За мнозина не е тайна, че солистът на Опера Пловдив

За мнозина не е загадка, че солистът на Опера Пловдив маестро Мичо Димитров, с изключение на непостижим цигулар, е и доста добър художник, върху чиято техника и внушения, осъзнато или не, повлиява музиката. Събитието откри уважаваната артистка Вихра Григорова, която показа, че маестрото работи с материалите на изобразителното изкуство, като че ли са ноти, основава облиците деликатно – като композитор, който собственоръчно изписва нотите върху петолинието. По този метод подрежда и споделя цяла история, проблем, сън, фантазия, на моменти призрачен сън в своите художествени творби.
Прочетете още
„ Понякога, с цел да основат една творба, хората на изкуството са подготвени да се лишат от сън, отмора, някаква наслада, даже да търпят физическа болежка. Тази вечер Мичо Димитров е разкрил душата си в няколко разнообразни направления, в които се е втурвало цялото му създание, макар болката, страданието и ентусиазма, с цел да успее да преработи целия прочувствен багаж, насъбран по време на всички свои пътувания и участия пред аудитория. ” – разяснява още Вихра Григорова.

Сред цялото придвижване, което актьорът е изобразил върху платната, се вижда изразителен нюанс при гамите на цветовете. Понякога тоновете се сблъскват с огромен конфронтация и основават бурна атмосфера, различен път носят омекотени стенописни нюанси, измежду които се виждат кули и крепости, католически средновековни катедрали, а някъде като артефакти изплуват и лица на хора.

„ Не излиза наяве дали тези лица са основали света, или са го разрушили. Факт е обаче, че трагичното е налице. И във всички картини си личи устрема към намирането на естетиката там, където я няма. ” – акцентира още Вихра Григорова.

А на какво се дължи този блян и какъв е процесът по основаването на творбите – на тези въпроси потърсихме отговор в диалог със самия маестро Мичо Димитров малко след откриването на изложбата.

- Маестро, на първо време поздравления за прелестната галерия! Вие сте пътували доста, по тази причина дано тръгнем оттова какво е Вашето усещане по отношение на разликата в разбирането за хармония сред България и чужбина?

- За мен в чужбина концертите и другите художествени изяви са на доста високо равнище, по тази причина актьорът не може да си разреши да се отпусне, а непрекъснато се стреми към топ квалитет. В това отношение обаче България също не отстъпва. Родните хора на изкуството също се стремят към непрекъснато израстване.

Има обаче някои странни разлики. Например, когато отидеш на концерт в Холандия, публиката постоянно скача на крайници и приветства бурно. В България обаче хората ръкопляскат седнали и, в случай че доста им хареса осъществяването, тогава стават на крайници. В Холандия реакцията наподобява малко като заучена, а у нас е по-скоро откровена.

А другояче емоционалността на обещано произведение може да влияе на всички нации по подобен метод. Например, „ Севдана ” или произведение на Панчо Владигеров може да разплаче и непознатата аудитория. Така че чувството за хармония не е толкоз друго в другите елементи на света.

Разлика има в това, че осъществяванията се предават наживо, даже и тези на радио оркестъра, тъй като се смята, че живата музика е най-силно въздействаща. Докато в България най-вече се работи със студийни записи.

А в Германия може би е най-тежката аудитория, тъй като тя доста добре знае какво слуша. Дори в случай че хората схванат, че ще се извършва Владигеров, ще намерят партитура и ще дойдат с нея. Това е немското образование и традиция, която продължава с епохи. Аз съм бил в една от огромните зали на Оберхаузен в Германия, когато свирих Менделсон, концерт за цигулка, дружно с Пловдивския оркестър с диригент Васил Казанджиев, и мога да Ви кажа, че първите три реда стояха с партитури в ръце и следяха всяка нота.

- А защото Вие с изключение на музикант, сте и художник, когато подготвяте творбите си, в едно и също помещение ли го вършиме?

- Ха-ха, ами не. Това е най-интересното. В галерията, която направих у дома и подредих с към 100 мои картини, там изсвирвам. Създава се атмосфера, която ме зарежда. А в помещението, където пребивавам, рисувам. А тогава не чувам музика, а си пущам тв приемник като декор. И единствено в случай че чуя нещо доста забавно, тогава спирам да рисувам и стартирам да го виждам.

А другояче избирам да рисувам при по-обикновени условия – върху кафява масичка, висока към 70 см. Или другият комфортен вид за мен е да легна по стомах пред картината.

- Този метод е много алегоричен в действителност – нещо като реверанс пред творбата.

- Да, тъкмо, аз й се покланям. Защото другояче няма комфортно състояние на тялото за създателя и от това в действителност всички страдаме цялостен живот. Представете си единствено да си вдигнете ръцете във въздуха и да ги подържите по този начин 10 минути, без да държите цигулка. Мускулите на гърба в един миг стартират да се редуцират. При позата на художника не е по-различно.

- А това е като тип страдалчество пред творбата.

- В известна степен, да. Всяко страдалчество обаче се принася от чест, достолепие, само че и носи някакво наслаждение, в случай че ще то да е трудно, от това, което въпреки всичко си преодолял в името на друго. Както във всяко нещо в живота.

- А по какъв начин изкуството си сортира мъчениците?

- Ами то изисква от тях да са безусловно отдадени на това, което вършат, с цената на страдания и премеждия. И това е било постоянно. Да погледнем единствено Микеланджело и Сикстинската шапка и да си представим по какъв начин е допустимо да рисуваш, до момента в който боята ти капе на лицето. Отделно от това ние като наблюдаващи единствено какъв брой време можем да издържим с вдигната глава, въпреки единствено да я преглеждаме.