За него е написано толкова много. И все не е

За него е написано толкоз доста. И все не е задоволително. Защото той все се изплъзва. Дори и на днешната си 71-а годишнина.

Има нещо надълбоко стаено в душата на Вежди Рашидов, което прави лицето му тъжно, даже и когато се смее. Сигурно тъй като от дребен е събрал неизлечима болежка в душата си. С гений, дарен от Бога; с необятна душа, в която добротата и другарството се конкурират с достойнството и достойнството; с неизчерпаем работохолизъм, той е доказателството по какъв начин може да извървиш самичък пътя на сирак от Кърджали до първия пост в страната и да се наложиш по този начин, че в целия свят името Vejdi да провокира възторженостти.
Бунтар по душа, който скача против всяка несправедливост, и брани това, духовното, което ни държи като нация, Вежди дълго бягаше от политиката. Докато тя го награби - първо народен представител, след това два мандата министър на културата, а през днешния ден към този момент и на най-високата естрада в Народното събрание, като негов ръководител. И от там разтвори душата си и се обърна към депутатите с най-чистите слова, които тази зала е чувала: " Стойте ниско при хората, тъй като бързо ви намразват. Пожелавам ви да ви обичат. Аз съм доста обичан човек от хората. Значи съм оставил нещо положително. Самият аз произлизам от тях ".
Първо го приветстваха, след това, несъмнено, го оплюха.

 

 

А Вежди си е все същият - достоен, непосредствен и непреклонен с неизменимата философия на невероятния му живот: " Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал ". 

И все пак с безапелационната самокритика:  " съумях да изляза от поточето и да вляза в морето. Аз се постанових на огромната сцена, в океана измежду китовете. В жестока борба с огромните риби "...

 

Много пъти са се опитвали да " пробият " вътрешните му устои на родопчанин, откърмен с " Руфинка ", само че той има стоманени правила, от които не отстпъва: „ Нямам гузна съвет. През целия си живот не съм си разрешил да избягам от страната − нито през 1985 година, когато ме покръстваха, нито през 1989 година по време на Голямата екскурзия, нито по-късно, когато ходех по улиците на Лондон, Париж, Ню Йорк, Токио. Не съм човек, който ще избяга от себе си, камо ли от страната си. “

А в книгата си написа: „ Боже, пази България! И в случай че е останало най-малко малко местенце, резервира и мен! “. Каза го и на депутите. Не знам дали са го разбрали.

 

Писала съм доста за изложбите, премиите, влиятелните звания, поклонението на негови фенове, за политическите драми  и заслугите му към българската просвета. За Ларгото и Лувъра, за папите, кардиналите, патриарсите, за близостта му с Ердоган и Сезар...

 

Сега предлагам един необикновен роман за Вежди Рашидов (за тези, които го пришиват към статуквото)

 

1971 година, Държавна сигурност:
ДА съдебна експертиза ВЕРБОВА ВЕЖДИ РАШИДОВ
ЗА ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ

− Той е интелигентен и остроумен, добър събеседник, сериозен,
умее да избира верния път за напредък и изява на себе си.
− Вежди има добра обща просвета, умее да беседва с хората и да влиза в контакт с тях, изключително увлечение има към специалността си на художник. В морално отношение е непокътнат.

- Професията му на художник дава богата опция да влиза в контакт и сплотяване със среди, които ще бъдат в полза на военното разузнаване.

- Неговите пристрастености към художественото изкуство му дават опция да разгърне своята креативна фикция и да се отърси от религиозния фанатизъм, което го построява като напредничав юноша

 

            Строго секретно!
            До началник-отдел III − Държавна сигурност

Моля да се направи инспекция по картотеката за противников детайли на лицето: Вежди Лятифов Рашидов, роден на 14.12.1951 година в Димитровград, местопребиваване гр. София, адрес ул. „ Червена стена “ 17, специалност възпитаник в Художествената гимназия.

Проверката е нужна на други 293 от ръководство Разузнавателно управление на Министерството на нар, отдел V, за разработка.

София, 28.08.1971 година
Началник...........(подпис)
Резолюция: Картотекиран на 3.9.1971 година (подпис н/к…....)

 

 

Един месец по-късно Държавна сигурност рапортува...

1971 година, октомври: Би могъл да се ожени за туркиня
и по този начин да се внедри в Турция.

 

 

                                                                     Секретно! Екз. единствен.

