оценка, не и като стон, а като просветление за генетиката на човешкото изкуство, нещата се подреждат.
Лъкатушните, живи графични линии, които като че ли са изтекли от пръстите на оня пра-пра художник, наситените в алено и охра фигури, обладани от спиращи дъха цветове – всичко това приказва за може би единственото божествено в индивида: нагонът за създание. Или пристрастеността към създание. Или болката от дързостта да подражаваш на Създателя. Всъщност явлението „ Алтамира “ е лакмусът, който в идващите епохи та до ден сегашен отделя същинското, огромното изкуство от неистинското, от подражанието. Поне за мен е по този начин.
Когато прочетох „ Змията. 46 митове за Сътворението “ от Антон Баев, първото, поразило читателските ми сетива, беше неговото разказвачество – изтъкано от лъкатушни черно бели линии, тук-там преминаващи в алено и охра, тук-там – в чисто графични изображения или в многоцветие, само че нанесено спестовно, едвам подчертае графичността.
Тези, на пръв взор, разнородни наративни техники, изтънчено съжителстват, допълват се, създателят с лекост минава в аз-повествование, в роман от птичи взор, от преднамерена дистанцираност до говорене, пропито с миризмата от думите на героя. Точно тази лекост, с която Баев нанася словесните линии и цветове, е завладяваща.
Пак ще загатна Пикасо, който споделя, че като дете към този момент е можел да рисува като Рафаело, а след това цялостен живот се мъчи да рисува като дете. За тази непрестореност на изображението ми е думата, тъкмо този графично пъстър разказ, запазил загатна за това първо великолепие на рисунките в пещерата, който вълнува, размисля и разкрива неподозирани секрети, които всички носим в себе си, само че малко на брой имат силата на създателя да ги разгадаят, а още по-малко – да ги признаят. И това заедно води до отличителния жанр на Баев, жанр, който не можеш да сбъркаш с различен, което си е едно огромно достижение, тъй като неотличителността е смъртоносна в изкуството.
Когато прочетох сборника с 46-те истории, останах с чувството, че съм прочел разказ. Образът на змията, залегнал и в заглавието на книгата, и в едноименния роман, безпощадно сплотява тези истории – тя, очевидно и невидимо, участва именито, притчово, древен, фолклорно, напълно реалистично и даже вицово в тях. Змията играе решаваща роля в Сътворението, тя го провокира – първо, статичните Адам и Ева да се трансфорат в живи индивиди, обладани от пристрастености, и второ, сами да конкурират основателя си, започвайки да творят, да сътворяват, обладани от въображение. Баев опитомява змията – такава креативна храброст да си призная срещам за пръв път – и сходно на героя си Спас Господов я храни и пои, с цел да може невидимо нейният знак да бележи всичките тези 46 митове за сътворението, да ги сплоти и бих споделил – очовечи, обратно на отредената й „ гнъсна “ роля и в литературата, и в всекидневието.
А това са митове – а може и антилегенди – за любовта, за омразата, за предаността и измяната, за коварството, за хитростта, за извоюваните борби и изгубената война или за извоюваната война и изгубените борби като в „ Краят на войнаята “. И за още 100 сходни пристрастености, положения, чувства, които обладават индивида след прогонването му от Рая и които той не може да прогони от себе си, нито пък Бог съумява да ги прогони и след потопа. Човекът, който си остава емигрант – безусловно в описа „ Ябълките на Фехим “ – и емигрант от сами себе си в останалите истории. Съвкупният воин търси себе си, бягайки от себе си, а не вървейки, по тази причина и в книгата всичко е динамично, облици, положения и картини се сменят в забързания темп на прожекционния уред на описаното селско читалище.
Тези новосъздадени светове не са лимитирани от географски рамки – героите бродят от Балканите до Берлин, даже излизат отвън планетата, като сами се трансформират в планети – едно прекомерно смело, само че добре предпазено авторово привидение. Не са лимитирани и от рамките на действителността – те се движат и в действителното, и във въображаемото или в двете по едно и също време, като в „ Спас Господов и Караконджо “, а по този начин елементарно се преодолява крачката сред великото и смешното, сред трагичното и насмешливото, предадено тук-там с съвсем фейлетонна лекост, без това да накърнява дълбоките метафизичен пластове.
Героите не са лимитирани и от времепространството, те се движат и живеят в разнообразни пространства и в разнообразни времена. Понякога не се преценяват с обичайния ход на времето – те могат да се появят в Сътворението, да бродят в съвремието, да се върнат в легендите на Тракия и да си поиграят с безвремието. Или трагично да объркат смисъла на минало, настояще и бъдеще както във превъзходния роман „ Другата гора “.
