Вярно е, че от побоя над журналиста Иво Никодимов излезе

Вярно е, че от побоя над журналиста Иво Никодимов излезе и добра вест – солидарността, която провокира и в колегията, и в цялото общество. Тя обаче беше съчетана с едно стъписване – освен от размерите, които насилието е взело, само че и от опцията то да се окаже неоснователно, както твърдеше самият Никодимов. Каквато и причина да е провокирала побоя му, би била по-успокоителна, в сравнение с никаква. Защото това значи, че простотията към този момент е стигнала до физическа принуда. Значи, че предизвестията за заплахата от подценяването на културата, от мощно лимитираната поддръжка за изкуството, науката и образованието са се оказали основателни.

В основата на културата стоят забрани, които спазваш, тя обрисува граници, които не можеш да си позволиш да прекрачиш. Отсъствието ѝ, обратно, прави поддаването на нагоните гладко, подтиква деянията на експанзия. А упованието, че на всички места, където на някой му хрумне те да удари и нищо не го стопира от вътрешната страна, ще има служител на реда, е повече от утопично.

Причините за безпричинното принуждение са Динко и Петното, дупарата на Гери-Никол и междинният пръст на Сузанита, враждебната тирада, вагоните непрочетени книги, неприятният усет измежду обществените елити и прочие, и прочие Въпрос на случайност е единствено чия тъкмо физиономия ще бъде обезобразена.

Тази седмица във връзка на 75-ата годишнина от разстрела на Никола Вапцаров още веднъж, изключително в обществените мрежи, сблъскаха отзиви антикомунисти и носталгици. Настървено спореха дали е огромен стихотворец или не, само че в действителност едва се интересуваха от това. Отрицателите му го използваха, с цел да изобличат комунизма като тероризъм, а бранителите му - с цел да оправдаят историческата роля на Съветския съюз и неговите български поддръжници. И едните, и другите се опираха на противоречивата логичност, че огромният стихотворец не може да е терорист, само че разчетена, несъмнено, от срещуположни позиции.

Никола Вапцаров продължава да е жертва на несъстоялия се у нас спор за близкото минало. Ако се беше състоял, поетът умерено можеше да се отдръпна в историята на литературата и експертите по нея да се занимават с оценката му. А не хора, които имат да си уреждат сметки за друго.

Несъстоялият се спор за близкото минало е довел и до още нещо – той към този момент не е сред комунизъм и антикомунизъм, а сред антикомунизъм и съперници на антикомунизма с днешна дата. Което, несъмнено, не е в интерес на антикомунизма, тъй като го лишава от историческия му конкурент, подменя го.

Причината е в един роден политически абсурд: Българска социалистическа партия, за която даже се спореше дали изобщо има право на битие при демокрацията, стабилно участва в политическия пейзаж на прехода, до момента в който десните, макар че получиха огромния исторически задатък от рухването на комунизма, съвсем ги няма. А доколкото ги има демонстративно бягат от антикомунизма като идеология. Така че в този момент той може да разчита основно на лични гласове.

Договорът с Македония, за чието сключване Парламентът гласоподава през седмицата, може пък най-сетне да успее да извади връзките ни със съседите от националните митологии и да ги вкара в действителната политика. Или по-точно да промени наложилите се политически използва на тази митологии. Защото антибългарските настроения в Македония са израз не толкоз на блян към национална самостоятелност, колкото са другото име на сърбоманията и съответното въздействие, което тя носи. И по православната дъга стига до Кремъл.

В този смисъл в случай че нашата поддръжка изиграе някаква роля и Македония в действителност влезе в НАТО, това към този момент ще е напълно друга страна. Защото това в кой геополитически тим играеш има надалеч по-голямо значение за националната орис от митовете и легендите, които разказваш за нея.