Чернобил днес: Живот на инат!
Всяко посещаване в Чернобил стартира от Славутич. Само отсам има постоянна железопътна връзка с по този начин наречената зона на отчуждение. Славутич – най-младият град в Украйна – е издигнат през 1987 година за чиновниците на Чернобилската атомна електроцентрала и техните фамилии, евакуирани от Припят. По това време в неговото създаване са взели присъединяване осем съюзни републики, всяка от които е построила по един квартал, изискан в нейните архитектурни обичаи.
Сега, 32 години по-късно, това е малко (площта му е 7,5 квадратни километра, от които единствено 2,5 застроени с жилища), здравата, чистичко, напълно европейско градче с население 25 хиляди души. Наоколо – борова гора, в чешмите – артезианска вода, междинната заплата в града – към четири хиляди гривни (1 лев = ок. 14 гривни – бел. ред.). Средната възраст на жителите е към 35 години, като главно това са млади експерти, работещи в Чернобилската атомна електроцентрала.
Дворовете до късно вечерта преливат от детска шум, равнището на престъпността на практика е нулево, по тази причина пък раждаемостта надвишава смъртността. Славутич влиза в десетката на най-хубавите за живеене градове в Украйна. Да живееш тук се счита за хубаво и влиятелно – също както в Припят до 1986 година.
Сред популацията на Славутич и в този момент има доста някогашни припятчани, които извънредно тъгуват по своя зарязан град. Те са създали специфичен уебсайт, в който си споделят мемоари, разискват проблемите на настоящия Припят (по-точно на това, което е останало от него) и дори провеждат свои мероприятия. Например поставили са на входа към града фантом табела с апел към посетителите:
„ Не забравяйте, че се намирате на територия, където стана една от най-големите екологични произшествия в историята на човечеството. Зоната не е атракционен парк и не е място за пикници. От почитание към подвига на тези, които дадоха своето здраве и своя живот, борейки се с следствията от повредата, а също и към тези, които живяха в този град, ние настоятелно молим да не разглобявате Припят за сувенири и да не замърсявате улиците – в града няма служби за комунални услуги, които биха могли да почистят”.
Всяка заран от Славутич потегля трен, отвеждащ хората на работа в централата, преминавайки през цялата 30-километрова зона на отчуждение. Журналистите и туристите жадно се прилепват към прозорците, до момента в който локалните в това време подремват, четат вестници или клюкарстват със чиновниците.
Когато знаеш за чернобилската зона на отчуждение единствено от клюки, си представяш, че това е някаква безлюдна степ с опустошен реактор по средата, през която от време на време минават хора в страшни противорадиационни скафандри. На процедура обаче това е едно напълно нормално на тип място. Слънцето грее, тревата зеленее. При неналичието на хора тук са се развъдили диви животни, даже вписаните в Червената книга коне на Пржевалски.
Впрочем и хората тук не са толкоз малко. В зоната на отчуждение ежедневно има към 7 хиляди души – служащи от атомната електроцентрала, от изпълнителни организации и от други предприятия, а също по този начин и към 150 коренни поданици.
- Само ти се коства, че регионът е запустял. Тук всичко е такова, каквото е на всички места, има си свое ръководство на Министерството на вътрешните работи, пътна полиция. Както си пътуваше нашият камион с пясък, и му се скъса брезентът. Ние си мислехме, че никой не е забелязал, само че това не беше по този начин. Веднага изскочиха служители на реда и ни написаха санкция – споделя началникът на осведомителната работа на Чернобилската атомна електроцентрала Мая Руденко.
Самата територия на атомната централа на външен тип също малко се разграничава от която и да е друга промишлена зона. Алеи, административни здания, сладкарница. Навсякъде се движат хора, беседват, смеят се, пушат. Ето го и „ същия онзи” четвърти блок под саркофага.
Далеч по-голямо усещане вършат недостроените пети и шести реактор – през 1986 година тяхното създаване кипеше с цялостна мощ, само че след повредата ги изоставиха незавършени във типа, в който са били вечерта на 25 април. Огромните подемни кранове вечно са застинали с висящи на стрелите им товари, които по този начин и не са съумели да отнесат до местоназначението им. Но обичаната забележителност за служащите от Чернобилската атомна електроцентрала е каналът, по който по-рано се е подавала водата за охлаждането на реакторите. Сега в него са се развъдили сомове – дебели, големи, дълги не по-малко от метър, и със стотици се мятат напряко по повърхността на канала. През обедната отмора мнозина отиват да ги хранят с самун от моста.
