Замъци и сливовица
За какво се сещате, когато чуете Словения? Малка страна на картата сред Италия, Австрия и Хърватия… или място, което от дълго време планирате да опознаете?
Сам Болдуин попада там съвсем инцидентно, само че незабавно е запленен от планините, хората и това мъчно обяснимо чувство за дом.
От първите му стъпки в Любляна до живота в малко планинско село, книгата наблюдава повече от шестнайсет години срещи със словенците, конфликти с бюрокрацията, езикови главоблъсканици и неподражаеми локални характери. Болдуин ни води по реки и планини, през летни завършения и зимни тествания, измежду обичаи, стандарти и непредвидени открития.
С типично британски комизъм и откровена любов той разкрива една луксозна Словения - жива, пъстра и цялостна с контрасти.
Сам Болдуин израства в Англия, живял е и е работил в Канада, Испания, Япония и Шотландия. Писал е за The Guardian, The Times и The Independent, и е сътрудничил на голям брой списания, пътеводители и онлайн издания.
Представяме ви фрагмент от " Замъци и сливовица - по какъв начин се влюбих в Словения ", Сам Болдуин, издателство " Ера ":
Глава 1Намирам къща в планината
– Извинете, че закъснях. Погребвахме другар. Влизайте!
Изпълнихме разпореждането. С брат ми се качихме в черния „ Мерцедес “ на Жига, мъж с безпрепятствено избръсната глава, козя брада и слънчеви очила. Изпитахме известно безпокойство, че сме си уговорили среща с албански мафиот, а не със словенски брокер на недвижими парцели. Първите му думи не разсейваха по никакъв начин това усещане.
Дойдохме да огледаме „ Хриб “ (Къщата на хълма). Навремето в постройката сушели луканка. Намираше се на север, в запустелия и не изключително прелъстителен Корошки район, покрай границата с Австрия, и беше най-обещаващата от общо трите предложения по джоба ни. На словенски рид е „ хриб “, а „ хриб хиша “ значи ваканционен дом. В моята страна ваканционните къщи са привилегия на богатите. В Словения вилите в провинцията не са рядкост; доста словенци имат бунгало в планината, измежду лозя или в горички – места за почивка измежду природата.
Човек постоянно поема риск, когато дръзне да се отклони от утъпканите пътища. Сега се бяхме озовали в съвсем чужд край и в съвсем непозната страна. Вълнувах се какво ли ще открием в планината и в същото време бях обезпокоен. Тук никой не би чул писъците ни.
– Приятелят ми катастрофира с мотор – изясни ни Жига.
С брат ми се спогледахме с облекчение. Колкото и ужасна да беше информацията, думите на Жига, че не е заравял мъртвец, а е участвал на публично заравяне, звучаха успокоително.
С Жига прекосихме основната улица на родното му място – някогашния миньорски град Межица, ситуиран на 500 метра надморска височина в тясната котловина на река Межа, в подножието на гористи хребети. Минахме около затворен хотел, пощенски клон, банков офис и зарязан магазин за електроника. През прашната витрина зърнах избеляла от слънцето кутия с надпис „ Commodore 64 “ – компютър, излязъл от произвеждане преди повече от десетилетие. От едната страна на улицата се редяха седеметажни здания, издигнати за служащите в рудниците за олово и цинк. От другата страна се издигаше внушителната постройка на учебно заведение с барелефи над прозорците на първия етаж.
Планината се извисяваше тъкмо зад града. По-рано, до момента в който се разхождахме напразно, с брат ми видяхме избледняла туристическа табела с маркиран ски въжен превоз. Сега към този момент различихме необятна тревиста просека сред дърветата.
– Това ски писта ли е? – попитах разгорещено.
– Не работи от години – отговори Жига. – Навремето тук идваха хора от цяла Югославия. Бяхме второто място в Словения с въжен превоз. Когато затвориха мината, споделиха, че ще построят нов, по-голям и по-хубав. Нищо сходно! Някога имахме и плувен басейн. Вече не съществува.
Жига изпадна в тъмно въодушевление. Беше 2007-ма – Словения бе самостоятелна страна от шестнайсет години. Останахме обаче с усещането, че Межица е виждала и по-добри дни. Излязохме от града и Жига свърна по тясно шосе. От двете страни се издигаха тъмни борове. Вземахме изострен завой след изострен завой и се изкачвахме постепенно. Жига ни уточни някаква странна къща – висока и тънка – с голяма купчина дърва за огрев, подредени спретнато извън.
– Тук държаха експлозивите за мината.
