Новият парламент и старите спомени*
За мнозина новият парламент стартира своята работа при упования и страсти, съизмерими с вълненията от идването на демокрацията. Сякаш сме се качили на машина на времето и сме се върнали към тези сантиментални години, в които вятърът на смяната носеше чувство за независимост и топлото магическо очакване, че доста скоро всички ще заживеем в по-справедливо и по-богато общество.
Нo, както сподели Джеръми Айрънс в “Time Machine” от 2002 година, „ всеки носи в себе си своята машина на времето. Онова, което ни връща обратно, са спомените. А това, което ни движи напред, са мечтите”.
Това ме подсеща за въпроса – защо мечтаем, предвид на това, което си спомняме?
Бакалските сметки от политическата математика няма да ни дадат мечтаните отговори. В българската политика сега едно плюс едно, не прави две. Не прави и едно. Може да имаме две здания на Народното събрание, само че нито един кабинет. Демокрацията не може да се мери с формули до 121 или до 240.
Демокрацията е в мислите, езика, говора, държанието. Тя не се покрива в кредото, разказано преди повече от век от Стоян Михайловски: „ Плюя на всичко, що виждам, плюя на всичко, що срещам ".
Не че е неприятно да се плюе, в противен случай, даже е потребно. Това е потвърден отдушник за изхвърляне на неприятните мемоари и насъбрания яд. Върху тази основа стъпва всеки, който се изкачва върху руините на изхабените властници. Но какво се случва по-късно? След спомените идват фантазиите.
Мечтите са свързани със независимост на духа и на дейностите. Да мечтаеш значи да имаш хрумвания, които първо да са минали през сърцето и интелекта, с цел да се трансфорат в тези дребни зрънца, които ще донесат смяна, на първо място в нравите. Защото в резултатите от всички избори се оглежда груповия нрав на обществата и техните фантазии. И същинската смяна правят единствено тези, които могат да поведат хората към своите лични фантазии, трансформирайки ги и в техни. Като Бенковски, който крещи: „ Ставайте, робове! Аз не щъ хомот!”.
Един от най-унизителните въпроси, които чуваме преди избори е „ Кой ще ни оправи? “. Винаги ме е било позор от този въпрос. А след избори идва и отговорът – „ Той ще ни оправи “, което звучи не по-малко унизително.
С въпроса „ Кой ще ни оправи “ мина Преходът, ние пораснахме, а родителите ни остаряха. „ Кой ще ни оправи “ и упованието да бъдем „ оправени “ е най-вредното историческо опрощение. Защото тези, които чакат да бъдат оправени, не умеят да мечтаят. Те са пасивни потребители на неприятни мемоари, които оставят годините и животът да отлетят, до момента в който чакат да бъдат оправени.
Законите не трансформират мозъците. Нито алинеите моделират мислите. Или в случай че продължим в стила на Михайловски – „ надали има по-груба научна разкол от изказванието, че с помощта на един закон човешкото създание ще престане да бъде такова, каквото е – с цел да стане такова, каквото сме мечтали да го създадем “.
Борисов вади зайци от ръкава и пробутва изтъркани номера. Раздава депутати на кг, като че ли са суджук. „ Червените “ са в политическа карантина и като че ли са разрязани на две. Виждаме главата, само че виждаме и кутия, от която мърдат краката. Седем-осем и ще са паднали.
Българското общество се оглежда в огледалото. Образът не е еднопосочен. Уморени сме и имаме сенки под очите. Наедрели сме, само че не тъй като не хапваме киноа с лимон, а от нерви и неприятни мемоари. Стискаме зъби.
Ако може Слави да е политик и да ръководи, само че... не тъкмо. Защото си желаеме и шоуто. Искаме и да им споделя на тия, които са на власт истината в очите, а, в случай че той е на власт, на него някой ще би трябвало да му я споделя. Нещо не се връзва тук... Дано си дава сметка, че хората, които гласоподаваха за него, виждат в неговия облик тъкмо това – индивидът, който най-сетне ще поправи страната. Те ще са нетърпеливи, доста сериозни и извънредно прочувствени, само че това е разбираемо предвид на упованията, които имат.
Българският политически живот е мазохистично занятие. Там шоуто е друго – с цел да се смеят петима, един наложително би трябвало да плаче. Типична линия в народопсихологията – стане ли радостно, става най-тъжно. Е, след 4 април стана радостно. Но още две дребни и ще пристигна ред за тъжните песни. Защото машината на времето не стопира да работи.
