Яна Язова (23 май 1912 - 9 юли 1974) e

Яна Язова (23 май 1912 - 9 юли 1974) e българска поетеса, преводач и драматург. След 1944 година Язова отхвърля да се причисли към писателите, които одобряват социалистическия натурализъм за собствен живописен способ. През 1960 година за пръв път излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „ Левски “ на издателство „ Народна просвета “. Издателството го включва в проектите си, само че шефът на издателството Пелин Велков по-късно й споделя, че няма да издадат романа.
Яна Язова умира при неизяснени условия. Последен знак, че е била жива, е неин текст в дневник от 9 юли 1974 година Тялото й е намерено през август в дома й (заедно с дневника, разперен на маса). По натрупа има следи от принуждение, само че той в горещините към този момент е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието на Яна Язова не е открито.
Сред романите на Язова са " Капитан ", " Александър Македонски ", " Левски ", " Шипка ", " Соления залив ". 
 Маска

На първа младост при нежната милувка
на устни ми стонът в усмивка избликна;
душата ми свойта мимика обикна -
измежду всички открити - аз ходех със маска.
 
Чисти зениците - в тях никой не зърна
от дълго време закърмена змийска отрова;
спи ми и злобата - не ще я отровя -
и дните си минали не мога да върна.
 
Но всяка нощ нова си маска начертавам,
и през деня под нея от боязън се затулям,
и загатна скрито в сърце си заравям -
и към този момент коя съм - самичка не зная.
 
И мисля: към гроба ме напреднала възраст затласка -
на моя дух отпаднал пристигна ли гибелта?
Когато за път ще ме вземе и тя -
кого ще откри под смъртната маска?

В нощта
И тя простра ръцете си студени, безжизнено се вгледа в мен.
А устните мъртвешки вцепенени и взор безучастно замръзнал.
Нощта… Защо е толкова безучастна?
Като всички нощи… А като че ли тази, по-опасна
 
от всяка нощ, тежней. Вървя. Изсмях се, тя отекна.
Зловеща полуда в погледа й зей. Устата ми повехна.
Дъхът й - мухлест мирис на самост и раздяла.
И в моя спокоен вървеж каква бунтовна тъга!
 
Спрях… и се озърнах… и се присвих в полите й студени.
За първа нощ, когато се озърнах, не беше ти до мен, не беше ти до мене.
Стопли ме, нощ; стопли ме, нощ, страхотна!
Без мирис, без разум. И какъв брой си самотна…

Край канала
По тия дълги булеварди тихи и безлюдни
ходя, където скритом в сенките им двама
се срещнахме… Луна ни свети, сенки вардят будни -
теб нежно влюбен, спокоен, а мене - горда дама.
 
И на разположение вървяхме ние нощем край канала
по суха пръст, по тиня, по доста, доста сняг;
и в дъното му чакахме зората лека, бяла.
А днеска лешояди пълнят тоя бряг.
 
Вървя, ходя и закъснели, редки минувачи
ме стопират и ми споделят глупави лъжи;
само че и пред тях смутена и обезверена ще се разплача:
- Ах, към този момент какъв брой доста, доста ми тежи!