Йона Тукусер е родена на 5 март 1986 г. в

Йона Тукусер е родена на 5 март 1986 година в Бесарабия, с. Главан, област Одеса, Украйна. В момента живее в Ню Йорк, Рим и София. Учила е изящни изкуства в Измаилския филантропичен държавен университет. През 2010 година приключва магистърска степен по живопис към Национална художествена академия в гр. София. От 2005 година е изрисувала доста фрески в частни домове. Работи като помощник-реставратор в църкви и храмове в Украйна и България. Представила е изкуството си в голям брой самостоятелни изложения в България, Франция, Съединени американски щати, Украйна. Участвала е в общи интернационалните изложения в Русия, Словения, Казахстан, България и други Носителка е на доста награди, сред които първо място за живописната творба „ Смърт “, приз за живопис за „ Тъга ” в Москва. Първо място за пейзаж и портрет в Национална художествена академия в София. И за илюстрация на приказката „ Грозното пате “ на Х. К. Андерсен. Забележителния план „ Глад „ на Йона Тукусер се показва от Фондация за художествен синтез с ръководител художникът Йонко Иван. Той е куратор на плана. Дано на младите художници, които в този момент поемат пътя си в изкуството, не им се наложи да минат през ужаса, което претърпях аз. Дори и в най-черните си мисли не съм допускал, че е допустимо такова нещо. Защото преди този момент всичко беше отлично. Още първоначално, когато заживях в София, получих поръчка за два маслени портрета. Явно съм се справила добре, тъй като скоро се появиха и нови претенденти. Накратко казано потегли ми славата. Тогава се появи той-непознат мъж, който изиска да направя портрет на жена му. Така стартира невероятният роман на художничката Йона Тукусер. Една трагична история с релативно благополучен край. Всичко се случва в продължение на два дни, някъде в Пловдивско.

- Защо някъде в Пловдивско?
- Защото в действителност не знам точното място. Беше вила отвън града. Отидох там за два дни, натоварена с платно, бои и всичко, което ми е належащо за работа. Но още преди да стартира, забелязах нещо необичайно. Мъжът извади револвер и го размаха. Искаше да прави тройка. Жена му, сякаш нямаше нищо срещу. Или просто не смееше да каже нищо. Седеше и мълчеше. В целия си смут се пробвах да приказвам: Казах, че не е редно това, което става. Тя обаче се правеше че не чува. Започнах да рисувам, само че над мен имаше необикновен душевен тормоз и напън от негова страна. Мъжът непрекъснато се наливаше с вино, крещеше, псуваше, револверът бе до него на масата. Отсреща дамата мълчи, а аз рисувам., от самото начало плача и се старая да не го слушам. И по този начин два дни.

- Не ви ли даваха да излизате. Дори за малко?
- През всичкото време мислих по какъв начин да се измъкна от този огромен хол, да се добера до стаята, която дефинираха за мен и да се заключа, само че ме беше боязън. Не смеех да каже, че желая да си легна. Той не ставаше от масата, пиеше, а до него беше револверът. Много късно през нощта, най-сетне ме пуснаха да дремя. Бързо се обадих на една другарка, споделих й какво се случва.


Картини, отразяващи ужаса на глада


- Не си ли помислихте за избягате?
- Нито за момент. Къщата беше в планината, имаше страхотна въоръжена защита, няма по какъв начин да избягаш. Казах на приятелката ми, че в случай че изчезна, да знае, че съм убита и закопана накъде към тази къща. Помолих я на другия ден, в случай че се е случило нещо с мен, да ми звъни, и да си държи телефона отворен.

- Никой ли не ви тормози през нощта в стаята?
- Не. На идващия ден, до момента в който мъжът още спеше, се пробвах отново да приказвам с дамата. Казах й, че желая да се прибирам. Тя ми отговори, че всичко е наред, да не се тормозя. Имаше нещо несъответстващо в държанието й. Разбрах, че е втора брачна половинка на богаташа, първата е умряла. Беше изцяло безгласна писмен знак.