Пътят лъкатушеше през гъстата гора. Най-после стигнахме до открита околност с десетина огромни постройки. Стар оранжев трактор теглеше платформа, натоварена с трупи. Шофьорът ни махна, до момента в който се разминавахме на косъм.
Асфалтираното шосе свърши ненадейно. Продължихме по черен скалист път, Жига се опитваше да заобикаля дълбоките дупки. С друсане и люлеене се изкачвахме все по-нависоко. Минахме край букова гора, варовикови скали и сечище с ловна вишка.
След десетина минути пред нас се разкри невероятна панорама към долината и град Межа, постлан от двете страни на шосето. На юг се простираха заоблени гористи възвишения, а зад тях надничаха голи зъбери.
Най-сетне стигнахме до малко стопанство с няколко постройки от камък и греди, с белосани фасади и дървени балкони. Зад огромна плевня със стени от сребристо сиви дъски се ширеше пасище, опасано от лешникови шубраци, смърчове и лиственици. Самотен гарван кръжеше в небето и грачеше. Звънтяха чанове, кудкудякаха кокошки... Не бях посещавал по-идилично място. После видяхме и нея – тристагодишната къща. Влюбихме се от пръв взор.
***
Словения е една от двете страни на света, извадили шанса да имат контури като на кокошка (другата страна е Китай). Словения е по-дребното пернàто в кокошарника. С население от два милиона и територия, по-малка от Сицилия, Словения е измежду най-младите и най-красиви европейски страни. Въпреки това и без значение от кокошия контур, тя към момента страда от рецесия на идентичността.
Моята връзка със Словения стартира поради любовта ми към снега. Отраснах в Шропшър, където с повечко шанс сняг пада два пъти годишно, а най-високият връх е съпоставим с къртичина. Планинският свят ми се виждаше далечно и недостъпно място. Разглеждах мечтателно фотосите в списания за сноуборд. Следях със спотаен мирис ежеседмичната стратегия „ Скиорска неделя “. И един път годишно (стига да съм икономисал достатъчно) посещавах евтини планински курорти – пиренейския данъчен оазис Андора, безмитния парадайс Ливиньо в Италия и тем сходни. По-късно работих цяла зима в ски курорт в Британска Колумбия, в Канада. Точно там осъзнах, че освен през ваканциите е допустимо да се живее в планината. Делях тясна стаичка с австралиец и получавах минимална заплата. Никога през живота ми не съм бил толкоз безпаричен. Сред 8000-ите снежни акра на Уислър-Блекком и с безвъзмезден пропуск за целия сезон обаче, се усещах по-щастлив от всеки път. Няколко години по-късно брат ми Пат последва образеца ми и се върна от Канада със същите усещания. Така се зароди фантазията – казвахме си, че може би (току виж) някой ден ще имаме уютна горска къщурка някъде измежду снежните върхари.
Години наред това беше просто зимна фикция – постоянно обсъждана, само че в никакъв случай на съществено. После взехме решение, че в случай че желаеме да намерим уютна планинска къща, би трябвало да стартираме да я търсим. Речено-сторено. Оскъдният ни бюджет стигаше само за курник във Франция, Италия и Австрия – най-известните места за зимни ваканции. Затова се насочихме на изток. Обсъдихме България, Румъния и Полша, само че Словения закова вниманието ни.
Установихме, че в нашето обграждане за Словения се знае малко. Имах смътна концепция за някогашна комунистическа страна някъде в Източна Европа. Преди да се заинтригувам обаче, бих се затруднил да я посоча на картата. Оказа се, че Словения е заобиколена от много известни съседи – граничи с Италия на запад, с Австрия – на север, с Унгария – на изток и с Хърватия – на юг.
Дори хора, които би следвало да са по-информирани, позволяват гафове във връзка с Словения. В обществени изявления най-малко един американски президент и един някогашен италиански министър председател объркваха Словения със напълно друга страна – Словакия. Е, имената и знамената им си наподобяват ненапълно, само че от държавни водачи се чака да са си написали домашното по география.
Изнасяйки тирада в Любляна, английският външен министър, за който се допуска, че с цел да получи поста, би трябвало да има солидни геополитически познания, позволи неуместна неточност – разгласи Словения за някогашна „ васална руска страна “. Словения обаче е била част от Югославия, не от Съюз на съветските социалистически републики. Впрочем, май е тъкмо противоположното – Югославия, както е добре известно, се стремяла да води политика на необвързаност ; т.е., да не се съюзява нито със Съюз на съветските социалистически републики, нито със Западния блок.
