Не поглеждай нагоре: социалният механизъм на климатичната катастрофа
За брилянтната нелепост на най-интелигентния тип на планетата споделя в разбор за Милена Статева, лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, oсновоположник на www.orion-grid.org, член на Британската социологическа асоциация, асоцииран член на ERIAC и старши откривател към GAATW. Статията изследва умората ни от опасности и загуба в симулакрума – общ брой от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или в никакъв случай не са имали оригинал, или към този момент нямат оригинал” (Голдман и Папсън, 2003) и по какъв начин тя води до злополука. Науката, движена от капитала, ни залива със познания за опасности на всички равнища, на които реагираме с отказване, с цел да се оправим с тревогата и ужаса. Това се усилва от медиите, които въздействат на субективното ни усещане за света като небивалица. Изтощени от употреба, загуби и паники, като общество сме се самоимунизирали против прекарването за заплаха и не реагираме нито в точния момент, нито сполучливо. В инерцията си летим стремително към произшествия освен като климатичната рецесия, само че и като пандемията от COVID-19, ендемичното принуждение над дами и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е учредена на разбора на серия от паметни филми и употребява вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени. Не поглеждай нагоре
Дори и да не сте гледали нашумелия в последно време филм (Don’t Look Up, 2021), евентуално към този момент сте подразбрали, че той е най-много притча за климатичната злополука. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След обезверено моделиране и инспекции, те откриват, че кометата ще унищожи живота на планетата единствено след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те обезверено се борят, в това число и със личната си инерция и лашкане сред човешки пристрастености и незаинтересованост, с цел да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват по какъв начин откриването и прекъсването на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре злополуката. Основна спънка във кино лентата са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят злополуката. “Не поглеждай нагоре” в огромна степен ни демонстрира, че “злодеите са захласнати от себе си – заслепеният хайлайф и тяхната лакомия, подкупност и нелепост ги водят до зли решения” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета рецензия към “глупостта” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е на първо място разбор и разрастване от позиция на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото – злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и безредици. Както акцентира в коментара си към кино лентата климатичният академик Питър Калмус (2021), “това не е филм за това по какъв начин човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това по какъв начин човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата” и дава образци за аналогии измежду политици, корпорации, военната промишленост, олигарси и медии. Понятието за тривиално зло е доста тясно обвързвано с немислимото. То е немислимо най-вече заради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и сега”, което прави невероятно теоризирането на дейностите ни и надлежно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) акцентира, че „ осъществяването на ужасни неща по проведен и последователен метод се основава на „ нормализирането “. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми дейности стават рутинни и се одобряват като „ метод, по който се вършат нещата”. Това нормализиране се случва основно през измисления свят, който основават обществените структури и който ни води към немислене. Симулакри и симулации
Филми като “Тринадесетият етаж” (1999), “Генезис” (2010) и “Блаженство” (2021), и най-много “Матрицата” (1999, 2003, 2003, 2021) наблюдават методите, по които в прекарването на индивида през днешния ден, действителността е размита и сменена. Съвпадайки по време с появяването на първите филми от тази поредност, Бауман (2000) следи, че към този стадий в обществото е налице обособяване на времето от времепространството. Този развой е добре уловен в “Не поглеждай нагоре”, където шест месеца се оказват и безпределно къс, и безпределно дълъг период. Разцепването на времето и пространството има за резултат прекосяването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Идеята за сменената и виртуална действителност, която може да бъде изпитана единствено, в случай че първо е минала през филтъра на виртуалното, може да се наблюдава до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 година В него, създателят изследва връзките сред действителността, знаците и обществото. В частност фокусът му е върху смислите и символиката на културата и медиите, участващи в построяването на разбирането за общо битие, което приема формата на симулация – т.е. реплика на действието на действителни процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001). Умът ни, претрупан с измислените условия на капитала и властта в симулакрума, отхвърля да одобри всяко познание, в това число и знанието за непосредствени рискове. Търсенето на възбуденост и тласъци, които да ни изведат от прекарванията на отмалялост и безсмислие се трансформира във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самозапазване – в “Не поглеждай нагоре”, както и в действителността, хората се вълнуват повече от звезди, зрелища и стимуланти, в сравнение с от действителната опасност, даже и за планетата като цяло.
Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последици пред лицето на загуба са напълно показани и оценени от различен филм за опасността над Земята – “Меланхолия” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се пробва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната женитба се пробва да резервира хладнокръвие от боязън пред идното злополучие и да продължи да държи сватбата (и булката) под надзор. “Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам” е един от най-запомнящите се цитати от кино лентата. Подобно обръщение за условието да демонстрираме благополучие, с цел да прикрием неспособността си да скърбим, изключително за изгубената си сигурност е очебийно в автобиографичната рецензия на актуалните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре”, че би трябвало да е по-лек (а и фактът, че той е оптимално “олекотен” и в действителност много забавен) е доста сходна: ”Нека бъде леко и занимателно “, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят идното изгубване на живота на Земята в шоу, сходно на доста телевизионни излъчвания. А „ не можеше ли да е по-леко, занимателно? “ е заслужено резюме, по стичане на събитията, на препоръките към [режисьора] Маккей от страна на критиците” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите публичност на климатичната рецесия е да “олекотят” стила, да са по- “разбираеми”, да не плашат, да “внимават”. Апокалиптичният род на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен” и недействителен до появяването на съвсем документални мемоари от бъдещето като “12 маймуни” (1995) и изключително “Зараза” (2009), които буквално разказват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм стартира с академик, който предизвестява за злополука. Никой не му обръща внимание, само че той (обикновено от мъжки пол) избавя света. Преангажирането на груповото ни въображение и съпътстващите го мечти, че каквото и да се случи ще се оправим с всевъзможни закани, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с нараснала осведоменост и даже презаливане с информация за всевъзможни опасности. “Не поглеждай нагоре” ни демонстрира процесите, през които се оправяме с произлизащата от това отмалялост от тревожене като просто стопираме да ги възприемаме като действителни, до момента в който не нахлуят в всекидневието ни. Всички публикации върху “Не поглеждай нагоре” настояват, че той е притча на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички опасности, с които живеем, минават през тази скица и са директно и неотложно рискови за човечеството. Както акцентират американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от главните функционалности на човешките общества е да дават на своите членове обичаи, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от точно такива стресови прекарвания. Климатичната рецесия не е изключение, само че е най-директната непосредствена заплаха не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към злополука. Брилянтната нелепост на злополуката
С следствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред злополука с такива пропорции и непоправими последици. Както акцентира Джон Шварц (2021), един от основните сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур, “избегнахме нуклеарния Армагедон частично тъй като прекарахме доста време, фантазирайки си го. “Не поглеждай нагоре” е вторият филм след “Идиокрация” (2006), който припомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв” (1964) точно във фантазирането на баналния завършек на света и последващото присмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре” ни води през призмата на сегашното назад към тематиката за брилянтната нелепост на властимащите. В подтекста на климатичните промени в този момент, тук е скъпо наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава голяма бездна [след COP26] сред обещанията, които е задоволително елементарно да се дадат, и действителните политики, които са единственото, което в действителност има значение. Можете да обещавате, колкото си желаете, само че се нуждаем от действия”: “Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите сега държавни политики ни водят към 2,7°C стопляне през идващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от типовете евентуално ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от главните култури ще намалеят доста, което ще докара до трайни разстройства в доставките на храни в международен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съчетаем с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на гибелта. Нашите държавни управления ни провалят – провалят целия живот на Земята.” Психоаналитичната вероятност е потребна при осмислянето на подтекста, в който водачеството се показва по метод, който може да насърчи или саботира задачата на групата, организацията, обществото и в последна сметка – света. Централните герои в “Не поглеждай нагоре”, астрономите Кейт Дибиаски и Рандал Минди дават отговор на описанието на Тим Дартингтън за “зрял лидер”, който промотира организационна просвета с по-интегриран/депресивен метод на управление и ръководство на рецесия – тази зрялост, съгласно него, се характеризира със способността на такива водачи да се съмняват в способността си да завършат главната задача, тъй като са в положение да одобряват опцията за крах. Както и в действителността обаче, те са осмивани поради тези свои уязвимости. Повишеният егоизъм на водачите – “или по-скоро нарасналото приемане в организационния живот и в обществото като цяло на нарцисизма на водачите – ни изложи на крайностите, които сме подготвени да стигнем, с цел да облекчим потребностите си от зависимост”. Нужни са водачи, които могат да отведат групите, организациите, обществата и човечеството като цяло до режим на действие, който се характеризира точно с такава “депресивна” позиция. Депресивност, отличаваща се с приемане на виновност и отговорност, тревога от неуспех и поражданата от нея сериозна мисъл, и блян към репарация да изправим всички дружно вредите, които човечеството е предизвикало на хората, на другите създания и на планетата. Да се оправим преди всичко с алчността и блокажите в взаимното ни битие По логически метод “Не поглеждай нагоре” във финала си се свързва с една друга поредност от филми, свързани с бъдещето на човечеството в подтекста на унищожаването на планетата. “Елизеум” (2013), “Венъм” (2019, 2021), “Заселници” (2021), “Аниара” (2018) и даже “Фондацията” (2021) и “Дюн” (2021) ни предизвестяват, че даже и да пожертваме планетата, в случай че не се оправим с алчността и блокажите в взаимното ни битие, човечеството ще продължи да унищожава, насилва и експлоатира други хора, типове, планети и даже галактиката и вселената. От позиция на тази логичност, неизбежният резултат, който би трябвало да приемем, дружно с виновността и отговорността ни, е брилянтна нелепост като публично и политическо събитие: “Най-страшното в „ Не поглеждай нагоре “ е, че колкото и да е неуместен, той съвсем не преувеличава. Голяма част от политическия ни хайлайф е също толкоз лаком и малоумен, медиите ни са също толкоз безсмислени, а реакцията ни на идното злополучие е тъкмо толкоз умопомрачително ирационална, колкото и във филма” (сп. Джакобин).
