Йорданка Благоева, първата ни световна рекордьорка в леката атлетика, гостува

Йорданка Благоева, първата ни международна рекордьорка в леката атлетика, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Носителка е на два олимпийски медала във високия скок, някогашна европейска шампионка и авторка на 5 международни върха. Едни съдбовни 17 секунди на олимпиадата в Мюнхен я лишават от златото. Тогава тя минава над летвата в бранша за висок скок и след въпросните 17 секунди летвата пада и съдиите скандално не зачитат опита.

- Здравейте, г-жо Благоева! Казват, че постоянно първите се помнят, а вие сте първият международен рекордьор в българската атлетика. Как се одобри тогава вашето достижение – в медии, в спортните среди, в обществото?
- При мен беше по този начин, че в чужбина рядко усещах достижението, което съм направила, а постоянно, когато се върнех на българска земя. Спомням си, че трябваше да хвана влака, а ме чакаше цялостен рейс от Монтана със 194 гладиоли. Огромна кошница, която естествено никой не можеше да повдигне. Носеха я няколко индивида. Пристигайки в Монтана и най-много в родното ми село, целият двор беше в букети от цветя. Голямо самопризнание, което ти цялостни душата. Но тогава сякаш за първи път усетих върха още в Загреб, тъй като на всеки 15 минути прекъсваха малкия екран и съобщаваха за върха на Йорданка Благоева. На другия ден всички в Загреб ме познаваха и споделяха: „ О, в този момент ще има куке на море и „ Мерцедес “. “ Но нямаше нито „ Мерцедес “, нито куке на море. Не това е най-важното, постоянно скачаме за достиженията си.

- А към слагането на международния връх тъкмо какво си спомняте?
- Винаги публиката ми е работила доста мобилизиращо и доста ме е зареждала. Стадионът беше цялостен до горе. Беше тройна среща – България, Югославия и Испания. Бях доста щастлива, че толкоз хора са пристигнали за нея. Естествено, като направих върха разбрах, че по-късно е имало футболен мач, само че значимото е, че публиката ми подейства. Действително всички доста се радвахме. Аз самата не можех да допускам, цяла нощ не мигнах. Минава ти целият живот – положеният труд, хората, които са ти помагали през това време и най-много треньорът ми, който още веднъж не беше с мен в Загреб. Провинциалните треньори постоянно са били малко на назад във времето, само че това не пречеше да създадем огромните достижения.

- Пет пъти подобрявате международния връх – това максимумът ли беше? Имаше ли моменти, когато ви се изплъзна? Кой връх ви е най-скъп, с изключение на първият може би?
- Всяко едно достижение е доста скъпо. Може би имах още благоприятни условия. Спомням си, че след Ротердам, когато направих международен връх с европейска купа, ръководителят от Централен комитет, който ни придружаваше сподели: „ О, аз бях уверен, че няма да направиш международен връх, тъй като не се заплащат двете. “ Аз му отвърнах, че не скачаме за пари, а за достижения. След това ме изпратиха на едно съревнование в Тбилиси в чест на Роберт Шевлакадзе, който е олимпийски първенец от Рим. Само за висок скок – мъже и дами. Скачахме на баскетболно игрище. Бях подготвена да подобря върха и на закрито, само че в действителност баскетболното игрище беше доста меко. Аз отскачах доста бързо и за жалост тогава скъсах вътрешен менискус. Сигурно е имало и други благоприятни условия, само че в една такава кариера пет международни върха не са малко. Благодарна съм на ориста и на треньора ми.