Тези образци илюстрират какъв брой мъгляво е мястото на Словения в публичното схващане на Запад. Редовно я бъркат с друга страна или с тогавашна руска „ република “, към момента изстъргваща ръждата от „ Желязната завеса “, или я считат за бедна балканска страна, белязана от кървавите спорове през 90-те години на ХХ век, когато Югославия се разпада. Всъщност Словения излиза относително умерено от федеративна Югославия. Обявяването на самостоятелност на 25 юни 1991 година е последвано от така наречен Десетдневна война.
С вярата да показва мощ и да накара Словения да отстъпи, Югославската национална войска (ЮНА) изпраща танкови колони и пехота. Бомбардират летището в Любляна и пускат пропагандни листовки с лозунги: „ Призоваваме към мир и съдействие “ и „ Съпротивата ще бъде смазана “.
ЮНА обаче среща яростен отпор. Словенски бойци и цивилни барикадират пътищата, обсаждат казармите, нападат позициите на ЮНА и смъкват два хеликоптера. На десетия ден е оповестено помирение. Словенските сили поемат надзор над границите и на силите на ЮНА е разрешено да се отдръпват спокойно. Убити са 44 бойци от ЮНА. Словения дава 25 жертви – 19 бойци и 6 цивилни. С минимални загуби, Словения афишира независимостта си.
Всъщност изказванието, че Словения е ситуирана в Източна Европа, е географски неопределено. По-късно водих дълъг спор по тематиката със чиновници на австрийска компания за коли чартърен. Според тях, тъй като Словения била в Източна Европа – район с нараснал риск – трябвало да платя по-висока застрахователна вноска.
– Глупости! – отговорих с уточнението, че Австрия, както и Италия, Норвегия, Швеция и Финландия се простират по-далеч на изток, само че се водят западноевропейски страни.
Посочих също по какъв начин всеки, карал в Италия, е наясно, че мястото ѝ не е в по-нискорисковата категория. Показах им ѝ карта, подкрепяща доводите ми отвън всякакво подозрение, само че те отхвърлиха да трансформират класификацията си.
Недоразуменията за Словения обаче – в това число моите – ѝ обезпечават отличен камуфлаж, защитна димна завеса, оттатък която единствено любознателните търсачи на истината биват възнаградени. Лично аз открих, че тази превъзходна, съвременна, далновидна и процъфтяваща централноевропейска страна може и да е дребна кокошка, само че пък е с изтънчено оперение и снася златни яйца.
Корица Издателство " Ера "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->
Сам Болдуин попада там съвсем инцидентно, само че незабавно е запленен от планините, хората и това мъчно обяснимо чувство за дом.
От първите му стъпки в Любляна до живота в малко планинско село, книгата наблюдава повече от шестнайсет години срещи със словенците, конфликти с бюрокрацията, езикови главоблъсканици и неподражаеми локални характери. Болдуин ни води по реки и планини, през летни завършения и зимни тествания, измежду обичаи, стандарти и непредвидени открития.
С типично британски комизъм и откровена любов той разкрива една луксозна Словения - жива, пъстра и цялостна с контрасти.
Сам Болдуин израства в Англия, живял е и е работил в Канада, Испания, Япония и Шотландия. Писал е за The Guardian, The Times и The Independent, и е сътрудничил на голям брой списания, пътеводители и онлайн издания.
Представяме ви фрагмент от " Замъци и сливовица - по какъв начин се влюбих в Словения ", Сам Болдуин, издателство " Ера ":
Глава 1Намирам къща в планината
– Извинете, че закъснях. Погребвахме другар. Влизайте!
Изпълнихме разпореждането. С брат ми се качихме в черния „ Мерцедес “ на Жига, мъж с безпрепятствено избръсната глава, козя брада и слънчеви очила. Изпитахме известно безпокойство, че сме си уговорили среща с албански мафиот, а не със словенски брокер на недвижими парцели. Първите му думи не разсейваха по никакъв начин това усещане.
Дойдохме да огледаме „ Хриб “ (Къщата на хълма). Навремето в постройката сушели луканка. Намираше се на север, в запустелия и не изключително прелъстителен Корошки район, покрай границата с Австрия, и беше най-обещаващата от общо трите предложения по джоба ни. На словенски рид е „ хриб “, а „ хриб хиша “ значи ваканционен дом. В моята страна ваканционните къщи са привилегия на богатите. В Словения вилите в провинцията не са рядкост; доста словенци имат бунгало в планината, измежду лозя или в горички – места за почивка измежду природата.
Човек постоянно поема риск, когато дръзне да се отклони от утъпканите пътища. Сега се бяхме озовали в съвсем чужд край и в съвсем непозната страна. Вълнувах се какво ли ще открием в планината и в същото време бях обезпокоен. Тук никой не би чул писъците ни.