Административният център на зоната е градчето Чернобил. Местната екзотика – изоставени здания, стадион, покрит с военна техника, взела присъединяване в ликвидирането на следствията, жълти табели със знак за радиация – учудва единствено новопристигналите.
На процедура измежду целия този чернобилски фон кипи елементарният ежедневен живот. Докато ние култивираме в себе си чувството, че се намираме на мястото на ужасна злополука, и се опитваме, както ни посъветваха, да не стъпваме по тревата, оглеждайки изоставена улица, отнякъде тъкмо в тревата изскочи мъж и напълно почтено ни предложи да купим мед лично произвеждане. На територията на настоящата черква „ Св. Илия” има добре поддържани лехи с рози, а до тях на дървена маса под намерено небе са подредени 3-литрови буркани, кошница с краставички, има и връзка копър – презвитерата?? (попадията) напряко се е заела с подготвянето на туршия за зимата. Припомням, че това се случва на 10 километра от четвъртия реактор.
- Краставичките, несъмнено, са импортирани? – за всеки случай прецизирам аз.
- Вие пък, несъмнено, че са локални – дава отговор придружителят ни – началник на чернобилската териториална организация към синдиката на служащите в атомната електроцентрала Николай Тетерин. – Ние просто ревизираме продуктите с дозиметър и в случай че равнището на радиация е обикновено, значи може да се ядат.
Ние тук и гъби събираме, и горски плодове, и риба ловим.
Трябва единствено да се знае каква – хищните типове на практика са чисти, а тези, които обичат тинята, е по-добре да не се закачат. Разбира се, вярно е това да не се прави, само че ние знаем кое е в действителност рисково и кое не. Такава природа е тук, такова обилие има, че по какъв начин можеш да удържиш върл гъбар или риболовец? Разбира се, по-късно на медицинския обзор те оглеждат на скенер и споделят: „ Нещо вътре във вас бибитка… Признайте си, гъбки сте похапвали, нали?”.
Тези, които живеят и работят директно до зоната на отчуждение, се усещат тук като вкъщи си и не се опасяват от радиацията.
- Хората нищо не знаят за Чернобил с изключение на политическите спекулации и страшните приказки без покритие – сигурен е жителят на Славутич Сергей Касянчук. – Вече ми омръзна, че непрекъснато идват и питат: къде са тук вашите телета с две глави?
Къде са боровете с еднометрови иглички? Няма нищо такова. Ние не мислим за някаква си покруса, от дълго време сме надживели това и вървим напред.
Действително, Чернобилският регион се стреми към развиване и отхвърля да възприема себе си като ужасно депресиращо място, което би трябвало да се затвори и не помни. През 2000 година всички локални поданици са били срещу предварителното извеждане от употреба на Чернобилската атомна електроцентрала, тъй като за тях тази електроцентрала не е нереално чучело, а дружество, което е давало работни места и е хранило техните фамилии. И в този момент, 10 години по-късно, когато в централата работят още хиляди хора (в дейностите по ликвидацията, по преработката на радиоактивните боклуци, по строителството на новите хранилища), вярата за възобновление живее у тях както и преди.
- Международната общественост ни постанова по този начин наречения проект за зелена поляна, в каквато би трябвало да се трансформира територията на атомната електроцентрала и зоната на отчуждение – споделя началникът на службата за стратегическо обмисляне на Чернобилската АЕЦ Виктор Кучински. – Но това не е рационално. Сега на територията на централата се строят фабрики за преправка и утилизация на радиоактивните боклуци, складове. Защо да хабим големи средства, с цел да изравним след това всичко това със земята? Нали единствено в Украйна има няколко атомни реактора, на които изтича срокът за употреба. Защо тогава да не превърнем Чернобил в народен център по извеждане от употреба на атомни електроцентрали? Тук има всички условия за това: популацията е премного, събрани са квалифицирани фрагменти, издигнат е цялостен град с необикновен нрав.