- Разкажете ни за онази драма в Мюнхен, за тези 17 секунди. Тенденциозно ли беше всичко това? Имаше ли скрита конспирация или цел?
- Две седмици преди олимпиадата в Мюнхен имаше предолимпийски шампионат и бяхме там с треньора ми. Станах първа с 1,88 м, а Мейфарт бе втора с 1,85. Имах удоволствието да работя с един извънреден треньор-педагог Петър Димитров- Пената. Той сподели: „ Данче, с това момиче би трябвало доста да внимаваме. Тя си е у дома, ще има поддръжката на цялата аудитория. “ За страдание тъкмо по този начин се получи. Накрая борбата беше сред нея и мен. Преодолях височината. Скоро на кино лентата на брачна половинка ми му направи усещане, че постоянно при сериозните височини леко окачам летвата, само че тя постоянно остава. Така бе и на олимпиадата в Монреал, както и на доста други надпревари. Това е едно вътрешно възприятие и на треньора, и на състезателя – дали ще падне летвата или ще остане. Скочих височината, съвсем се бях облякла към този момент и Розмари Акерман от Германска демократична република пристигна при мен. Чух, че стадионът изрева и не знаех защо. Каза ми: „ Йорданка, летвата ти падна. Няма да продължиш повече. “ Отговорих: „ Но по какъв начин по този начин? “ За страдание и треньорът ми в публиката, и някогашният ми брачен партньор, и телевизионните камери са следели мен по какъв начин се обличам, а никой не е гледал към стойката и летвите. Година по-късно, когато във Виена оперираха менискуса ми, пристигна да ни види някогашният брачен партньор на Стойка Миланова с Дианчето Йоргова и сподели, че има кино материал по какъв начин един немски публицист, който е лежал долу е ритнал стойката. Не пожелах да го видя. Вече е минало и в архивите. Нищо не може да се промени, оставам си със сребърен орден. Жалко, че от време на време същото се случва и в този момент в спорта. Видяхме по какъв начин лишиха една точка на Станимира Петрова и индийката продължи напред на международното по бокс. Много боли...

- Четири олимпиади, два медала – сребро от Мюнхен, бронз от Монреал. Впечатляващо е, само че съжалявате ли за нещо пропуснато в тези летни игри?
- В Мексико бях доста млада. Цяла година бяхме на Белмекен. Първите дни не бяхме наясно с адаптация и реаклиматизация, а не както в този момент всичко да се знае. Пристигнахме в Мексико и треньорът ми споделяше: „ Боже, имам възприятието, че ще прескочиш стадиона. “ Бяхме в страхотна форма. Но в края на седмицата, когато трябваше да вземам участие, рухнахме всички. След това се оказа, че е обикновено – към този момент навлизаш в адаптацията. Така останах 17-ата. Всъщност това, за което мога да кажа, че скърбя е в Монреал. Там борбата продължи доста дълго. От 11:45 часа започнах да затоплям, а в 18:45 направих последния скок. Можете да си визиите, това е един работен ден. Българите бяхме с едни одеяла, а другите с грейки. В един миг загубваш визия по опити кой къде е и по какъв начин е. Може би Иван Сеизов, който ми беше треньор тогава, беше удовлетворен, че взимам орден, тъй като най-после бяхме останали единствено три. Не знаех, че в случай че скоча 192 см от втори опит, ставам първа. Щях да се напъна. В това дълго съревнование се чувстваш отпаднал и малко ми беше безразлично дали ще съм втора или трета. Много скърбя, че той не ми подсказа от публиката, че би трябвало да се стегна малко. Но в края на краищата медалът си е орден.

- Вие отваряте вратата на доста триумфи в скока на височина на наши атлетки. Може би може да се каже, че това е българска дисциплинираност. Как го усещате?
- Само преди дни правихме една статистика със брачна половинка ми. Не мога да кажа, че България е дребна страна, само че в случай че приказваме за % от популацията, съм сигурна, че у нас има най-вече дами над два метра. Ние имаме плеяда от скачачи. Стефчето Костадинова нормално споделя, че аз съм прокарала пътя, само че не съм единствено аз. Преди мен също е имало доста положителни скачачки в България. Освен Стефчето и Людмила Андонова, които направиха и международни върхове след мен, мога да загатна доста наши имена, които имат медали от международни шампионати – Емилия Драгиева, Светлана Исаева, Христина Калчева, Катя Лазова, която беше с мен на олимпиадата в Мексико. Не мога да не загатна Галина Николова от Харманли. Почти не се приказва, само че тя стана четвърта на младежките олимпийски игри в Сингапур. Действително имаме плеяда от скачачки и се надявам, че това ще продължи. В момента Мирела Демирева доста почтено пази българския висок скок. Много постоянно ме питат дали в случай че беше останала в България, отново щеше да бъде по този начин добре. Аз твърдо имам вяра и на нашите треньори. Дали е в Холандия или пък в България, това дете има невероятна душeвност и го сподели това лято. Вярвам, че отново щеше да има достижения. Преди няколко години разбрах една история. На олимпиадата в Мюнхен от Съединени американски щати беше дошъл един българин с „ Корвет “. Веднага ни прибраха по стаите. Оказа се, че пристигнал мен да ме краде. Военен аероплан чакал на едно от летищата. Казва ми: „ Знаеш ли къде щеше да бъдеш в този момент? “ Напротив – няма гаранции, че нямаше да бъда и долу ниско, когато ми липсва България и българският треньор.

