За Блага Димитрова може да се каже много, но е

За Блага Димитрова може да се каже доста, само че е най-добре да оставим думите ѝ и геният ѝ да приказват вместо нея. 

Днес ще ви напомним едно нейно ужасно стихотворение, което всяка жена би трябвало да прочете!

***

Имаш младост и красота.
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и красота.
Какво ти остава?

Имаш обичан и деликатност.
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш обичан и деликатност.
Какво ти остава?

Имаш гений и воля.
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустота
нещо такова, което
в никакъв случай, на никое място, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се трансформира в главня.
Нямаш гений и воля.
Какво ти остава?

Имаш дете и наслада.
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде чинно
и да не тича доста напред,
с цел да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или обич,
или безкрайният път…
Нямаш дете и наслада.
Какво ти остава?

Всичко да имаш, нищо да нямаш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самотност като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко.
Това ти остава.

***