Формулата на човешкото
Йоко Огава, „ Любимата формула на професора “, (изд. „ Колибри”, 2017; превод: Маргарита Укегава),
Малба Тахан, „ Човекът, който пресмяташе “, (изд. „ Колибри”, 2017; превод: Даниела Александрова)
Математически не е допустимо две успоредности да лежат в обща низина и да имат точка на секване. Но литературата разрешава две паралелни книги да се пресекат в читателския взор и да вземат участие в типологически прочит. И в случай че „ Самотата на простите цифри “ на Паоло Джордано (изд. Колибри, 2010 г.) беше книга за невзетите решения, в романите на Йоко Огава и Малба Тахан не остават нерешени задания и това не е единственото съображение за паралелно пояснение. Ценни като самостойни и доста плодородни за относително четене книги.
На пръв взор съпоставянето сред двете заглавия би било неравномерно: млад персийски овчар и възрастен японски професор, 14 – ти и 20 – ти век, Близък и Далечен Изток, мистификация и нереалност, то тази грапавина е външна. Вътрешната обиколка ги сродява и трансформира в обща текстова задача, където събирането е повече от изваждането, умножението е повече от делението.
Ако разполовим общата територия на читателското внимание и от двете ѝ страни в първите страници ще има съвсем невидими мъже, заети само с пресмятането. Невидимият свят поддържа забележимия. Но това е за малко. Пастирът Беремис Самир бързо излиза от тази обща задача с няколко незнайни. Неговата персонална еволюция го трансформира от преброител на птици, клони и листата по тях, в математически виртуоз, разрешаващ комплицирани житейски проблеми благодарение на числата. Обратно, еволюцията на Професора се смалява паралелно с времетраенето на неговата памет. Аз-ът на персиеца влиза в разнообразни провокации всеки ден, професорският трае единствено 80 минути. Първият доближава апогея на славата си, вторият последователно се настанява в забравата. Беремис се влюбва и печели сърцето на ученичката си – женският разум не е негативно число, единствената обич в живота на Професора е останала в невъзвратимата му памет. Човекът, който пресмяташе е в непрекъснат шехерезадов темп – влиза от епизод в епизод и единствено от време на време има връзка сред тях, до момента в който книгата за японския професор е мудна като чайната гала чаною: да сме деликатни и отдадени в това, което вършим – среща един път в живота.
Срещите им в живота също контрастират – пресмятащият влиза в домовете на шейхове, махараджи, халифи, остарелият професор е слепен със стола си и изпада в суматоха всякога, в случай че би трябвало да напусне дома си. Но и двата имат непрекъсната помощна теорема до себе си – странстващият багдадчанин и домашната помощница. С тяхното ненатрапчиво наличие вземат решение безкористно задания и не търсят облагата си – персиецът, в случай че въпреки всичко вземе паричната премия, я споделя с бедните („ Той правеше всичко това, воден от алтруизъм, без да търси облага или компенсация “), професорът в никакъв случай не осребрява чековете, които му изпращат като победител от решените загадки в математическите списания. През цялото сюжетно време той си служи с числата като сурогат на думите, индивидът, който пресмята онагледява думите си с цифри.
„ Числата бяха дясната ръка, която протягаше, с цел да се здрависа, само че по едно и също време представляваха и връхна дреха, палто посредством което бранеше себе си. Палто, толкоз компактно и тежко, че докоснеш ли го през него, очертанията на тялото му оставаха мистерия. Нямаше жива душа, дето да може да го съблече “, Любимата формула на професора.
„ Числата, които на пръв взор са просто нещо, нерядко могат да подведат даже и най-опитния. Пропорциите, които ни се костват съвършени, от време на време ни водят по неправилен път. Заради несигурността в изчисленията, славата на математиката е безспорна. “ Човекът, който пресмяташе.
Двете книга са другарски цифри, като 220 и 284 – свързани между тях с помощта на някаква божествена скица. Професорът се стреми към записките на Бога (Аз единствено надникнах в бележника на Бога и малко попреписах от там), Беремис разпростира книгата на ориста. „ Човекът, който пресмяташе “ употребява щедро приказното време, в „ Любимата формула на професора “ доминират затихващите моменти. Персиецът може да подели 35 камили сред трима души, Професора не може да бъде поделен и след неговата гибел не стопира обичта и припомнянето на елементи от живота му. Едната книга ще възпита обич към математиката, другата – към математиците.
Усещането след прочита на двата романа е безапелационната прослава на индивида в математически общ брой, еднакъв на единството: индивидите като неделими съществителни от божественото цяло.