- Използвахте остарелия коремно-претъркалящ се жанр в скока, в този момент всички употребяват „ Фосбъри “. Късно ли беше да го пробвате и вие?
- Бях една от щастливките, когато видяхме „ Фосбъри “ за първи път в Мексико. Оказа се, че за този жанр би трябвало да си малко по-висок, да имаш по-голяма скорост на усилване и по-дълъг разбег. При мен бяха седем крачки, а там са 9-11. Знаете, че тогава слушахме треньорите и те решиха, че няма потребност да преминавам в този жанр. Ще допълня, че взе участие радикално друга мускулна група при този жанр при отскачането. След интервенцията трябваше да върша доста извършения за атрофията, която имах на отскачащия крайник. Получих едно инфектиране и не можех нито един скок да направя с коремно-претъркалящ. Но имаше републиканско състезание и в случай че щеш да умираш, би трябвало да скачаш там. Стоян Славков тогава ми беше треньор и сподели: „ Не ме интересува, „ Фосбъри “ ще скачаш без разбег, без нищо, само че би трябвало да направиш няколко скока. “ На „ Фосбъри “-то не ме болеше отскачащият крайник, което приказва, че е друга мускулна група. Пак станах първа с 1,75 м, само че просто не беше моят жанр.

- Влизате в огромния спорт от провинцията. Доста по-късно идвате в Левски – един от двата мастодонта. Как стана вероятен пробивът ви?
- Много го изстрада моят треньор Петър Димитров. Казва, че в случай че бях останала, щяхме да имаме още доста огромни достижения. Имах щастието да работя с него, а той доста четеше и доста знаеше. Беше доста добър експерт. Но не можеха да простят на провинциалните треньори да реализират освен това от треньорите в столицата. Признавам си, че ЦСКА искаше да ме вземе. Дори беше квалифицирано жилище и така нататък, само че тогава нещата се решаваха по партийна линия и взеха решение, че това би трябвало да бъде Левски. Така в действителност ме изтеглиха през 1973 година в София. Действително в Монтана нямахме условия, само че към този момент бях привикнала да упражнявам и без условия, откакто реализирах международен връх.

- Вярно ли е, че след първата си олимпиада в Мексико разочарованието е било толкоз огромно, че сте мислили да не се връщате в бранша или пък просто сте предизвикали себе си?
- След достиженията и чудесата, които правех в първите дни в Мексико, когато пристигнахме и към момента не беше почнаха адаптацията, не бях наясно за какво се сринаха състезателите. За мен беше огромен удар, беше ми неловко от това, че изложих треньора си, родния си град, които постоянно са ме подкрепяли. Казах си – край, до тук съм, повече не мога да си разреша това нещо. Оттеглих се въобще от стадиона, само че треньорът ми и татко ми споделиха, че съм доста млада, занапред имам път да ходя напред и ме чака огромно бъдеще. Така последователно започнах след няколко месечна отмора. Не желае да чуя или да стъпя на стадиона.

- Вие сте лекар на педагогическите науки, защитили сте дисертация в Москва. Кога се случи това? След привършване на кариерата?
- Да, през 1980 година бе последното ми съревнование на олимпийските игри в Москва. Една седмица преди олимпиадата си контузих коляното при един дъжд на „ Васил Левски “. Руснаците споделиха, че имам толкоз опит. Сега към този момент не е проблем, само че тогава да родиш две деца и да участваш на олимпийски игри по този начин бързо възобновена, беше забавно за тях. Така се случи, че откакто завърши, попаднах на един от най-големите експерти Николай Георгиевич Озолин. Той беше моят теоретичен началник. Направих отбраната на дисертацията пред цялата комисия с всички професори. Професорът по физиология сподели, че тематиката е подготовка на висококвалифицирани скачачки за олимпийски игри, само че счита, че би трябвало да направя още една дисертация за възобновяване на дамата след раждането. Два медала, две деца… Казах му, че благодаря, само че ми стига толкоз. Не бих се захванала още веднъж. Така в действителност опазих дисертацията. Благодаря на приятелите, които бяха в Москва, тъй като въпреки всичко ме одобриха като собствен човек.