Героите могат да сменят с лекост пространствата на съня и деня, да минават от едно в друго и даже да се допрян до загадъчността на нероденото пространство, както в „ Целувки за Анабел “ ритането на бебето в корема е оприличено на неизвестен удавник, който се пробва да доближи брега. Удавникът, който мъчи да доближи брега на самия себе си. Като лайтмотив, това може би обречено човешко изпитание върви през тези 46 истории.
Да достигнеш до другия, достигайки самия себе си – там ли е същината на легендите? Когато приказва за книгата самият създател признава, че евентуално легендата, именития сказ дава опция да се напише роман, новела, разказ за един единствено човек. Да разказваш на себе си за различен човек, който го няма, само че е жив в описа. Както безусловно се случва в „ Вrunch Mundo “, когато Диана моли героя-писател да напише една история единствено за нея, след което самата тя изчезва. Така историята остава без своя получател и с цел да не се обезмисли, би трябвало да тръгне да търси своята Диана, да поеме на лов за богинята на лова. Тъй самата история поема на път, по собствен път, където пък евентуално ще срещне змията. И нещата се затварят. Защото може би е самотно да пишеш история за един единствен човек, само че пък в Сътворението, в което човечеството към момента продължава да живее, евентуално няма друга опция. Само че това не е неизбежност, а разтуха. Това подстрекателство оставят историите-легенди.
Този, в случай че мога да го нарека разказ от разкази, стартира с Афродита и приключва със звъната на дядо. Дядото знае, че никой не може да се окъпе в една и съща река два пъти. И което е по-съществено – никоя жена не излиза от едно море два пъти. Това е обречеността на тленното и което е по-съществено – на вдъхновението. А за къде са мъжът и дамата без ентусиазъм. Затова постоянно в джоба би трябвало да носиш една звъна като закана и като митинг против несъвършенния Космос. Така, до момента в който вървиш по своя път с вярата да срещнеш новата змия, която пък да те изкуши и да те примами към ново Сътворение.
Иначе какъв е смисълът да пишеш било то за един единствен човек или пък за всички индивиди.
Красимир Димовски, публицист
Не знам дали след Алтамира изкуството е в крах, както възкликва Пикасо, виждайки удивителните рисунки в пещерата, основани преди двайсет хиляди години. Но в случай че приемем думите на гения не като оценка, не и като стон, а като просветление за генетиката на човешкото изкуство, нещата се подреждат.
Лъкатушните, живи графични линии, които като че ли са изтекли от пръстите на оня пра-пра художник, наситените в алено и охра фигури, обладани от спиращи дъха цветове – всичко това приказва за може би единственото божествено в индивида: нагонът за създание. Или пристрастеността към създание. Или болката от дързостта да подражаваш на Създателя. Всъщност явлението „ Алтамира “ е лакмусът, който в идващите епохи та до ден сегашен отделя същинското, огромното изкуство от неистинското, от подражанието. Поне за мен е по този начин.
Когато прочетох „ Змията. 46 митове за Сътворението “ от Антон Баев, първото, поразило читателските ми сетива, беше неговото разказвачество – изтъкано от лъкатушни черно бели линии, тук-там преминаващи в алено и охра, тук-там – в чисто графични изображения или в многоцветие, само че нанесено спестовно, едвам подчертае графичността.
Тези, на пръв взор, разнородни наративни техники, изтънчено съжителстват, допълват се, създателят с лекост минава в аз-повествование, в роман от птичи взор, от преднамерена дистанцираност до говорене, пропито с миризмата от думите на героя. Точно тази лекост, с която Баев нанася словесните линии и цветове, е завладяваща.
Пак ще загатна Пикасо, който споделя, че като дете към този момент е можел да рисува като Рафаело, а след това цялостен живот се мъчи да рисува като дете. За тази непрестореност на изображението ми е думата, тъкмо този графично пъстър разказ, запазил загатна за това първо великолепие на рисунките в пещерата, който вълнува, размисля и разкрива неподозирани секрети, които всички носим в себе си, само че малко на брой имат силата на създателя да ги разгадаят, а още по-малко – да ги признаят. И това заедно води до отличителния жанр на Баев, жанр, който не можеш да сбъркаш с различен, което си е едно огромно достижение, тъй като неотличителността е смъртоносна в изкуството.