Все отново, да пожелаем триумф на новите депутати. Сигурен съм, че всеки от тях има мемоари. Дано се окаже, че има и фантазии.
*Коментар на водещия на Светослав Иванов.
Нo, както сподели Джеръми Айрънс в “Time Machine” от 2002 година, „ всеки носи в себе си своята машина на времето. Онова, което ни връща обратно, са спомените. А това, което ни движи напред, са мечтите”.
Това ме подсеща за въпроса – защо мечтаем, предвид на това, което си спомняме?
Бакалските сметки от политическата математика няма да ни дадат мечтаните отговори. В българската политика сега едно плюс едно, не прави две. Не прави и едно. Може да имаме две здания на Народното събрание, само че нито един кабинет. Демокрацията не може да се мери с формули до 121 или до 240.
Демокрацията е в мислите, езика, говора, държанието. Тя не се покрива в кредото, разказано преди повече от век от Стоян Михайловски: „ Плюя на всичко, що виждам, плюя на всичко, що срещам ".
Не че е неприятно да се плюе, в противен случай, даже е потребно. Това е потвърден отдушник за изхвърляне на неприятните мемоари и насъбрания яд. Върху тази основа стъпва всеки, който се изкачва върху руините на изхабените властници. Но какво се случва по-късно? След спомените идват фантазиите.
Мечтите са свързани със независимост на духа и на дейностите. Да мечтаеш значи да имаш хрумвания, които първо да са минали през сърцето и интелекта, с цел да се трансфорат в тези дребни зрънца, които ще донесат смяна, на първо място в нравите. Защото в резултатите от всички избори се оглежда груповия нрав на обществата и техните фантазии. И същинската смяна правят единствено тези, които могат да поведат хората към своите лични фантазии, трансформирайки ги и в техни. Като Бенковски, който крещи: „ Ставайте, робове! Аз не щъ хомот!”.
Един от най-унизителните въпроси, които чуваме преди избори е „ Кой ще ни оправи? “. Винаги ме е било позор от този въпрос. А след избори идва и отговорът – „ Той ще ни оправи “, което звучи не по-малко унизително.
С въпроса „ Кой ще ни оправи “ мина Преходът, ние пораснахме, а родителите ни остаряха. „ Кой ще ни оправи “ и упованието да бъдем „ оправени “ е най-вредното историческо опрощение. Защото тези, които чакат да бъдат оправени, не умеят да мечтаят. Те са пасивни потребители на неприятни мемоари, които оставят годините и животът да отлетят, до момента в който чакат да бъдат оправени.
Законите не трансформират мозъците. Нито алинеите моделират мислите. Или в случай че продължим в стила на Михайловски – „ надали има по-груба научна разкол от изказванието, че с помощта на един закон човешкото създание ще престане да бъде такова, каквото е – с цел да стане такова, каквото сме мечтали да го създадем “.
Борисов вади зайци от ръкава и пробутва изтъркани номера. Раздава депутати на кг, като че ли са суджук. „ Червените “ са в политическа карантина и като че ли са разрязани на две. Виждаме главата, само че виждаме и кутия, от която мърдат краката. Седем-осем и ще са паднали.
Българското общество се оглежда в огледалото. Образът не е еднопосочен. Уморени сме и имаме сенки под очите. Наедрели сме, само че не тъй като не хапваме киноа с лимон, а от нерви и неприятни мемоари. Стискаме зъби.
Ако може Слави да е политик и да ръководи, само че... не тъкмо. Защото си желаеме и шоуто. Искаме и да им споделя на тия, които са на власт истината в очите, а, в случай че той е на власт, на него някой ще би трябвало да му я споделя. Нещо не се връзва тук... Дано си дава сметка, че хората, които гласоподаваха за него, виждат в неговия облик тъкмо това – индивидът, който най-сетне ще поправи страната. Те ще са нетърпеливи, доста сериозни и извънредно прочувствени, само че това е разбираемо предвид на упованията, които имат.
Българският политически живот е мазохистично занятие. Там шоуто е друго – с цел да се смеят петима, един наложително би трябвало да плаче. Типична линия в народопсихологията – стане ли радостно, става най-тъжно. Е, след 4 април стана радостно. Но още две дребни и ще пристигна ред за тъжните песни. Защото машината на времето не стопира да работи.
Все отново, да пожелаем триумф на новите депутати. Сигурен съм, че всеки от тях има мемоари. Дано се окаже, че има и фантазии.
*Коментар на водещия на Светослав Иванов.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