– Приятелят ми катастрофира с мотор – изясни ни Жига.
С брат ми се спогледахме с облекчение. Колкото и ужасна да беше информацията, думите на Жига, че не е заравял мъртвец, а е участвал на публично заравяне, звучаха успокоително.
С Жига прекосихме основната улица на родното му място – някогашния миньорски град Межица, ситуиран на 500 метра надморска височина в тясната котловина на река Межа, в подножието на гористи хребети. Минахме около затворен хотел, пощенски клон, банков офис и зарязан магазин за електроника. През прашната витрина зърнах избеляла от слънцето кутия с надпис „ Commodore 64 “ – компютър, излязъл от произвеждане преди повече от десетилетие. От едната страна на улицата се редяха седеметажни здания, издигнати за служащите в рудниците за олово и цинк. От другата страна се издигаше внушителната постройка на учебно заведение с барелефи над прозорците на първия етаж.
Планината се извисяваше тъкмо зад града. По-рано, до момента в който се разхождахме напразно, с брат ми видяхме избледняла туристическа табела с маркиран ски въжен превоз. Сега към този момент различихме необятна тревиста просека сред дърветата.
– Това ски писта ли е? – попитах разгорещено.
– Не работи от години – отговори Жига. – Навремето тук идваха хора от цяла Югославия. Бяхме второто място в Словения с въжен превоз. Когато затвориха мината, споделиха, че ще построят нов, по-голям и по-хубав. Нищо сходно! Някога имахме и плувен басейн. Вече не съществува.
Жига изпадна в тъмно въодушевление. Беше 2007-ма – Словения бе самостоятелна страна от шестнайсет години. Останахме обаче с усещането, че Межица е виждала и по-добри дни. Излязохме от града и Жига свърна по тясно шосе. От двете страни се издигаха тъмни борове. Вземахме изострен завой след изострен завой и се изкачвахме постепенно. Жига ни уточни някаква странна къща – висока и тънка – с голяма купчина дърва за огрев, подредени спретнато извън.
– Тук държаха експлозивите за мината.
Пътят лъкатушеше през гъстата гора. Най-после стигнахме до открита околност с десетина огромни постройки. Стар оранжев трактор теглеше платформа, натоварена с трупи. Шофьорът ни махна, до момента в който се разминавахме на косъм.
Асфалтираното шосе свърши ненадейно. Продължихме по черен скалист път, Жига се опитваше да заобикаля дълбоките дупки. С друсане и люлеене се изкачвахме все по-нависоко. Минахме край букова гора, варовикови скали и сечище с ловна вишка.
След десетина минути пред нас се разкри невероятна панорама към долината и град Межа, постлан от двете страни на шосето. На юг се простираха заоблени гористи възвишения, а зад тях надничаха голи зъбери.
Най-сетне стигнахме до малко стопанство с няколко постройки от камък и греди, с белосани фасади и дървени балкони. Зад огромна плевня със стени от сребристо сиви дъски се ширеше пасище, опасано от лешникови шубраци, смърчове и лиственици. Самотен гарван кръжеше в небето и грачеше. Звънтяха чанове, кудкудякаха кокошки... Не бях посещавал по-идилично място. После видяхме и нея – тристагодишната къща. Влюбихме се от пръв взор.
***
Словения е една от двете страни на света, извадили шанса да имат контури като на кокошка (другата страна е Китай). Словения е по-дребното пернàто в кокошарника. С население от два милиона и територия, по-малка от Сицилия, Словения е измежду най-младите и най-красиви европейски страни. Въпреки това и без значение от кокошия контур, тя към момента страда от рецесия на идентичността.
Моята връзка със Словения стартира поради любовта ми към снега. Отраснах в Шропшър, където с повечко шанс сняг пада два пъти годишно, а най-високият връх е съпоставим с къртичина. Планинският свят ми се виждаше далечно и недостъпно място. Разглеждах мечтателно фотосите в списания за сноуборд. Следях със спотаен мирис ежеседмичната стратегия „ Скиорска неделя “. И един път годишно (стига да съм икономисал достатъчно) посещавах евтини планински курорти – пиренейския данъчен оазис Андора, безмитния парадайс Ливиньо в Италия и тем сходни. По-късно работих цяла зима в ски курорт в Британска Колумбия, в Канада. Точно там осъзнах, че освен през ваканциите е допустимо да се живее в планината. Делях тясна стаичка с австралиец и получавах минимална заплата. Никога през живота ми не съм бил толкоз безпаричен. Сред 8000-ите снежни акра на Уислър-Блекком и с безвъзмезден пропуск за целия сезон обаче, се усещах по-щастлив от всеки път. Няколко години по-късно брат ми Пат последва образеца ми и се върна от Канада със същите усещания. Така се зароди фантазията – казвахме си, че може би (току виж) някой ден ще имаме уютна горска къщурка някъде измежду снежните върхари.
