Йордан Стефанов Йовков е роден на 09.11.1880 г. в село

Йордан Стефанов Йовков е роден на 09.11.1880 година в село Жеравна. Детските и юношеските години на Йовков минават в родното му място, където получава главно обучение. Завършва гимназия в София; Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на публицист. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва фамилията му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор. Завършва ШЗО в Княжево, като по време на образованието си побликува първата си творба – стихотворението " Под тежкия кръст " (в. " Съзнание ", бр.9). В началото на 1904 година се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, само че гибелта на татко му осуетява следването му. Есента на 1904 година Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в разнообразни добруджански села. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като пълководец на рота. През юни 1913 година е ранен край Дойран, а месец по-късно е нараснал в чин. След войните Йовков се открива в София и работи като редактор на списание " Народна войска ", където разгласява етюд за Балканската война – " Утрото на паметния ден ". След като списанието престава да излиза, Йовков е заставен да търси работа и спомощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание " Преглед на Министерството на вътрешните работи и националното здраве " в Отделението за обществени грижи и щедрост. Остава на работа до есента на 1915 година, когато още веднъж е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. " Военни вести ". След края на Първата международна война настава един от най-тежките интервали в живота на Йовков. Втората национална злополука го заварва в Добрич. След сложни дни изпълнени с душевни терзания и материални неволи, и откакто Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава незаконно границата и се открива във Варна, където е преподавател. След покровителство на другари от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 година е постоянен помощник по печата; непрекъснато е понижаван в служба, заради което в края на 1927 година напуща легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с креативен труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година отпътува на лекуване в Хисаря. Поради влошеното положение е опериран по неотложност в Католическата болница в Пловдив, само че след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се трансформира в манифестация на национална обич и благодарност.

 Йовков дебютира като стихотворец. През 1902-11 година разгласява 31 стихове в разнообразни периодически издания – в. " Съзнание ", списанията " Пробуда ", " Художник ", " Ново време ", " Ново общество " и " Бисери ". Лириката му не се отличава с изключително благосъстояние и многообразие на претекстове – почнал като обществен стихотворец, по-късно Йовков трансформира обществения митинг в резигнация, тъга и отмалялост. Първата си белетристична творба – " Овчарова тъжба ", с подзаглавие " Старопланинска легенда " – Йовков разгласява в списание " Просвета " през 1910 година Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопредлят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си произведения Йовков стартира да печата от началото на 1913 година ( " Утрото на паметния ден " ); до 1917 година името му се среща и по страниците на списанията " Звено ", " Съвременна мисъл ", на вестниците " Слово ", " Демократически обзор ", " Военни вести " и " Отечество ". Открояват се импресиите " Те победиха ", " На остарялата граница ", " Безотечественици ", " Ехо ", разказът " Балкан " и повестта " Земляци ". В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за претърпяното по време на войната – от първия й ден до нейния драматичен край. В тях паралелно с летописеца участва и есеистът; синтезът се реализира посредством прочувствено преодоляване на военната тематика, пречупена през самостоятелното усещане. Йовков идва в българската литература с една болежка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда характерният му хуманизъм. В баталната му прозаичност няма озлобление, крясъци на ненавист. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, обрисувана от житейския опит и знание за индивида и човешката душа. Написаното за войната е едно " не! " на взаимното изтребване сред хората и " да! " на хуманизма и хубостта. Най-значимите си военни произведения Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 година два тома " Разкази ". Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – един път с новелата " Последна наслада " и след едно десетилетие с разказите " Бели рози ", " Другар ", " На стража ", Йовков изчерпа тематиката, преди да е завършила самата война за България. В прочут смисъл тези последни произведения са равносметка, сумирала достиженията и минусите на интервала, през който създателят израства и се постанова като публицист от национална големина. Ако с " Последна наслада " Йовков прави самобитна рекапитулация на тематиката за войните, с повестта " Жетварят " възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развиването му на белетрист това е началото на развой, който дефинитивно оформя идейно-естетическия му свят. " Последна наслада " е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един стадий и началото на различен.

 Когато отсъства от България цели 7 години, таман в чужбина Йовков приготвя трайното си наличие в националния нравствен и книжовен живот посредством сборниците " Последна наслада ", " Старопланински митове ", " Вечери в Антимовския хан ", " Женско сърце " и романите " Чифликът край границата ", " Ако можеха да приказват ", както и незавършения разказ " Приключенията на Гороломов ", драмите " Албена ", " Боряна ", " Обикновен човек " и комедията " Милионерът ". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – общественото самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща изцяло националния живот – от раждането на индивида до неговата смърт; в кротичък труд и война, в мигове на наслада, тъга и религиозно поклонение. По този метод Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов стадий в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива комплицираната и спорна психика на индивида, копнеещ за хубав и духовен свят. Моделът му за човешко държание съчетава тестваните през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си теория писателят построява върху три начала: индивида, труда и природата.

 Йовков е уверен, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични тествания. Още в повестта " Земляци " ракурсът, от който изобразява войната, води към казуса за непоправимо нарушената връзка сред селянина и земята. В този смисъл повестта е не толкоз роман за военните стълкновения, колкото за последствията от тях – за копнежа у селянина по родното село. Войната унищожава българския селяндур освен физически, само че прекъсва и връзката му със земята, унищожава го нравствено. По-късно в сборника " Вечери в Антимовския хан " Йордан Йовков още веднъж се връща към същия проблем, като аргументите за отчуждаването на индивида от земята са по-различни. На насилието писателят опълчва труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, връзките им – елементарни и ясни. " Вечерите " са ясновидско просветление за пагубните последствия от прекратена връзка с прамайката природа. Долавяйки тази наклонност доста по-рано, Йовков открива непреходна тематика за нашата национална литература. Пространствата на неговия живописен свят, избрани от етичното и естетичното начало, обуславят претекста за нравственото прераждане – толкоз постоянно интерпретиран от Йовков. Доверието и вярата в изначалната добрина на индивида – това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му възторг се съдържа укор към наситената с произшествия и безредици, с въстания и войни актуалност. В обществения и духовния безпорядък, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на несъгласията и обществените спорове, за реализиране на мечтаната от него естетика. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не би трябвало да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на ориста, в крушенията на човешките фантазии и най-накрая – в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в обществената му ангажираност, а в безапелационната му етичност.

 Пръв в българската литература Йовков разкрива диалектиката на хубостта – като мощ, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със гибелта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна. Йовков издига женската красота в езически фетиш, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи съсипия или съзидание, те са белязани с красота, поставяща ги над другите – даже и тогава, когато прегрешението тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и поклонението. Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от нравственос и хубост, в чиито пространства непринудено се самозаточва, малтретиран от другите възможности на моралното и естетичното начало у индивида. Тяхното съчетаване уголемява психичните и метафизичен хоризонти на българската драма, отбелязвайки нов, по-висок стадий в нейното развиване. В развиването си като създател Йовков минава комплицирани стадии, които обрисуват посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този метод сътвореното от него надвишава рамките на българската литература и се съизмерва с достиженията на европейската и международната художествена мисъл. Това изяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и възходящия брой преводи в разнообразни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а обособени произведения на Йовков – на над 37, измежду които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и други

Инфо: www.slovo.bg