- На два пъти името ви се спрягаше за министър на спорта. Това единствено разновидности на медиите ли бяха?
- Действително с господин Цветан Цветанов бяхме съседи по жилища в „ Дианабад “. Познаваме се доста от дълго време. Знаете, че е бил спортист, Василена Амзина му беше треньор. Покани ме да съм един от учредителите на ГЕРБ, както и да оглавя комисията за спорт. Две години пътувахме из цяла България, бяхме създали една прелестна стратегия. Бях привлякла експерти – Иво Ивков, проф. Петър Бонов… Все хора, които нямат нищо общо, не са мои близки, а биха желали да направя нещо в спорта. Имах навика да споделям при срещите със спортните деятели, че в случай че един ден се отдръпва, нещо се случва и не е това, което желаеме да създадем. Какво в действителност се случи? Обажда ми се Лъчезар Иванов и споделя: „ Данче, един мой другар се е върнал от Япония, би трябвало да го включиш в комисията. “ Казвам: „ Ама, чакай! Той не е квалифициран, не знае какво е ситуацията на спорта сега в България. “ А той дава отговор: „ Това няма никакво значение, включи го там в комисията. “ След това един от огромните в ГЕРБ ми се обажда и споделя: „ Данче, на мой другар сина му се е върнал от Германия, би трябвало да го включиш в комисията… “ В един миг осъзнах, че може да имаш доста огромно предпочитание да направиш доста неща, но… Всъщност разбрах, че политиката не е за мен. Февруари месец отидох при господин Цветанов и споделих, че съм дотук. Той беше доста шокиран, че някой може да се откаже от подобен пост. Това не е било на живот и гибел за мен. Тогава Свилен Нейков беше на лагер в Пловдив. Извиках го и го заведох при господин Цветанов. Знаете нататък нещата по какъв начин са. Така че фактически две години работихме, сътворих доста другари в цяла България, дори доста огромна част от ръководещите. Но може би не съм устроена по този метод, както се работи на това високо равнище в политиката. Щастлива съм, а и моите деца са щастливи, че се отдръпнах в точния момент и резервирах името си най-много.

- През вашите очи какво се случи в българския спорт? Къде се скъса нишката? Защо към този момент не сме в топ 10 на света?
- Това изисква доста обширен разбор. Може би всеки се пробва да го прави, откогато загубихме тези позиции. Имам своето мнение, с което не наемам никого. Първото нещо е, че светът се отвори. Младите хора имат доста по-големи благоприятни условия. По мое време спортът беше едно от дребното неща, с които можеш да се реализираш, да пътуваш по целия свят, да създаваш другари. Второто е, че детско-юношеските и ученическите спортни школи, които имахме в България и целия свят ги прекопира от нас, ние ги разрушихме първите години. Сега се опитваме, само че когато нещо си го разрушил до основи, доста мъчно става възобновяване. Въпреки всичко аз имам вяра в религията спорт, че младежите, усетили този гъдел да застанеш на стълбичката, да видиш българското знаме и да чуеш българския химн, ги кара да упражняват. Винаги сме имали обособени единици. Да, признавам, че не е това, което беше. Твърдо споделям, че няма и да бъде. Но по този начин или другояче постоянно ще има български зрънца, които ще демонстрират, че България има своите сили и може да завоюва триумфи на интернационалното поле.

- Какво е за вас международният връх на Стефка Костадинова? В какви връзки сте с първата дама в спорта?
- Не се тормозя да кажа, че през януари върша 72 години, само че преди много години бях решила да се отдръпва, да остана единствено на аеробиката. Но Стефчето ме направи заместник-председател на олимпийския комитет и в действителност в този момент това е единствената ми служба, която знаете е на доброволни начала. Стефка за мен е един феномен! Много постоянно ми задават въпроса – по какъв начин по този начин скочи 2,09 м? Много малко хора могат да осъзнаят, че тя е един извънреден гений. По света има доста гении, само че тя попадна на добър занаятчия, на добър треньор като Ники Петров. Когато глината попадне в ръцете на добър занаятчия, знаете, че се получава шедьовър. За мен Стефка е неповторима. Тя е недостижима с това, което направи за България! Реализира се и като началник – беше заместник-министър на спорта, в този момент трети мандат е отпред на олимпийския комитет. Това приказва, че въпреки всичко тя има някакви данни, само че да оставим това настрани. Летвата, която стои пред музея на спорта в Лозана и всеки от целия свят, минавайки оттова вижда България… Може да не знаят коя е Стефка, само че виждат България и 2,09 м, след което прочитат и нейното име. За мен няма друго такова достижение! Обичам я като личните си деца.

