Вторият ден на Рождество е. За почти всички това е

Вторият ден на Рождество е. За съвсем всички това е време, прекарано със фамилията – време за празнуване и непосредственост. Но не във всички домове празниците протичат по един и същи метод. Има къщи, в които е по-тихо от нормалното. Къщи, в които не се чества.

В идващите редове ще ви срещнем с Любчо и неговата баба. Много от вас ги познават. Разказвали сме за тях нееднократно – и в предаванията, и в новините.

Много неща са се трансформирали. Едно обаче остава непроменено – болката. Болката от отнети животи и несбъднати фантазии.

Това е историята на Любчо – момче, чийто живот стартира с покруса. Пиян водач лишава живота на майка му и татко му още преди той да се роди. Любчо се появява на бял свят в осмия месец – прибързано, с увреждания. Грижите за него поемат баба му и дядо му.

Няколко години по-късно фамилията губи и дядото – още една загуба, която бележи живота им.

Но това е и история за силата на една жена. За бабата на Любчо – жена, която посвещава целия си живот на внука си. История за обич, която не се отхвърля.

Любчо е едно от децата на „ Българската Коледа “, които израснаха пред очите ни. Днес той е на 23 години. Завършил е учебно заведение, само че работата с него продължава всеки ден.

Неговата учителка го познава още от първи клас. До 12. клас те следват образователната стратегия, а през днешния ден образованието е ориентирано към разширение на кръгозора му – към това да схваща по-добре света към себе си. Уроците са за живота – за сърцето, за страстите, за добротата.

Любчо е чиста душа. Всяка вечер желае целувка за лека нощ. Не не помни да каже „ извинявай “ и „ благодаря “. Думи, които не натъжават баба му, а ѝ дават смисъл и сили.

„ Той беше нашата упора и мотив за живеене “, споделя тя. „ Все едно щерка ни ни го подари. “

Болката от загубата обаче в никакъв случай не си отива. На 6 март щерка ѝ получава две шестици в студентската си брошура. Два дни по-късно – на 8 март – е убита на тротоара от пийнал водач. Човекът получава осем години присъда и през днешния ден към този момент е на независимост.

Любчо продължава лекуването и рехабилитацията си – без спиране. Масажи, кинезитерапия, плуване, психическа поддръжка. Нуждите с годините се усилват, тъй като това е диагноза, при която непрекъснатата грижа е наложителна.

На въпроса какво си пожелават за празниците, отговорът е еднакъв – здраве. И още нещо – обич и добрина.

За фамилията празниците не са мотив за наслада. Те са време на тъга, горест и липса. Въпреки това, поради Любчо, в дома има елха, светлинки и декорация. Опит да се сътвори топлота там, където празнотата е огромна.

Любчо обича националната музика и стихотворенията. Обича да чете на глас. Обича положителната дума и усмивката. За него даже най-малката помощ е скъпа.

Историята на Любчо, на баба му и на неговата учителка е история, която се гледа със свито сърце и със сълзи в очите. История, в която една човешка постъпка прекатурва ориси. Но и история, в която все пак има доста добрина.

Защото в този дом, макар болката, положителното към момента живее.