„Нека говори сега или да замълчи завинаги!“ Ами ако не замълчи?
За доста хора може да е изненадващо, само че частта „ Ако някой човек може да изтъкне каквато и да причина, заради която те да не бъдат венчани, дано приказва в този момент или вечно да замълчи! “ е наложителна за сватбената гала, най-малко за избрани църкви, в случай че не се прави някакво изключение. Но какво става, в случай че някой в действителност има срещу брака и не замълчи? И от кое място изобщо идва този детайл от церемонията?
Относно първия въпрос – в днешно време в по-голямата част от такива случаи нищо няма да стане (въпреки че има изключения). Например, в случай че някой изкаже противоречие с брака, поради нестихващата си обич към един от младоженците или просто тъй като не мисли, че двамата са един за различен, най-вероятно церемонията ще продължи без даже женещият да отдели внимание на възражението.
Разбира се, в съвременни времена това е доста малко евентуално да се случи, само че не е причина въпросът да отпада от ритуалния текст като част от венчалната традиция. Също по този начин, издаването на удостоверение за брак е обвързано с представянето на доста документи. В този бюрократичен развой нормално, в случай че има законови спънки за брака, те изникват и се уреждат (или не) преди да се стигне до обредния дом и църквата.
Така стигаме до произхода на цялата фраза. В този си тип тя става известна поради книгата „ Christians’ Book of Common Prayers “, която я цитира в секцията си за сватбени литургии. Оригиналната версия на тази книга излиза през 16 век, а оттогава се появяват голям брой версии като най-популярната от тях е от 1622 и става база на доста от сборниците по-късно.
Самата концепция идва поради някои промени в сватбените закони на Католическата черква през 12 век. По това време духовниците се пробват да дефинират какво тъкмо е бракът, по кое време стартира и какво е нужно, с цел да се реализира сполучливо. Много от тези промени се вършат, с цел да се улесни за хората да сключат брак, на което се гледало като добър способ за възпрепятстване на въпросните хора от полов грях.
Кулминацията на тези промени в бракосъчетаващия развой идва, когато папа Александър III издава указ, в който написа, че двама индивида се смятат за женени, когато и двамата се съгласят на това в настоящо време. Проблемът обаче е, че по този начин хора, на които по принцип църквата не би разрешила да се бракосъчетаят, ще могат да го създадат. Също по този начин, хора с ниски угризения могат да засвидетелстват верността си на загадка гала и по-късно да отхвърлят, че такова нещо се е случило по ред най-разнообразни аргументи.
Това може, да не кажем, че сигурно ще докара до всевъзможни проблеми и по тази причина на Четвъртия латерански събор през 1215 се издава указ, в който, с изключение на други неща, написа: „ Напълно забраняваме тайните бракове, а също по този начин забраняваме свещениците да правят такива. Затова когато един брак се прави, той би трябвало да се разгласи обществено в църквата от свещеника в избран подобаващ миг, тъй че в случай че има някакви законни спънки, те да станат ясни. “
Така се ражда обредния текст в настоящия му тип – първо в Католическата черква, а по-късно и в други избрани християнски групи. Три седмици една след друга, по време на неделните литургии бракът ще бъде обявяван и ще се пита дали някой знае за някакво събитие, което би го направило неосъществим. Това ще се случи и един финален път по време на самото бракосъчетаване.
От тогава до в този момент доста от тези условия са малко или доста отпаднали в някои църкви или най-малко са станали по избор на женещия, главно поради условията на формалното брачно законодателство. В Църквата на Англия, да вземем за пример, те са към момента наложителни, най-малко в множеството случаи. Ако не са, свещеникът е обикновено авансово да изиска смирение от двойката, с цел да се избегне това бракът да не бъде зачетен от църквата.
