Вторият ден от пребиваването ми в Странджа е все така

Вторият ден от пребиваването ми в Странджа е все по този начин безоблачен и топъл – съвършен както за горски разходки, по този начин и за фотоси. Аз обаче първо желая да прегледам църквата „ Св. Димитър ”. Затворена е, само че на портата има обнадеждаваща записка с името и телефона на уредничката. Звъня, въпреки ненапълно примирена, че тактично ще ми откажат, поради почивния ден, обедното време или селската работа. Отсреща обаче ми дава отговор доста приветлива жена, която споделя, че до 5 мин. ще бъде тук. През това време преглеждам църквата – напълно неугледна и схлупена на тип, само че от събраната информация, знам че това е напълно видимо. Тя е неповторима с това, че е издигната на мястото на античен храм на Зевс-Дионис, а жертвеникът на езическия господ напълно не е опустошен, а е вкопан в църковния олтар.

Жената идва в уреченото време и отваря портите. Влизам в църквата и погледа ми стартира да шари в помещението, само че олтара е компактно затворен, а уредничката наподобява няма ангажимент да изнася беседи. Все отново я запитвам за жертвеника на Зевс-Дионис и внезапно лицето й се оживява – очевидно, поради моя интерес. И стартира да споделя...Няма по какъв начин да видя олтара, защото сега църквата е настояща, само че дамата ни демонстрира фотография на жертвеника и превод на надписа. Селото няма духовник, само че при специфични мотиви тук приижда един, които обслужва още 18 села.

Кога тъкмо е издигнат християнския храм не се знае – няма никакви документи, само че по архитектурата може да се допусна, че е това се случило през 15-16 век. „ Св. Димитър ” изцяло дава отговор на тогавашните условия на османската власт, църквата на не бъде по-висока от мохамеданин яхнал кон. Затова половината от постройката е вкопана в земята, а другата образно е била снижена от дългата, скосена стряха, която налагала на вярващите да се наведат, с цел да влязат в храма. Когато през 70-те години стартират изследванията на църквата, стряхата е отрязана, с цел да се открие фасадата на постройката, само че резултатът е подозрителен. „ Св. Димитър ” губи голямна част от своята самородност, а фасадата по този начин или другояче не притегля вниманието с нищо.


Постепенно диалогът минава от църквата към типичната странджанска архитектура. Традиционните къщи тук имат два етажа. Първият е предопределен за животните и е измазан или построен от камък. Вторият – за хората, е напълно от дърво, а към него води наложителната външна стълба. Състои се от едно огромно главно помещение, където се събира цялото семейство, а спомагателната „ вътрешната стая ” напълно не е основана за интимно осамотяване на възрастните, а за предпазване на хранителни артикули. За това пък обичайна странджанска къща разполага с революционни за времето си улеснения – по този начин нареченият от уредничката „ аеро клозет ”, който е вграден във втория етаж. Там живущите, както и през днешния ден, се облекчавали без да напущат дома, с тази разлика че екскрементите претърпявали няколко метра свободно рухване, преди да доближат фекалната яма, изкопана тъкмо изпод. До истинския клозет се намира и мивка, където се пере и мие домакинската посуда.

Накрая уредничката въздъхва, че в селото към този момент къщите са доста повече от хората, по тази причина част от тях, въпреки и оповестени за монументи на културата, се разрушават. Постоянните поданици наброяват не повече от 30, само че лятото се усилват и до 50. Иначе по улиците на Бръшлян кипи усилена строителна активност, само че постройките, които се подвигат няма да усилят популацията на селото, а единствено неговите гости, защото са предопределени за настаняване. Време е обаче да напущам селото, защото есенните дни са къси, а оставащото времето за разходка в планината – прекомерно малко.

Продължава: Есен в Странджа - IПродължава: Есен в Странджа - III