Понякога животът свършва там, където просто си мислел, че ще минеш „набързо“
За къде бързате, хора?
Вчера пет пъти минах около смачканата, премазана мантинела. Отпечатъкът ѝ — гробен. Белег от следващата гибел. Двама. Двама души, тръгнали нанякъде и в никакъв случай недостигнали.
По този път минавам всеки ден, а в деня на злополуката 10 мин. са ни разминали, с цел да не стана директен свидетел на този съдбовен удар.
Живях години на улица, където три млади живота — всичките под 25 — угаснаха в произшествия. Бързали са. Или някой против тях е бързал. Или просто ориста ги е срещнала с непознатата безнаказаност. Скършени ориси. Родители, останали без мирис. Приятели, застинали в мемоари. Домове, в които тишината е по-силна от живота.
А ние продължаваме. Новините към този момент не ни шокират:
„ Тежка злополука отне… “
„ Челен удар край… “
„ Млада жена загина… “
Ставаме очевидци. После – забравяме. И отново натискаме газта. Пак имаме вяра, че на нас няма да ни се случи.
Но пътищата не простят.
Мантинелите не лъжат.
А болката на останалите живи е безконечна.
Понякога животът свършва там, където просто си мислел, че ще минеш „ небрежно “.
Почернени родители, изтрито бъдеще, смълчани улици. И постоянно еднакъв въпрос, който остава да виси във въздуха дълго след сирените, дълго след погребенията:
За къде бързахте?
За къде бързате?
Написа: Станислава Генадиева