За „ особения манталитет” на хората, работещи в зоната на отчуждение, и живеещите близо до нея, през това време ми се случи да чувам нееднократно. Може би основната негова специфичност е неналичието на боязън от радиацията. Но това, също както и образците с „ риболовците и гъбарите”, не значи, че хората просто махат с ръка на всичко и всеобщо саботират разпоредбите за техническа сигурност. Преди да напусне зоната, всеки минава през радиационен надзор, а един път в годината и през цялостен медицински обзор. Но всички процедури, свързани със отбраната от облъчване, тук са станали нещо автоматизирано. Човек привиква с всичко и е невероятно непрекъснато да се опасява от това, с което се сблъсква всеки ден. А свиквайки, започваш и по-спокойно да се отнасяш към избрани неща, които могат да шокират непросветените.
- Да, аз имам непълнота на щитовидната жлеза и какво толкоз? – откровено се удиви служителка на Чернобилската атомна електроцентрала, когато започнах да я подпитвам за нейното здраве. – Пия тироксин (медикамент за компенсиране на дисфункцията на щитовидната жлеза – бел. авт.) и всичко ми е наред.
Всеки чиновник, намиращ се на територията на зоната на отчуждение, наложително би трябвало да носи на дрехата си специфичен интегрален дозиметър, който регистрира общото равнище на радиация, записана на мястото, където се намира. Информацията от него се разчита от време на време и по този метод излиза наяве какво облъчване е получил индивидът за седмица, месец или година. Всички доста се стараят да не превишат избраната норма – само че не тъй като се тормозят за здравето си. Причината е друга: поради това може да те изселят от зоната на отчуждение за дълго време или даже вечно. А от това чиновниците се опасяват под паника.
Перспективата да се разделят с региона за тях е по-страшна, в сравнение с да получат рак на щитовидната жлеза.
Какво ги задържа? На първо място - постоянните приходи. Тук заплащат добре и мнозина са твърдо уверени, че оттатък границата на зоната естествена работа няма. В едно нещо те са прави: в Славутич не е елементарно да си намериш друга работа, а това би означавало и да ти се наложи да напуснеш дома си и да отидеш в незнайното. Наистина, вероятността не е от приятните.
Но парите и стабилността не са единственото, което задържа хората в Чернобил. Зоната на отчуждение някак необичайно притегля доста от тях – нещо, което и те самите не могат да обяснят. Много от тези, които са живели в Припят или някак са били свързани с това място преди повредата (дори и просто да са ходили на посетители при приятели), особено са си намерили работа в зоната, с цел да бъдат по-близо до нея. Но и тези, които за първи път са пристигнали по тези места към този момент след 1986 година, също имат изключително отношение към зоната на отчуждение, обичат я и усърдно я пазят от непознати. Туристите и сеирджиите, идващи „ тъй като им е любопитно”, тук одобряват с съмнение и леко пренебрежение, сиреч тук са се навъдили всевъзможни.
Във всеки случай това място е почтено за боязън, неспокойствие и благоговение – въпреки всичко един път към този момент хората се отнесоха задоволително безгрижно към него.
Репортажът на Алиса Сопова от в. " Донбас " (donbass.ua), представен от " Обекти ".
Сега, 32 години по-късно, това е малко (площта му е 7,5 квадратни километра, от които единствено 2,5 застроени с жилища), здравата, чистичко, напълно европейско градче с население 25 хиляди души. Наоколо – борова гора, в чешмите – артезианска вода, междинната заплата в града – към четири хиляди гривни (1 лев = ок. 14 гривни – бел. ред.). Средната възраст на жителите е към 35 години, като главно това са млади експерти, работещи в Чернобилската атомна електроцентрала.
Дворовете до късно вечерта преливат от детска шум, равнището на престъпността на практика е нулево, по тази причина пък раждаемостта надвишава смъртността. Славутич влиза в десетката на най-хубавите за живеене градове в Украйна. Да живееш тук се счита за хубаво и влиятелно – също както в Припят до 1986 година.
Сред популацията на Славутич и в този момент има доста някогашни припятчани, които извънредно тъгуват по своя зарязан град. Те са създали специфичен уебсайт, в който си споделят мемоари, разискват проблемите на настоящия Припят (по-точно на това, което е останало от него) и дори провеждат свои мероприятия. Например поставили са на входа към града фантом табела с апел към посетителите:
„ Не забравяйте, че се намирате на територия, където стана една от най-големите екологични произшествия в историята на човечеството. Зоната не е атракционен парк и не е място за пикници. От почитание към подвига на тези, които дадоха своето здраве и своя живот, борейки се с следствията от повредата, а също и към тези, които живяха в този град, ние настоятелно молим да не разглобявате Припят за сувенири и да не замърсявате улиците – в града няма служби за комунални услуги, които биха могли да почистят”.