Лицето Вежди Лятифов Рашидов се учи за да се открият неговите персонални и настоятелен качества, влечения и пристрастености за потреблението му в системата на Разузнавателното ръководство при Генералния щаб на Министерство на народната отбрана за работа против Турция. Биографични данни, роден... Баща − строител в Димитровград, бил е инструктор към околийския комитет на РМС, по-късно ДСНМ,... Майка − Кадрие, взе участие в самодейния колектив, по-късно бива призната за естрадна певица към Кърджалийския естраден театър… Младежът приключва с добър триумф образователната 1970–1971 година, сега отбива военната си работа в под. 1605 с. Суходол в Трудови войски, в казармата е постъпил на 10.10.1971 година

 

През време на четиригодишното си учене (в Художествената гимназия) Вежди израства и придобива гений на художник, като в творбите си се опълчва на стилните течения и най-много на абстракционизма. Сюжетите на творбите му са взети от живота и съвременността. Особено добре се оправя по специфичните предмети моделиране и изобразяване. Работи с огромно предпочитание и влага плам в работата си. Член е на ДКМС. Участва интензивно в живота и активността на Комсомола. През 1970 година е определен за звеневи на трудова бригада, като звеното му се класира преди всичко.

С другарите си е деликатен и макар темпераментния си темперамент умее да се владее. Вежди е мощно прочувствена натура, разговорлив и сериозен към несправедливостите в класа. Много музикален. Физически здрав и непокътнат. Последните две години тренира джудо.

С умеенето си и относително богатия си речник той основава връзки. В София се движи извънредно в средата на българи. Неговата другарка също е българка. Отношението към татко му е негативно. Не утвърждава неговия метод на живот.

През есента на 1971 година кандидатства за постоянен студент в Академията за изобразителни изкуства и е признат, което единствено по себе си приказва за неговия гений. След отбиването на военната си работа ще продължи образованието си. Не е женен. От изучените документи е видно, че Вежди има добра обща просвета, умее да беседва с хората и да влиза в контакт с тях, изключително увлечение има към специалността си на художник. В морално отношение е непокътнат. Израснал е без грижите на родителите си, овреме самичък се оправя с компликациите и несгодите в живота. Неговите пристрастености към художественото изкуство му дават опция да разгърне своята креативна фикция и да се отърси от религиозния фанатизъм, което го построява като напредничав юноша. Вежди е интелигентен и остроумен, добър събеседник, сериозен, умее да избира верния път за напредък и изява на себе си като персона, демонстрира обиграност в връзките си с хората.

Същият няма близки и родственици в Турция, само че посредством изпращане да продължи следването си като художник в западна страна със своето умеене и качества би могъл да се ожени за туркиня (като се има поради немалкият брой турски контингент работещи в западните страни) и по тоя канал се внедри в Турция.Професията му на художник дава богата опция да влиза в контакт и сплотяване със среди, които ще бъдат в полза на военното разузнаване.

Да се продължи проучването му, да се вербова и организира подготовка и образование в него на качества, нужни за един шпионин. Необходимо е да се доизучат неговите персонални и настоятелен качества и желанието му да напусне Народна република България и се откри за в бъдеще в Турция.

Предлагам да се притегли и употребява в системата на военното разузнаване.
Подпис (...)

 

Резолюция на началник-отдел V, полк. Фингаров: Да се изготви предложение за разкриване на разработка. Дата: 27.10.1971 година

Двадесетгодишният Вежди въобще не подозира какво му се готви.
Година преди този момент, още като възпитаник в последния курс на Художествената гимназия, Държавна сигурност е влезнала по дирите му, направена му е характерност, подредено е прочуването − на него, на по-големия му брат и на родителите му.

Оперативният служащ (ОР) младши лейтенант Попов и ОР на Държавна сигурност други Динев в Кърджали демонстрират усърдие − рапортуват къде и с кого се среща татко му, акцентира се, че въпреки да е член на Българска комунистическа партия, не е изцяло уверен в провежданите от партията мероприятия и о! смут − не взема участия в тях, с махленско старание са представени битови кавги, избухнали в фамилията, и дори с кого и на какви игри си е играл дребният Вежди. 

Разработката е открита. Утвърдена е на 8.11.1971 година от Военно контраразузнаване (Трето управление на ДС).
По време, когато Вежди е трудовак в казармата.

1972 година: Лицето се съпротивлява повече от четири часа и половина.
Оперативният служащ Тодоров рапортува, че „ той (Вежди) съставлява интерес като перспективен обект, има богат езиков речник, което му разрешава да бъде доста контактен, със податливост към разузнаването “.