- Скоро следва да излезе вашата автобиография. Кога тъкмо се чака да станете част от модата в българския спорт и да разкажете вашата история? С кого написахте книгата?
- Преди година, когато започнахме да пишем тази книга с Юлия Пискулийска, не знаех, че ще има подобен взрив на спортните книги в този миг. Книгата е към този момент в печатницата и ще бъде подготвена в края на месеца. Но защото предстоят огромните празници, плануваме да я представим на 15 януари в музея на спорта. Юлия Мутафова за мен е един извънреден създател, само че попаднах и на доста добра издателска къща „ Тангра ТанНакРа “ с Митко Димитров, един добър художник – Петър Добрев. Пишейки тази книга осъзнах, че през целия ми живот съм имала опцията да срещам доста стойностни хора. Те са ми помогнали да ходя по този сложен път, само че въпреки всичко сполучлив. Винаги съм благодаряла на тези хора, само че в този момент го осъзнах, когато книгата е подготвена. Препрочитах я доста пъти. Сега разбрах какъв брой е мъчно – редактори, коректори, художници и т. н. Както за кино лентата не имах вяра, по този начин и за книгата. Но ето, че към този момент е реалност. Към нея ще бъде прикачен и диска с документалния филм „ Отвъд скока “.

- Вярно ли е, че харесвате доста рисковите спортове?
- Всеки би трябвало да прочете книгата на Стивън Котлър „ Възходът на свръхчовека “, с цел да види какво значат човешките благоприятни условия. Винаги съм ги харесвала. Въпреки възрастта, не съм се отказала. Наскоро скачах с парашут, само че с бънджи не съм. Казах и на Томас Бах, че пораства едно напълно друго потомство от моето. То има напълно други условия. С цялото ми почитание към класическите спортове, в случай че ние не отговорим на потребностите на младото потомство и на устрема към рисковите спортове, ще го загубим. Така че освен ги одобрявам, само че и ги поддържам. Дано в бъдеще и те намерят място в олимпийските игри.

- Вярно ли е, че ви назовават „ екшън баба “? Кажете освен това за фамилията…
- Как да не съм „ екшън баба “ с две деца и пет внучета? Слава богу, единият върви по моя път. Внукът ми Борис е десети клас в японска гимназия, само че към този момент гони 190 см и носи 45-и номер. Тренира доста съществено висок скок, което е горделивост за мен. Внучката ми Дона се занимава с бокс, дребният Слав тренира футбол… Но какъв е казусът с „ екшън бабата “? Борис беше на посетители при мен. Знаете, че пребивавам до гората на бент. „ Искър “. Водя го при едно съседско дете да си играят. Пита ме дали обичам екшън филми, а аз обичам по-спокойни, по-интересни. Обърна се много метафизичен към мен и сподели: „ Ама ти си толкоз екшън баба, по какъв начин по този начин не обичаш такива филми? “ Оттогава стартира това.

- Съжалявате ли за нещо във вашия живот? Има ли неточности, за които ви се желае да не сте допускали?
- Напоследък излязоха доста книги на наши спортисти. Съпругът ми прочете „ Историята “ на Христо Стоичков за две нощи, а аз за три. Толкова леко се чете и забавно. Заслугата е освен на Христо, само че и на създателя Владимир Памуков. Замислих се за доста неща, тъй като някои от тях споделят за хора, на които са афектирани или пък са недоволни, съжаляват за някои неща в живота си. Опитах се да намеря някой човек в моето минало, на който съм ядосана и не бих желала да срещам. Не съумях да открия такива хора, не знам каква е повода. Но не скърбя за нищо! Благодарна съм на спорта, тъй като ми даде опция да пътувам по света, да основа доста другари. Нека не звучи сантиментално, само че да облечеш спортния екип с надпис „ България “ на гърба, да се бориш по целия свят, да издигат знамето и да свират химна, тези хора са избраници! Затова считам, че ориста е била доста благосклонна към мен. Благодарна съм за всичко претърпяно и не бих сменила нищо в живота си. Осъществих една остаряла фантазия да отида на фестивал на национални хора. Но ми остана още една фантазия – да създадем едно съревнование, на което да поканим елита при скачачките от целия свят и всички международни рекордьорки. Разговаряла съм с Добри Карамаринов, само че за жалост Мирела няма да скача зимата. Намерени са средства, въпросът е да можем да го организираме и въпреки всичко нашите състезателки да вземат участие.