Кълбото - един фантастичен разказ на Ценка Бакърджиева
Втора седмица, откогато се появи на ъгъла на огромното кръстовище в покрайнините. Намираше се на тротоара в центъра на зелено, тревно островче с размери три на три метра. Колите спираха и тръгваха. Пешеходците изчакваха светофара и самоуверено се устремяваха към отсрещната страна, а то боязливо свито, лекичко се полюшваше и никой не го забелязваше.
*
- Не го виждат – след дълго вторачване с горест в гласа промълви най-старият.
- Прав си – поддържа го вторият.
- Да го съживим! Какво ще кажете? - предложи напористият.
Останалите двама се съгласиха.
*
Почти еднометровото Кълбо към този момент преливаше от ярко, искрящо синьо до мрачно, облачно сиво. Вълни от светлинки пробягваха по повърхността му. Хората пътем спираха погледи върху него и отминаваха. Не питаха кой, по какъв начин и за какво е сложил Кълбото тъкмо тук. В главите имаха подготвени отзиви: От общината отново се вършат на забавни. Кметът желае да се потвърди - нали идват избори. Дали това не е някаква пропаганда? Какъв кич! Пак от нашия джоб!
Един пролетен ден Райко от близката кооперация измоли приятеля си Дойчин да го изведе на разходка. Денят бе прелестен с безоблачно небе. Дори чуруликането на врабчетата успяваше да се открои от автомобилния звук. Райко доста обичаше разходките, само че не успяваше самичък да пресече кръстовището с инвалидната количка. Отсреща след стотина метра започваше крайградският парк. Дойчин даде обещание сред двата курса на камиона да го прекара през улицата, а тази вечер да го върне назад. Така е! Нищо не става без другар!
Понеже бързаше да не изостане от работния график, Дойчин със спортна скорост буташе количката към кръстовището. Затворил очи, приятелят му се опияняваше от полъха напразно с ръце, протегнати настрана. С лявата докосна кълбото. Неочаквана мекост и деликатност го обгърна. Извърна се да огледа и тъй като на никое място не се държеше...
Дойчин стигна кръстовището, хващайки последните секунди на зеления светофар. Към средата на улицата усети необикновена лекост и с смут видя празната седалка пред него. Спря се слисан. Обърна се, само че към този момент светеше алено и клаксоните на ревящите коли го накараха да пресече. Силно се тормози! Никъде не виждаше Райко. А колите бръмчаха и фучаха, когато...
- Ехо... Тук съм – прозвуча някъде от горната страна.
През идващите три месеца Райко бе най-каненият човек по малките екрани, радиа и обществени мероприятия. Щастлив обясняваше по какъв начин казусът с краката от единствено себе си е изнемощял. Навън демонстрираше уменията си да лети и като Супермен се стрелкаше на умопомрачителни височини.
В началото на юни Люси се ветрееше след майка си и мъчно успяваше да я догони с тънките си крачета. Обаче Живка крепко стискаше дребната ръка и с необятна крачка бързаше към детската градина. Беше доста ядосана! Даскалиците отново желали да излизат в отпуски и да сливат групите! А през август въобще нямало да работят! Родителски използвачи!
Люси от дълго време бе забелязала Кълбото. Всеки ден, на минаване от там, се протягаше да го пипне. Без триумф. Днес закъсняваха. Движеха се с 10 минути по-късно, а пешеходците бяха два пъти повече. За колите да не приказваме. Майка ѝ трябваше да прави път на насрещните, да стопира, заобикаля... И Кълбото се оказа тъкмо в обсега на изпънатата ръчичка.
Люси към този момент в действителност се ветрееше, без да опира с крайници земята. На светофара майка ѝ внезапно спря. Детето се сурна по тротоара и си ожули коленете.
- Какво ти става? Я се виж! – Живка я пусна и посегна да я почисти.
Люси като свободно птиче полетя нагоре.
- Ей, ти! Къде отиваш? Заповядвам ти да слезеш? Веднага слез! Чуваш ли? Слез! Долу! Долу!
Днес беше Велик ден! Ден, в който видяха Кълбото и схванаха защо служи!
Две заядливи старчета пиеха бира в близката сладкарница. Тъкмо подлагаха на критика света и всичко в близост, когато направиха връзка сред уменията на Райко, летящото дете на истеричната майка и Кълбото.Те докуцукаха с бастуни до зелената полянка. От любознание пипнаха блестящата, жива повърхнина и поеха към небето с лупинги и осморки. След тях – същото от минаващ възпитаник. И по този начин... настана едно стълпотворение, последвано от запушване... до момента в който пристигна армията и въдвори ред.
На идващия ден Кълбото бе опаковано с бетонни стени, крепък покрив и здрава, железна врата. Самият президент набра тайната, шифрована композиция на големия сейф. Монтираха видеокамери и сложиха денонощна, жива защита. Който пипнал – пипнал. На всички останали прочетоха указа за безспорната възбрана.
Отново настана блъсканица по малките екрани, радиа и обществени мероприятия. Мастити учени и професори се изрекоха срещу Кълбото, тъй като не знаем на какъв принцип работи. Ами, представете си, в случай че тези, които през днешния ден летят, на следващия ден се снабдят с перушина и изгубят човешкия си образ?
Транспортният министър съобщи, че Кълбото подрива стопанската система на страната. Какви големи загуби ще понесат превозвачите от самолетния до градския превоз! Хаосът в небето ще е немислим. Ние сме сериозна страна. Подписали сме конвенции. Не можем да затворим въздушното пространство поради някакви летящи!
Намериха се завистници, неуспяли да допрян Кълбото, които стреляха по летящите. Не ги държаха виновни, тъй като свободното хвърчене стана закононарушение. И... последователно летящите един по един установяваха, че губят способността си, щом се прокраднеше в душата им подозрението дали е редно, дали е потребно, дали новото умеене носи повече ненавист, в сравнение с изгода.
След като обстановката се успокои, Народното събрание сътвори комисия, която да изследва Кълбото. Обществото очакваше от нея оферти по какъв начин да го включат в стопанската система на страната, с какви налози и такси да обложат летящите и кой ще получи правото да го допира.
Най-после президентът под звуците на химна и снимащите камери отвори вратата на големия... празен сейф...
*
- Рано им го дадохме! – ядоса се напористият.
- Напротив – доста късно – отрони с горест най-възрастният.
- Късно! Какво приказваш? – възмутиха се другите двама. - Още са незрели и не могат да осъзнаят придобивката.
Беловласият отвърна, като уточни към най-младия:
- Вие не бяхте родени, а аз бях като теб, когато желаех да им дадем способността да летят. В ония времена към момента не можеха да приказват.
Млъкна, намерения малко и заключи:
- Тогава в действителност е било рано, само че в този момент е прекомерно късно. Не трябваше да чакаме говоренето да стане най-хубавото, което умеят.
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 година в Ловеч. Завършила е МГ „ Юрий Гагарин ” и ВТУ „ Ангел Кънчев ”, инженер е със компетентност „ Конструкция и изпитване на коли, трактори и кари ”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „ Вечният бриз ” (1998) и на електронната книга с разкази „ От алфа до омега ” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „ Тера фикция ”, носителка е на награди от национални състезания за приказен роман. Живее и работи в Бургас.