Началникът на отдел V при Разузнавателно управление на Генералния щаб полк. Фингаров, който дава единодушието си за откриването на разработка на обекта, обаче отбелязва в резолюцията си: „ Сега не трябва да се разкриват нашите планове по бъдещото му потребление. “ А зам.-началникът на Разузнавателно управление на Генералния щаб полк. Захов прибавя: „ Да се учи деликатно, без да се разкрива ползата към него. “

Датата е 13.I.1972 година Накрая е добавено: „ Предложението за разработка е направено, без да е открит персонален контакт с лицето. “

След два месеца, през март 1972 година, полк. Попов, работещ в III ръководство на Министерство на вътрешните работи, обслужващ Трудовите войски, пристъпва към вербовката на редови войник Рашидов.

Разговорът се оказва нелек. Продължава четири часа. Трудовакът Рашидов не приема предлагането. Опъва се. Опитва се да се измъкне. Шикалкави. Прилагат му физически напън. Малко плесници, малко пръчка през коленете...

 

Заплашват го, че като боец може да го разгласят за предател на родината. Вироглавият Вежди не се явява на срещите. Бяга от контактите с ОР на Държавна сигурност. Агентите рапортуват, че той не е изпълнявал никакви задания.

 

Играта на котка и мишка продължава две години и някак си утихва, без самият Вежди да разбере. И той счита, че се е измъкнал.

Но не би.

 

1975 година: Отказва на Държавна сигурност, желае да стане огромен художник
През 1975 година Държавна сигурност още веднъж го фиксира.

На 27.03.1975 година, към този момент студент второкурсник, Вежди е посетен в ателието му в Академията по изобразителни изкуства от ОР Нешев. Предлага му да беседват на открито и избират аперитив „ Варшава “. Вежди към този момент е прясно женен за българка, студентка дипломантка по турска лингвистика. Бащата и чичо работят в Държавна сигурност. И този диалог се оказва тежък за офицера под прикритие.

 

Вежди още веднъж отхвърля съдействие. Мотиви ясни и елементарни: „ Искам да реализира огромни триумфи в работата си като ваятел, по тази причина не желая да се занимавам с такава активност... Искам без непозната помощ, самичък да потвърдя, че съм кадърен да реализира доста. “

 

1976 година: Нежеланието на Вежди да сътрудничи на органите
на сигурността е явна. Повече напън да не се упражнява!

След една година, на 31.03.1976 година, ОР Нешев прибавя към отчета си: „ Нежеланието на Вежди да сътрудничи на органите на сигурността е явна. Повече напън да не се упражнява. 
И създаването на лицето Вежди Рашидов се приключва.

1982 година − нова инспекция на Разузнавателно управление на Министерството на нар
1987 година − Държавна сигурност с нова разработка „ Дипломат “ за „ протурски шовинизъм “

 

На 7.10.1982 година Държавна сигурност желае от архива на Разузнавателно управление на Министерството на нар инспекция по картотеката на агентурата на лицето Вежди Лятифов Рашидов.

И на 5.02.1987 година е намерено дело за оперативно наблюдаване (ДОН) от VI управ­ление на Държавна сигурност по линия на „ протурски шовинизъм “ с псевдоним Дипломат. Вежди по този начин и не схваща, че Държавна сигурност е още веднъж по дирите му.

 

Но по време на възродителния развой, когато сменят името му, прави опит за самоубийство. Прерязва си вените на ръката. В тоалетната на Съюза на писателите. Спасява го приятелят му Дончо Цончев. Зашива му два шамара с думите: „ Ти ще се спасиш, а нас на кого ни оставяш? “

 

След две години, в края на 1989 година, Централен комитет на Българска комунистическа партия, Министерският съвет и Държавният съвет на Народна република България със свои решения дефинират „ политиката и мероприятията, провеждани във връзка с малцинствата у нас, за неправилни “.

И делото за оперативно наблюдаване над Вежди Рашидов е прекъснато, а материалите по него – унижощени.

 

2011 година, декември − Вежди Рашидов готви галерия за 60-годишния си празник. И прави надълбоко стаявани самопризнания.

Неделя по обед. Върнал се е от среща с Кристалина Георгиева. Гладен е. Комат самун, малко лютеница, парещ чай и...

− Уязвим ли си? Има ли къде да се разголваш?

− Само в леглото. Разбирам, че искаш да минеш зад бариерата, само че в годините съм го дакарал до такава степен, че да дремя умерено и когато се събудя, да не се изплашвам. Това ми разрешава да кажа на всеки какво мисля и да го напсувам. Е, и аз съм уязвим... в личните си усеща. Когато там се наруши нещо, ставам доста мъчителен.

 

− Много ли си обичал майка си? На погребението си вървял до ковчега паралелно с татко си.