Когато прочетох сборника с 46-те истории, останах с чувството, че съм прочел разказ. Образът на змията, залегнал и в заглавието на книгата, и в едноименния роман, безпощадно сплотява тези истории – тя, очевидно и невидимо, участва именито, притчово, древен, фолклорно, напълно реалистично и даже вицово в тях. Змията играе решаваща роля в Сътворението, тя го провокира – първо, статичните Адам и Ева да се трансфорат в живи индивиди, обладани от пристрастености, и второ, сами да конкурират основателя си, започвайки да творят, да сътворяват, обладани от въображение. Баев опитомява змията – такава креативна храброст да си призная срещам за пръв път – и сходно на героя си Спас Господов я храни и пои, с цел да може невидимо нейният знак да бележи всичките тези 46 митове за сътворението, да ги сплоти и бих споделил – очовечи, обратно на отредената й „ гнъсна “ роля и в литературата, и в всекидневието.
А това са митове – а може и антилегенди – за любовта, за омразата, за предаността и измяната, за коварството, за хитростта, за извоюваните борби и изгубената война или за извоюваната война и изгубените борби като в „ Краят на войнаята “. И за още 100 сходни пристрастености, положения, чувства, които обладават индивида след прогонването му от Рая и които той не може да прогони от себе си, нито пък Бог съумява да ги прогони и след потопа. Човекът, който си остава емигрант – безусловно в описа „ Ябълките на Фехим “ – и емигрант от сами себе си в останалите истории. Съвкупният воин търси себе си, бягайки от себе си, а не вървейки, по тази причина и в книгата всичко е динамично, облици, положения и картини се сменят в забързания темп на прожекционния уред на описаното селско читалище.
Тези новосъздадени светове не са лимитирани от географски рамки – героите бродят от Балканите до Берлин, даже излизат отвън планетата, като сами се трансформират в планети – едно прекомерно смело, само че добре предпазено авторово привидение. Не са лимитирани и от рамките на действителността – те се движат и в действителното, и във въображаемото или в двете по едно и също време, като в „ Спас Господов и Караконджо “, а по този начин елементарно се преодолява крачката сред великото и смешното, сред трагичното и насмешливото, предадено тук-там с съвсем фейлетонна лекост, без това да накърнява дълбоките метафизичен пластове.
Героите не са лимитирани и от времепространството, те се движат и живеят в разнообразни пространства и в разнообразни времена. Понякога не се преценяват с обичайния ход на времето – те могат да се появят в Сътворението, да бродят в съвремието, да се върнат в легендите на Тракия и да си поиграят с безвремието. Или трагично да объркат смисъла на минало, настояще и бъдеще както във превъзходния роман „ Другата гора “.
Героите могат да сменят с лекост пространствата на съня и деня, да минават от едно в друго и даже да се допрян до загадъчността на нероденото пространство, както в „ Целувки за Анабел “ ритането на бебето в корема е оприличено на неизвестен удавник, който се пробва да доближи брега. Удавникът, който мъчи да доближи брега на самия себе си. Като лайтмотив, това може би обречено човешко изпитание върви през тези 46 истории.
Да достигнеш до другия, достигайки самия себе си – там ли е същината на легендите? Когато приказва за книгата самият създател признава, че евентуално легендата, именития сказ дава опция да се напише роман, новела, разказ за един единствено човек. Да разказваш на себе си за различен човек, който го няма, само че е жив в описа. Както безусловно се случва в „ Вrunch Mundo “, когато Диана моли героя-писател да напише една история единствено за нея, след което самата тя изчезва. Така историята остава без своя получател и с цел да не се обезмисли, би трябвало да тръгне да търси своята Диана, да поеме на лов за богинята на лова. Тъй самата история поема на път, по собствен път, където пък евентуално ще срещне змията. И нещата се затварят. Защото може би е самотно да пишеш история за един единствен човек, само че пък в Сътворението, в което човечеството към момента продължава да живее, евентуално няма друга опция. Само че това не е неизбежност, а разтуха. Това подстрекателство оставят историите-легенди.
Този, в случай че мога да го нарека разказ от разкази, стартира с Афродита и приключва със звъната на дядо. Дядото знае, че никой не може да се окъпе в една и съща река два пъти. И което е по-съществено – никоя жена не излиза от едно море два пъти. Това е обречеността на тленното и което е по-съществено – на вдъхновението. А за къде са мъжът и дамата без ентусиазъм. Затова постоянно в джоба би трябвало да носиш една звъна като закана и като митинг против несъвършенния Космос. Така, до момента в който вървиш по своя път с вярата да срещнеш новата змия, която пък да те изкуши и да те примами към ново Сътворение.
Иначе какъв е смисълът да пишеш било то за един единствен човек или пък за всички индивиди.
Красимир Димовски, публицист
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