Дори и да не сте гледали нашумелия в последно време филм (Don’t Look Up, 2021), евентуално към този момент сте подразбрали, че той е най-много притча за климатичната злополука. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След обезверено моделиране и инспекции, те откриват, че кометата ще унищожи живота на планетата единствено след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те обезверено се борят, в това число и със личната си инерция и лашкане сред човешки пристрастености и незаинтересованост, с цел да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват по какъв начин откриването и прекъсването на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре злополуката. Основна спънка във кино лентата са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят злополуката. “Не поглеждай нагоре” в огромна степен ни демонстрира, че “злодеите са захласнати от себе си – заслепеният хайлайф и тяхната лакомия, подкупност и нелепост ги водят до зли решения” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета рецензия към “глупостта” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е на първо място разбор и разрастване от позиция на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото – злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и безредици. Както акцентира в коментара си към кино лентата климатичният академик Питър Калмус (2021), “това не е филм за това по какъв начин човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това по какъв начин човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата” и дава образци за аналогии измежду политици, корпорации, военната промишленост, олигарси и медии. Понятието за тривиално зло е доста тясно обвързвано с немислимото. То е немислимо най-вече заради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и сега”, което прави невероятно теоризирането на дейностите ни и надлежно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) акцентира, че „ осъществяването на ужасни неща по проведен и последователен метод се основава на „ нормализирането “. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми дейности стават рутинни и се одобряват като „ метод, по който се вършат нещата”. Това нормализиране се случва основно през измисления свят, който основават обществените структури и който ни води към немислене. Симулакри и симулации
Филми като “Тринадесетият етаж” (1999), “Генезис” (2010) и “Блаженство” (2021), и най-много “Матрицата” (1999, 2003, 2003, 2021) наблюдават методите, по които в прекарването на индивида през днешния ден, действителността е размита и сменена. Съвпадайки по време с появяването на първите филми от тази поредност, Бауман (2000) следи, че към този стадий в обществото е налице обособяване на времето от времепространството. Този развой е добре уловен в “Не поглеждай нагоре”, където шест месеца се оказват и безпределно къс, и безпределно дълъг период. Разцепването на времето и пространството има за резултат прекосяването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Идеята за сменената и виртуална действителност, която може да бъде изпитана единствено, в случай че първо е минала през филтъра на виртуалното, може да се наблюдава до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 година В него, създателят изследва връзките сред действителността, знаците и обществото. В частност фокусът му е върху смислите и символиката на културата и медиите, участващи в построяването на разбирането за общо битие, което приема формата на симулация – т.е. реплика на действието на действителни процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001). Умът ни, претрупан с измислените условия на капитала и властта в симулакрума, отхвърля да одобри всяко познание, в това число и знанието за непосредствени рискове. Търсенето на възбуденост и тласъци, които да ни изведат от прекарванията на отмалялост и безсмислие се трансформира във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самозапазване – в “Не поглеждай нагоре”, както и в действителността, хората се вълнуват повече от звезди, зрелища и стимуланти, в сравнение с от действителната опасност, даже и за планетата като цяло.
Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последици пред лицето на загуба са напълно показани и оценени от различен филм за опасността над Земята – “Меланхолия” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се пробва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната женитба се пробва да резервира хладнокръвие от боязън пред идното злополучие и да продължи да държи сватбата (и булката) под надзор. “Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам” е един от най-запомнящите се цитати от кино лентата. Подобно обръщение за условието да демонстрираме благополучие, с цел да прикрием неспособността си да скърбим, изключително за изгубената си сигурност е очебийно в автобиографичната рецензия на актуалните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре”, че би трябвало да е по-лек (а и фактът, че той е оптимално “олекотен” и в действителност много забавен) е доста сходна: ”Нека бъде леко и занимателно “, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят идното изгубване на живота на Земята в шоу, сходно на доста телевизионни излъчвания. А „ не можеше ли да е по-леко, занимателно? “ е заслужено резюме, по стичане на събитията, на препоръките към [режисьора] Маккей от страна на критиците” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите публичност на климатичната рецесия е да “олекотят” стила, да са по- “разбираеми”, да не плашат, да “внимават”. Апокалиптичният род на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен” и недействителен до появяването на съвсем документални мемоари от бъдещето като “12 маймуни” (1995) и изключително “Зараза” (2009), които буквално разказват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм стартира с академик, който предизвестява за злополука. Никой не му обръща внимание, само че той (обикновено от мъжки пол) избавя света. Преангажирането на груповото ни въображение и съпътстващите го мечти, че каквото и да се случи ще се оправим с всевъзможни закани, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с нараснала осведоменост и даже презаливане с информация за всевъзможни опасности. “Не поглеждай нагоре” ни демонстрира процесите, през които се оправяме с произлизащата от това отмалялост от тревожене като просто стопираме да ги възприемаме като действителни, до момента в който не нахлуят в всекидневието ни. Всички публикации върху “Не поглеждай нагоре” настояват, че той е притча на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички опасности, с които живеем, минават през тази скица и са директно и неотложно рискови за човечеството. Както акцентират американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от главните функционалности на човешките общества е да дават на своите членове обичаи, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от точно такива стресови прекарвания. Климатичната рецесия не е изключение, само че е най-директната непосредствена заплаха не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към злополука. Брилянтната нелепост на злополуката
С следствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред злополука с такива пропорции и непоправими последици. Както акцентира Джон Шварц (2021), един от основните сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур, “избегнахме нуклеарния Армагедон частично тъй като прекарахме доста време, фантазирайки си го. “Не поглеждай нагоре” е вторият филм след “Идиокрация” (2006), който припомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв” (1964) точно във фантазирането на баналния завършек на света и последващото присмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре” ни води през призмата на сегашното назад към тематиката за брилянтната нелепост на властимащите. В подтекста на климатичните промени в този момент, тук е скъпо наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава голяма бездна [след COP26] сред обещанията, които е задоволително елементарно да се дадат, и действителните политики, които са единственото, което в действителност има значение. Можете да обещавате, колкото си желаете, само че се нуждаем от действия”: “Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите сега държавни политики ни водят към 2,7°C стопляне през идващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от типовете евентуално ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от главните култури ще намалеят доста, което ще докара до трайни разстройства в доставките на храни в международен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съчетаем с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на гибелта. Нашите държавни управления ни провалят – провалят целия живот на Земята.” Психоаналитичната вероятност е потребна при осмислянето на подтекста, в който водачеството се показва по метод, който може да насърчи или саботира задачата на групата, организацията, обществото и в последна сметка – света. Централните герои в “Не поглеждай нагоре”, астрономите Кейт Дибиаски и Рандал Минди дават отговор на описанието на Тим Дартингтън за “зрял лидер”, който промотира организационна просвета с по-интегриран/депресивен метод на управление и ръководство на рецесия – тази зрялост, съгласно него, се характеризира със способността на такива водачи да се съмняват в способността си да завършат главната задача, тъй като са в положение да одобряват опцията за крах. Както и в действителността обаче, те са осмивани поради тези свои уязвимости. Повишеният егоизъм на водачите – “или по-скоро нарасналото приемане в организационния живот и в обществото като цяло на нарцисизма на водачите – ни изложи на крайностите, които сме подготвени да стигнем, с цел да облекчим потребностите си от зависимост”. Нужни са водачи, които могат да отведат групите, организациите, обществата и човечеството като цяло до режим на действие, който се характеризира точно с такава “депресивна” позиция. Депресивност, отличаваща се с приемане на виновност и отговорност, тревога от неуспех и поражданата от нея сериозна мисъл, и блян към репарация да изправим всички дружно вредите, които човечеството е предизвикало на хората, на другите създания и на планетата. Да се оправим преди всичко с алчността и блокажите в взаимното ни битие По логически метод “Не поглеждай нагоре” във финала си се свързва с една друга поредност от филми, свързани с бъдещето на човечеството в подтекста на унищожаването на планетата. “Елизеум” (2013), “Венъм” (2019, 2021), “Заселници” (2021), “Аниара” (2018) и даже “Фондацията” (2021) и “Дюн” (2021) ни предизвестяват, че даже и да пожертваме планетата, в случай че не се оправим с алчността и блокажите в взаимното ни битие, човечеството ще продължи да унищожава, насилва и експлоатира други хора, типове, планети и даже галактиката и вселената. От позиция на тази логичност, неизбежният резултат, който би трябвало да приемем, дружно с виновността и отговорността ни, е брилянтна нелепост като публично и политическо събитие: “Най-страшното в „ Не поглеждай нагоре “ е, че колкото и да е неуместен, той съвсем не преувеличава. Голяма част от политическия ни хайлайф е също толкоз лаком и малоумен, медиите ни са също толкоз безсмислени, а реакцията ни на идното злополучие е тъкмо толкоз умопомрачително ирационална, колкото и във филма” (сп. Джакобин).
Източник: 3e-news.net
КОМЕНТАРИ