− Много, тя напълно се грижеше за мен. Понеже нямаше кой да ме гледа, тя ме влачеше по турнета със себе си. Тя и трупата пътуваха по селата с един остарял автобус като тези, американските, дето начело наподобяват на камион. Имаше един водач от Хасково, бай Митьо, с него, до момента в който мине представлението, седим и си пощим въшките. Или пък седна в публиката, виждам, виждам и най-после задрямвам. После майка ми ме буди, отнася ме до камиона и се прибираме вкъщи. Мама почина при злополука. Помня, че доста мъчно понесох гибелта. Мама беше доста красива. Издъхна в ръцете ми. Изживях необикновен потрес. Няма да не помни на погребението какъв брой доста цветя имаше. Беше неповторимо заравяне с доста народ, с доста цветя, които ги слагаха върху нея. Толкова доста я обичах, толкоз мощна бе болката ми, че изревнувах майка си от цветята.

 

Бях се вкопчил за нея в ковчега, не желаех да я пущам да я погребват. И когато започнаха да я спускат надолу, 5-6 индивида ме хванаха, издърпаха ме и в ръцете ми остана вързоп цветя, както съм ги сграбчил. И когато я пуснаха в гроба, изпитах ревнивост и омерзение към тези цветя. Намразих ги! Дълги години по-късно не понасях цветя, единствено фикуси, зелени. На жена ми Снежка костваше 15 години старания да ме накара да приема цветни цветя... Затова пък в този момент непрестанно ги сея в градината.

− Защо след гибелта на майка ти татко ти те праща в подслон?

− Защото работеше по мините. Той отпътува да живее в Мадан, аз останах в Кърджали. Оказах се безотговорен. Хлапак без родители. И ме ускориха към с. Студен бунар. Пети, шести и седми клас − до 14-годишната си възраст се мотах по сиропиталищата.

Липсваше ми деликатност. Няма да не помни... като дете всяка година за Осми март правехме нещо за майките. Бях доста умел и моите работи бяха от хубавите. Но като дойдеше празникът, аз отивах в тоалетната да се наплача, тъй като нямаше на кого да подаря това, което съм изработил. Преживявах го тежко. Добре, че имаше една директорка на учебното заведение, Златка Петрова, която ми беше като втора майка, та ходех на нея да нося подаръците. Сигурно от този момент е желанието ми да имам момиче − към мен да се върти тази деликатност, която носи дамата.

− Кога се отключи геният ти на художник, тъй като Държавна сигурност написа в характерността ти, че си и доста музикален?

− Стремежът ми към изобразяване се прояви още до момента в който майка ми беше жива. По време на подготовките в Културния дом тя ме оставяше при художника на театъра, който правеше плакатите, той ми даваше хартия и боички и аз си цапах при него. Може би оттова потегли закачката ми с рисуването, той ме възпламени. А музиката постоянно е била у мен. Като дребен, още в детската градина, все заставах пред радиото и като чуя да свирят симфонични оркестри, започвах да подражавам по какъв начин се свири на цигулка. Родителите ми видяха тази обич и ми поръчаха в Хасково при един арменец детска цигулка 3/4 и седем-осемгодишен аз потеглих да навестявам школата по цигулка в Хасково. После продължих да изсвирвам и в Кърджали, откакто се преместихме там да живеем. Но след третата година, вместо да отивам на уроци по цигулка, аз ходех на кино. Като се върнех вечер у дома, татко ми ме караше да му изсвиря новия урок, а аз му свирех една и съща тематика.Но той бе антимузикален и все ми каваше: „ Браво, отлично! “ Разбра измамата едвам в края на годината, когато отиде да заплаща курса на учителя ми Казаков. Като се прибра у дома, ми строши цигулката в главата. И по този начин завърши музикалната ми кариера.

− Как реши, че искаш да станеш художник?

− В седми клас, откакто напуснах сиропиталището, взех решение, че има единствено едно учебно заведение за мен − Художествената гимназия. Пристигнах в София. И ме скъсаха на изпитите. Баща ми още беше миньор в Мадан, само че към този момент се бе развел с втората си жена, живееше самичък. И аз отидох при него. Записа ме в Техникума по минна електромеханика. На идната година обаче аз отново потеглих за София и тогава ме одобриха в Художествената гимназия.

− Ходи ли на уроци по изобразяване?