Изцяло предлагам тези книги.
Автор: Йорданка Белева
Малба Тахан, „ Човекът, който пресмяташе “, (изд. „ Колибри”, 2017; превод: Даниела Александрова)
Математически не е допустимо две успоредности да лежат в обща низина и да имат точка на секване. Но литературата разрешава две паралелни книги да се пресекат в читателския взор и да вземат участие в типологически прочит. И в случай че „ Самотата на простите цифри “ на Паоло Джордано (изд. Колибри, 2010 г.) беше книга за невзетите решения, в романите на Йоко Огава и Малба Тахан не остават нерешени задания и това не е единственото съображение за паралелно пояснение. Ценни като самостойни и доста плодородни за относително четене книги.
На пръв взор съпоставянето сред двете заглавия би било неравномерно: млад персийски овчар и възрастен японски професор, 14 – ти и 20 – ти век, Близък и Далечен Изток, мистификация и нереалност, то тази грапавина е външна. Вътрешната обиколка ги сродява и трансформира в обща текстова задача, където събирането е повече от изваждането, умножението е повече от делението.
Ако разполовим общата територия на читателското внимание и от двете ѝ страни в първите страници ще има съвсем невидими мъже, заети само с пресмятането. Невидимият свят поддържа забележимия. Но това е за малко. Пастирът Беремис Самир бързо излиза от тази обща задача с няколко незнайни. Неговата персонална еволюция го трансформира от преброител на птици, клони и листата по тях, в математически виртуоз, разрешаващ комплицирани житейски проблеми благодарение на числата. Обратно, еволюцията на Професора се смалява паралелно с времетраенето на неговата памет. Аз-ът на персиеца влиза в разнообразни провокации всеки ден, професорският трае единствено 80 минути. Първият доближава апогея на славата си, вторият последователно се настанява в забравата. Беремис се влюбва и печели сърцето на ученичката си – женският разум не е негативно число, единствената обич в живота на Професора е останала в невъзвратимата му памет. Човекът, който пресмяташе е в непрекъснат шехерезадов темп – влиза от епизод в епизод и единствено от време на време има връзка сред тях, до момента в който книгата за японския професор е мудна като чайната гала чаною: да сме деликатни и отдадени в това, което вършим – среща един път в живота.
Срещите им в живота също контрастират – пресмятащият влиза в домовете на шейхове, махараджи, халифи, остарелият професор е слепен със стола си и изпада в суматоха всякога, в случай че би трябвало да напусне дома си. Но и двата имат непрекъсната помощна теорема до себе си – странстващият багдадчанин и домашната помощница. С тяхното ненатрапчиво наличие вземат решение безкористно задания и не търсят облагата си – персиецът, в случай че въпреки всичко вземе паричната премия, я споделя с бедните („ Той правеше всичко това, воден от алтруизъм, без да търси облага или компенсация “), професорът в никакъв случай не осребрява чековете, които му изпращат като победител от решените загадки в математическите списания. През цялото сюжетно време той си служи с числата като сурогат на думите, индивидът, който пресмята онагледява думите си с цифри.
„ Числата бяха дясната ръка, която протягаше, с цел да се здрависа, само че по едно и също време представляваха и връхна дреха, палто посредством което бранеше себе си. Палто, толкоз компактно и тежко, че докоснеш ли го през него, очертанията на тялото му оставаха мистерия. Нямаше жива душа, дето да може да го съблече “, Любимата формула на професора.
„ Числата, които на пръв взор са просто нещо, нерядко могат да подведат даже и най-опитния. Пропорциите, които ни се костват съвършени, от време на време ни водят по неправилен път. Заради несигурността в изчисленията, славата на математиката е безспорна. “ Човекът, който пресмяташе.
Двете книга са другарски цифри, като 220 и 284 – свързани между тях с помощта на някаква божествена скица. Професорът се стреми към записките на Бога (Аз единствено надникнах в бележника на Бога и малко попреписах от там), Беремис разпростира книгата на ориста. „ Човекът, който пресмяташе “ употребява щедро приказното време, в „ Любимата формула на професора “ доминират затихващите моменти. Персиецът може да подели 35 камили сред трима души, Професора не може да бъде поделен и след неговата гибел не стопира обичта и припомнянето на елементи от живота му. Едната книга ще възпита обич към математиката, другата – към математиците.
Усещането след прочита на двата романа е безапелационната прослава на индивида в математически общ брой, еднакъв на единството: индивидите като неделими съществителни от божественото цяло.
Изцяло предлагам тези книги.
Автор: Йорданка Белева
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