Години наред това беше просто зимна фикция – постоянно обсъждана, само че в никакъв случай на съществено. После взехме решение, че в случай че желаеме да намерим уютна планинска къща, би трябвало да стартираме да я търсим. Речено-сторено. Оскъдният ни бюджет стигаше само за курник във Франция, Италия и Австрия – най-известните места за зимни ваканции. Затова се насочихме на изток. Обсъдихме България, Румъния и Полша, само че Словения закова вниманието ни.
Установихме, че в нашето обграждане за Словения се знае малко. Имах смътна концепция за някогашна комунистическа страна някъде в Източна Европа. Преди да се заинтригувам обаче, бих се затруднил да я посоча на картата. Оказа се, че Словения е заобиколена от много известни съседи – граничи с Италия на запад, с Австрия – на север, с Унгария – на изток и с Хърватия – на юг.
Дори хора, които би следвало да са по-информирани, позволяват гафове във връзка с Словения. В обществени изявления най-малко един американски президент и един някогашен италиански министър председател объркваха Словения със напълно друга страна – Словакия. Е, имената и знамената им си наподобяват ненапълно, само че от държавни водачи се чака да са си написали домашното по география.
Изнасяйки тирада в Любляна, английският външен министър, за който се допуска, че с цел да получи поста, би трябвало да има солидни геополитически познания, позволи неуместна неточност – разгласи Словения за някогашна „ васална руска страна “. Словения обаче е била част от Югославия, не от Съюз на съветските социалистически републики. Впрочем, май е тъкмо противоположното – Югославия, както е добре известно, се стремяла да води политика на необвързаност ; т.е., да не се съюзява нито със Съюз на съветските социалистически републики, нито със Западния блок.
Тези образци илюстрират какъв брой мъгляво е мястото на Словения в публичното схващане на Запад. Редовно я бъркат с друга страна или с тогавашна руска „ република “, към момента изстъргваща ръждата от „ Желязната завеса “, или я считат за бедна балканска страна, белязана от кървавите спорове през 90-те години на ХХ век, когато Югославия се разпада. Всъщност Словения излиза относително умерено от федеративна Югославия. Обявяването на самостоятелност на 25 юни 1991 година е последвано от така наречен Десетдневна война.
С вярата да показва мощ и да накара Словения да отстъпи, Югославската национална войска (ЮНА) изпраща танкови колони и пехота. Бомбардират летището в Любляна и пускат пропагандни листовки с лозунги: „ Призоваваме към мир и съдействие “ и „ Съпротивата ще бъде смазана “.
ЮНА обаче среща яростен отпор. Словенски бойци и цивилни барикадират пътищата, обсаждат казармите, нападат позициите на ЮНА и смъкват два хеликоптера. На десетия ден е оповестено помирение. Словенските сили поемат надзор над границите и на силите на ЮНА е разрешено да се отдръпват спокойно. Убити са 44 бойци от ЮНА. Словения дава 25 жертви – 19 бойци и 6 цивилни. С минимални загуби, Словения афишира независимостта си.
Всъщност изказванието, че Словения е ситуирана в Източна Европа, е географски неопределено. По-късно водих дълъг спор по тематиката със чиновници на австрийска компания за коли чартърен. Според тях, тъй като Словения била в Източна Европа – район с нараснал риск – трябвало да платя по-висока застрахователна вноска.
– Глупости! – отговорих с уточнението, че Австрия, както и Италия, Норвегия, Швеция и Финландия се простират по-далеч на изток, само че се водят западноевропейски страни.
Посочих също по какъв начин всеки, карал в Италия, е наясно, че мястото ѝ не е в по-нискорисковата категория. Показах им ѝ карта, подкрепяща доводите ми отвън всякакво подозрение, само че те отхвърлиха да трансформират класификацията си.
Недоразуменията за Словения обаче – в това число моите – ѝ обезпечават отличен камуфлаж, защитна димна завеса, оттатък която единствено любознателните търсачи на истината биват възнаградени. Лично аз открих, че тази превъзходна, съвременна, далновидна и процъфтяваща централноевропейска страна може и да е дребна кокошка, само че пък е с изтънчено оперение и снася златни яйца.
Корица Издателство " Ера "Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
-->
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