− Не. Дойдох с голи ръце от Кърджали. Нямах пари за хотел и спях на Централната гара, там беше топличко.Приеха ме финален в листата − 60 деца, аз бях 60-ият. Но оттова нататък станах първи, приключих по всички специфични предмети в гимназията с отличен, с тройки по общообразователните. И влязох с най-високия бал в Художествената академия. Имахме право да аплайваме единствено две специалности, аз аплайвах илюстрация и монументална статуя, само че и в двете ме одобриха. Вдигнах бала толкоз високо, че доста хора ме намразиха. Приеха ме в академията, само че аз отпътувах боец.

− И не подозираш, че Държавна сигурност към този момент те е фиксирала?

− Да, нищо не знам. На втората година в казармата започнаха да ме работят за рекрутиране. Помня, бях боец в Правец, по какъв начин един полковник и още един старши лейтенант ме закараха в котелното помещение на болничното заведение в Ботевград. И почнаха да ме обработват. Четири часа аз се дърпам, те ме натискат. Старши лейтенантът ме постановяваше с плесници по врата, полковникът ме удряше с пръчка по коляното. Не е било някакъв нечовечен побой, само че имаше заплашване и напън, както след това са го описали в досието ми. Какво съм мрънкал, не помня. След като си прочетох досието, започнах да връщам лентата обратно. Посетиха ме след това в ателието ми на тавана в академията, някакъв действен служащ, който отхвърлих да приема. Определи ми среща във „ Варшава “, кръчмата против ВИТИЗ, две срещи имахме и на двете му обясних, че не желая да подпомагам на никого, желая да стана художник.

Вече имах самочувствието на осъществен човек. В академията всички знаеха, че съм доста сръчен. Аз рисувах ръцете и краката на целия курс, бях господ на ръце и крайници − най-трудната част от човешкото тяло. Моята единствена мисъл бе да стана огромен художник.

− Това не е ли мъчителна упоритост?
− Когато аз пристигнах в София, имаше доста заслужили и национални художници. Като слязох на остарялата софийска гара, жълтата, която бе в бароков жанр и която не знам за какво не я резервираха, за първи път видях 7-8-етажни здания. Като виждах искри по колелата на трамваите, прескачах релсите да не ме хване ток. Гледах едни вефове, едни москвичи, едни шушляци, главата ми се замайваше. Аз − едно момче, което идва от беднотията на Кърджали, изправено пред огромния град. Усетих голяма неправда. И се заканих, че ще съумея. Хвърлих всичките си старания за това. А някои заслужили художници, като ме видяха, си споделиха: „ А, идва един турчин, който желае да стане №1, от кое място накъде? “ Нали си даваш сметка, че аз не съм за обичане, а съм за ликвидиране. Ревността и завистта са нещо извънредно.Те са мотор, голям мотор. Кой национален художник би позволил някой да го измести? А за мен стартира да се приказва като за доста сръчен, доста перспективен, осъществен. Ами аз още със завършването на академията завоювах Ватиканската премия. Получих златен орден 24 карата на името на Данте Алигиери! И то доста инцидентно.

− Как стана това?

− Много просто. Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната завивка, слагах един найлон, имах една железна въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и започвах да вая. Един ден, било е ‘81-‘82 година, ходя на „ Шипка “ 6 и ми споделят, че в Равена има международно ревю по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: „ Рай “, „ Чистилище “ и „ Ад “, и интернационално жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за присъединяване на 10 индивида, само че някой се отказал. Старчев, беше началник на секцията, ме вижда и ми споделя: „ Ти си млад, имаш ли нещо на тематика „ Чистилище “? Аз нямах нищо, само че споделих: „ Имам! “ „ След четири дни го донеси, да го пратим в Италия. “ Боже мой, Италия! Прибирам се в кухнята и стартирам да върша „ Вратата на Чистилището “ от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леярят, пари нямам, помолих го да ми го отлее гратис. На четвъртия ден бях подготвен и занесох скулптурата в съюза. След месец получих писмо, че интернационалното жури всред 500 работи избрало моята и ми дава огромната премия „ Златен орден на Ватикана “ на името на Данте Алигиери.

 

Нашите бяха го превели като „ Вратата на Читалището “. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди $. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана защо става дума. Но усетих по какъв начин завистта проработи. Големите майстори, националните художници бяха сюрпризирани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската премия!И то всред 500 художници от целия свят. А аз до този миг не съм излизал от България. Започнах да се сготвям за пътешестване до Италия. С писмо от Министерството на културата ми позволиха да си купя $100, още $50 купих на черно. Но не знам езици. Научавам три фрази на италиански: „ Една по-евтина стая “, Аз съм български ваятел, сеньор Рашидов “ и третото „ Аз съм екскурзиант социалист “. Драмата ми е голяма.