- Как завърши историята?
- Мислих да завърша портрета и да се опитам да избягам. Бях доста уплашена. По едно време той пристигна. Седнахме да обядваме. Плахо споделих, че работа е свършена и желая да се прибера в София. Тогава той отвърна: Ще забележим. После нещо омекна и поръча на водача си да ме закара.

- Сигурно добре ви е платил след толкоз боязън?
- Не. Попитах: Няма ли да ми платите? При което той сподели, че първо ще покаже портрета на свои другари, да го оценят и след това ще реши дали да ми заплати. Но на мен към този момент не ми пукаше. Аз желаех просто да оцелея. И не знаех дали това ще стане, до момента в който не си влязох в жилището си в София. Дали по пътя накъде няма да ме пребият.

- Виждахте ли се след това.
- Не, колата ме остави и дотук. Не ги видях, нито ги чух. Пари не взех, само че разбрах какви огромни изроди има и какъв брой е рисково да рисуваш портрети.
При този човек идваха на маса да разискват кой да поставят кмет на Пловдив черни души, които с нищо не се разграничат от тези от предишния век. Част от комунистическата система, предизвикали гибелта на хиляди българи в Бесарабия. Система, която като разлагащ се мъртвец, от ден на ден вони и неговата злокобна миризма принуждава актуалните българи да бягат от родината си. Да бягат не от война, не от османско иго, а от миризмата на разлагащия се мъртвец на комунистическата система.


По плана на Йона “Гладомор” се пишат научни доклади Гладомор - мъртвите застрашени от изяждане - Госпожице Йона, в този момент внезапно ще сменим тематиката: вместо за охранени, ще поговорим за гладни хора. По един ваш план, представляващ петнадесет картини, отдадени на глада в Бесарабия след Втората международна война, в този момент работят историци и научни служащи. Написаният от тях отчет, който е сериозен теоретичен труд, ще бъде публикуван от университет в Измаил. Пак там ще стартира и да се учи планът ви, наименуван: „ Глад”. Какво се е случило в не толкоз далечната 1946-1947 години и от къде е ползата ви към това време?
- Тази година се означават седем десетилетия от това трагично и позорно събитие, което по моя край назовават Гладомор. По-този мотив е и научната конференция, която се организира в Измаил. До измененията през 1991 година за нещастието, погубила един милион души, се мълчеше. Тогава започнаха да се отварят архивите. Аз попаднах на тази тематика напълно инцидентно. В учебно заведение желаеха да разпитаме бабите си за нещо значимо, на което са били свидетелки в предишното. Теглехме листчета и на мен се падна „ Глад”.

- И какво разбрахте?
- Нещо, което ме ужаси. Тогава в селото са изчезнали кучетата и котките. Много хора са падали и умирали по улиците. И роднините са бързали да ги намерят и погребат, преди някой да ги е изял. Имало е случаи на човекоядство. Загинали са 70 000 българи, от общо 1 000 000 жертви.

- Защо, какво се е станало. Бесарабия е богат край. Може би нещо обвързвано с климата?
- Не. Сталиновите комисари са идвали и прибирали всичко: Зърно, животни, а когато и те свършили даже цвеклото. С шишове бучили на всички места, където може да има нещо прикрито. Баба ми Доминикия със смях разказваше: Минат руснаците на път за Румъния, оберат всичко, след някой ден минат румънците и те претарашат хамбарите ни. Сталин продавал зърното в чужбина, ние умирахме от апетит

- На какъв брой години е била баба ви тогава и по какъв начин е оживяла?
- Била е на двадесет, омъжена. Много добре шивачка. Дядо ми ходел в Румънско, Галац, продавал роклите й и се прибирал със зърно. Но съселяните му го усетили и желали да го убият. Едва се избавил.

- Колко обаче са починали...
- Българите са 70 000. Тук обаче няма документи, свързани с това. Може би, тъй като по това време, към този момент сме били в руския блок. Всъщност през 1935 година в Бесарабия отново е имало сходен разрушителен гладомор. Този път той е бил провокиран от румънците. Но и в двата случая резултатът е един и същи-умират десетки хиляди почтени хора.

Исак ГОЗЕС