− Но въпреки всичко се устремяваш към Ватикана!

 

− Да, с една чанта през рамо, в която съм поставил цигари, гащи (черни лъскави шорти), два чифта чорапи и доста вафли и бисквити. Разшивам си хастара на ръкава на якето и там зашивам 50-те $. Облечен с дънки и маратонки, се качвам на влака. В писмото пишеше, че в Равена ми връчват парите, а във Ватикана папа Йоан Павел II ще ме одобри за 5 минути и ще ми връчи златния орден с облика на Данте Алигиери. Това се случва една година след покушението против папата. Качвам се във влака. Седнах в едно купе самичък. На Драгоман минават митничарите за инспекция. Влезе един в купето: „ Багаж да имаш? “ „ Ето, това е! “ „ Друг нямаш ли? “ „ Нямам! “ „ Я, отвори да видя! “ Отварям. Нищо. Но започнах да се потя. Имам 50 $ в ръкава. Притеснението ме сграбчи. Стана ми неудобно. Митничарят ме изгледа, мръдна едно-две купета нагоре, само че отново се върна: „ Нещо друго да имаш? “ „ Нямам! “ „ Добре, по-късно отново ще мина! “ Не устоях: „ Ела! “ му споделих и затворих вратата на купето. Разших си ръкава, извадих 50-те $ и му ги дадох. Олекна ми! Митничарят постави 50-те $ в джоба си и изчезна. Като стигнахме границата, отвори отново вратата на купето, подаде ми 50-те $ и ми сподели: „ Вземи ги, ще ти потрябват “...

 

С трите фрази на италиански се оправих в Равена, получих 10-те милиона лирети, след това във Ватикана за медала... и се връщам горделив в София. Тук ме посреща гробно безмълвие.Всички знаеха, че съм притежател на Ватиканската премия, само че към мен настъпи голяма тишина. Все едно че нищо не се е случило. Нито положително, нито неприятно. Което е извънредно. А аз бързах да се върна и да се изфукам. Това ме смачка! Това беше първата ми премия, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „ Никой ли не ми се радва? “ Тишина! И това се повтаряше всякога при всяка последваща премия. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още доста награди, още доста медали, само че отношението си остана същото.

− Това безмълвие единствено поради етноса ли ти е?

− Не! По принцип сме си такива. Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият нрав. Отначало ми беше мъчително, след това разбрах, че в последна сметка не е толкоз значимо дали някой иска ми се зарадва, или ще ме отхвърли. Важно е да си нужен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си мислят, че са родени единствено с цел да показват мнение. И това е единственото, което могат да вършат. Затова доста от дълго време си построих имунитет против хора, които не употребяват моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.

− В тези години кои са били приятелите ти, на които дължиш рамото и поддръжката да се държиш прав?

− В тези години имаше една забавна порода хора, едно племе на огромни персони. Още като студент аз си харесах писателските кръгове, те ми бяха най-забавни, най-интересни, търсех кръга на бохемата и на забавните актьори. Сред тях срещнах художниците Иван Кожухаров (Черното), Слона, Митьо Киров, седях непрекъснато с Георги Джагаров, чиято лирика безпределно доста ценях и до през днешния ден не преставам да я одобрявам. Бях другар с Янко Димов, непрекъснато сме били с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов, Виктор Пасков. Търсех тези, които бяха моята кръвна група. Това беше една доста деликатна съпротива на това време. Тези създатели бяха леко по-различните, по-чешитите, по-контрата, по-несъгласни, по-независими. Станко Стратиев беше фина съпротива, Радичков беше изнежен, до момента в който Радой Ралин беше очевидна съпротива. Естествено е да сме били обекти и на наблюдаване.

− С Живков виждал ли си се?

− Да, единствено един път, и то когато беше под домакински арест. Беше прочел едно мое изявление с теб, създали му усещане позицията и езика ми и ме предложения на диалог. Нищо изключително не си казахме, само че ми подари мемоарната си книга. Жената, която го обслужваше, донесе нещо да пийнем. Стоях като вцепенен, тъй като за първи път го виждах. Чаках той да води хорото. Това беше малко преди да почине. Беше към този момент доста възрастен. Това е единственият ми спомен с Тодор Живков. Така и не разбрах защо ме предложения.

− Какво те отвращава у индивида?

− Мързелът! Ако попадна на някой, който не може да се повдигне, изпитвам омерзение.

 

− От кого си видял най-голяма проклетия?

− От най-близките си хора. Но това е причинност. Така става в живота. Най-много ме е боляло от измените. Истината за мен е следната − аз организирах една доста комплицирана и доста дълга борба. Бях доста упорит и поведох борба с посредствените, тъй като те не желаеха аз да бъда добър.И това не е единствено при мен. Животът ми мина в тази борба с посредствеността. Тя е доста нападателна, доста писклива, ревлива.

− Отпорът против нея?

− Срещу посредствените постоянно съм излизал с моята философия: те имат своите 10 минути популярност. А аз не съм индивидът на 10-те минути популярност. При мен беше борба, до момента в който всичко това, което в този момент ти описвам, го докарам до един Вежди. Сега съзнавам, че цялостен живот съм се мъчил да издържам на посредствеността. И че в тази борба съм бил и доста мощен, и доста безсилен. Странен живот!Със себе си не съм имал борби, несъмнено тъй като съм се забавлявал добре. Нямам монументи в личната си страна, допреди удостояването ми с ордена „ Стара планина “ нямах и награди в родината си. Предложението беше импортирано още по времето на Петър Стоянов, само че той не пожела да подпише указа, та след него Първанов ми връчи ордена. Аз имам изключително отношение към знаците на държавността, към българските знаци.

− Е, това е отмъщението на сините. Ти беше сериозен критик на Костов. Защо поведе такава борба против него, до момента в който беше министър-председател?

− Между нас нямаше персонален спор, само че той беше решил да употребява властта и мускулите на властта, с цел да ме накаже. Аз не познавах този човек до мига, в който жена му направи една фондация от 200 особено подбрани интелектуалци, новите демократи. Това ми прозвуча фашистко. Това бяха хора като Марин Георгиев, които отричаха Вапцаров. Тогава заявих в едно изявление, че не може в качеството си на глава на страната да селектираш интелектуалците и да правиш замяна на ценностната система. Защото Радичков се ражда един път на 100 години и той не принадлежи на нито едно държавно управление. Казах, че подобен опит са правили и Сталин, и Хитлер и това е една груба неточност. Това изявление ме направи зложелател на Костов. Тогава бях спечелил първия си конкурс в България − за милениума да направя ключа на София. Анулираха състезанието, демонстрираха ми, че самун от тази страна аз няма да хапвам, и до през днешния ден не хапвам. Само нося. Плащам налози и си пребивавам умерено. После Мишо Михайлов даде съвет на Костов да изиска амнистия от интелектуалците и той ни предложения на чаша вино да ни се извини. Но тези, които водихме борба с него, не отидохме.

− Оттогава до момента той направи ли някаква крачка на помиряване?

− Да, бяхме в една делегация в Рим. Преди година. Без да желаеме, останахме един против различен, погледахме се в упор, в безмълвие, в един миг той ми подаде ръка и си стиснахме ръцете. Това беше краят на тази сага. Четири-пет дни той не се отдели от мен в Рим, беше му прелестно в моята компания и в този момент към този момент се поздравяваме, като се забележим. Такъв е животът. Човек не трябва да носи негативизма у себе си.

 

− Хората, на които не можа да простиш за тези годни?

− Напоследък открих, че аз по-скоро мъчно мога да простя на себе си. Защото хората, на които не мога да простя, са предателите. Имал съм доста другари и доста предатели. И за какво споделям, че на себе си не мога да простя − тъй като, когато елементарен човек нещо ти направи, ти го подминаваш и повече не го виждаш. Но когато другар те съобщи, болката е доста огромна по една елементарна причина − че в това изменничество съизвършител си и ти самият.

− Имал си опция да живееш в чужбина. Защо не го направи?

− Защото желая тук да дойдат и да ни признаят, отсам да ни купуват. Освен това не мога да се разделя с житейските си ритуали. Минимум три пъти в годината аз би трябвало да отивам на гробищата. Това е част от мен. Нося гибелта у себе си.Ако отпътува далеко, невъзможността да правя тези ритуали, ще ме съсипе.

− Къде е твоят олтар? В ателието ли?

− Човек би трябвало да покрие името си с някакво качествено разбиране. Вляза ли в ателието си, с мен влиза и Бог. Това е моята кухня. Тук се пече хлябът. В ателието става някаква магия − всичко не помня. Включително и кучетата. Винаги съм си задавал въпроса за какво хората не коленичат на всички места да се молят, а търсят амвона. Ами простичко е − тъй като един художник там е нарисувал облика на Христос. И индивидът търси облика. А се оказва, че облика на Христос за обществото го е дал един художник. Така че, в случай че на човек му изчезне вярата, тогава може да е прав Вапцаров − след вярата нищо не остава! И за мен е по този начин − тук, в ателието, е моята религия. Без нея загивам. Тук са фотоси на доста хора − вечерите, когато имам време, един по един ги пипвам да им върша портрети. Това са хора, които аз обичам − Коко Азарян, желая да му направя портрет, това е Марин Дринов, Владимир Димитров-Майстора, Ал Пачино ми е забавен, един изтощен папа желая да направя, Георги Джагаров се поканвам от дълго време да го подхвана, Златю Бояджиев на по-млади години, Джон Ленън, Дамян Дамянов, на Виктор Пасков към този момент направих портрет, на Христо Стоичков желая да стартира...

− Сега можеш ли да кажеш: „ Бедният малчуган от Кърджали въпреки всичко съумя “?

− Никога не стига да успееш. Успях в фантазията си да стана прочут, съумях в желанието си да стана добър ваятел, съумях да се осъществя в специалността си, съумях да върша това, което доста обичам, съумях да имам качествена жена до себе си, съумях да имам две прелестни внучки, съумях да селектирам и същинските си другари. И съм доста благополучен, че те започнаха да стават по-малко, на за сметка на това по-качествени. Има хора, които ме обичат, има и такива, които ме ненавиждат. Но аз съм казвал крилатата фраза, че не съм държанка на целия свят, с цел да ме обичат всички. Всеки собствен лев съм го изкарал в ателието си. Ръцете ми са постоянно черни, загрубели, тъй като по тях личат следите от чука и длетото. И най-важното − аз не дължа никому нищо в живота си. Единственото нещо, което не ми доближава и несъмнено годините няма да ми стигнат, е да си направя всички статуи, които желая.Никой не може да пенсионира един създател. Ние умираме до стативите, писателите − върху белия лист, музикантите − върху клавиша. Радва ме това, че аз се реализирах на открито, а не вътре. Опитах се и съумях да изляза от поточето и да вляза в морето. Аз се постанових на огромната сцена, в океана измежду китовете. В жестока борба с огромните риби.

Все повече се трансформира човек. Все повече го няма това младото, амбициозно, нахакано, безпардонно, витално, живо момче. Искам-не желая, стартирам да разбирам, че акълът ми е същият, само че постепенно тялото стартира да ме предава. Остарявам и искам-не желая, би трябвало да го приема. Аз съм малко по-реален човек и Снежка все ми се кара, като кажа: „ Абе, аз в този момент като умра “ и тя реагира: „ Стига отново си заумирал! “ Няма да се върша на воин. Страх ме е от гибелта. Страх ме е от края на живота, тъй като бих желал още неща да направя. Да, живее ми се! Хубав е животът, слънцето е хубаво. Хиляди пъти съм казвал, че изкуството е най-красивата заблуда за бягство, най-красивата неистина.Още малко ми се желае красиво да полъжа...

− А през годините от какво не се отхвърли?

− Аз съм комплицирано организиран човек, доста борбен. В публичен и в креативен проект постоянно мога да сведа глава пред всеки, който ми е дал духовно най-малко малко. Талантливият човек е даден от Бога. С гений не се раждат доста хора. Така че на гения би трябвало и всичко може да му се елементарни. По-важно е дали носим отговорност за нашите си неточности. Когато носим тази отговорност, когато сме морални пред греховете си, тези грехове не са толкоз страшни. Страшни са скритите грехове, тези, за които нямаме и достолепие да си ги признаем. Аз си споделям всичко. Даже повече от нужното. И чакам амнистия. 

Един невероятен роман

Вежди подарява очите на брат си

„ Не желая да приказвам с този човек, апелирам те, не ме свързвай! “ Думите, казани с безапелационен звук, са на министъра на културата Вежди Рашидов. Секретарката, която е прекъснала изявлението ни поради това позвъняване, сепнато затваря вратата на кабинета му.

Поглеждам го учудена. Вежди е доста контактен, открит и остроумен и тази му реакция е необяснима. Питам го за какво наранява човек, който желае да приказва с него. „ Това е остаряла моя драма – дава отговор ми Вежди. – Болка, която нося в сърцето си към този момент 24 години. Свързана е със гибелта на брат ми... “ Брат ми умря млад. Преди 24 години. Аз бях на 31, той − на 36. Издъхна в ръцете ми. След гибелта на майка ми, която изгубих като дете на 11 години, раздялата с брат ми беше следващият нечовечен удар. Току-що се бях завърнал от чужбина, незабавно потеглих към Кърджали. Отидох напряко в болничното заведение. Беше към 11 ч. вечерта. Заварих го жив... Мъките му бяха страшни. Стоях до леглото му, когато внезапно т