Всяка заран от Славутич потегля трен, отвеждащ хората на работа в централата, преминавайки през цялата 30-километрова зона на отчуждение. Журналистите и туристите жадно се прилепват към прозорците, до момента в който локалните в това време подремват, четат вестници или клюкарстват със чиновниците.
Когато знаеш за чернобилската зона на отчуждение единствено от клюки, си представяш, че това е някаква безлюдна степ с опустошен реактор по средата, през която от време на време минават хора в страшни противорадиационни скафандри. На процедура обаче това е едно напълно нормално на тип място. Слънцето грее, тревата зеленее. При неналичието на хора тук са се развъдили диви животни, даже вписаните в Червената книга коне на Пржевалски.
Впрочем и хората тук не са толкоз малко. В зоната на отчуждение ежедневно има към 7 хиляди души – служащи от атомната електроцентрала, от изпълнителни организации и от други предприятия, а също по този начин и към 150 коренни поданици.
- Само ти се коства, че регионът е запустял. Тук всичко е такова, каквото е на всички места, има си свое ръководство на Министерството на вътрешните работи, пътна полиция. Както си пътуваше нашият камион с пясък, и му се скъса брезентът. Ние си мислехме, че никой не е забелязал, само че това не беше по този начин. Веднага изскочиха служители на реда и ни написаха санкция – споделя началникът на осведомителната работа на Чернобилската атомна електроцентрала Мая Руденко.
Самата територия на атомната централа на външен тип също малко се разграничава от която и да е друга промишлена зона. Алеи, административни здания, сладкарница. Навсякъде се движат хора, беседват, смеят се, пушат. Ето го и „ същия онзи” четвърти блок под саркофага.
Далеч по-голямо усещане вършат недостроените пети и шести реактор – през 1986 година тяхното създаване кипеше с цялостна мощ, само че след повредата ги изоставиха незавършени във типа, в който са били вечерта на 25 април. Огромните подемни кранове вечно са застинали с висящи на стрелите им товари, които по този начин и не са съумели да отнесат до местоназначението им. Но обичаната забележителност за служащите от Чернобилската атомна електроцентрала е каналът, по който по-рано се е подавала водата за охлаждането на реакторите. Сега в него са се развъдили сомове – дебели, големи, дълги не по-малко от метър, и със стотици се мятат напряко по повърхността на канала. През обедната отмора мнозина отиват да ги хранят с самун от моста.
Административният център на зоната е градчето Чернобил. Местната екзотика – изоставени здания, стадион, покрит с военна техника, взела присъединяване в ликвидирането на следствията, жълти табели със знак за радиация – учудва единствено новопристигналите.
На процедура измежду целия този чернобилски фон кипи елементарният ежедневен живот. Докато ние култивираме в себе си чувството, че се намираме на мястото на ужасна злополука, и се опитваме, както ни посъветваха, да не стъпваме по тревата, оглеждайки изоставена улица, отнякъде тъкмо в тревата изскочи мъж и напълно почтено ни предложи да купим мед лично произвеждане. На територията на настоящата черква „ Св. Илия” има добре поддържани лехи с рози, а до тях на дървена маса под намерено небе са подредени 3-литрови буркани, кошница с краставички, има и връзка копър – презвитерата?? (попадията) напряко се е заела с подготвянето на туршия за зимата. Припомням, че това се случва на 10 километра от четвъртия реактор.
- Краставичките, несъмнено, са импортирани? – за всеки случай прецизирам аз.
- Вие пък, несъмнено, че са локални – дава отговор придружителят ни – началник на чернобилската териториална организация към синдиката на служащите в атомната електроцентрала Николай Тетерин. – Ние просто ревизираме продуктите с дозиметър и в случай че равнището на радиация е обикновено, значи може да се ядат.
Ние тук и гъби събираме, и горски плодове, и риба ловим.
Трябва единствено да се знае каква – хищните типове на практика са чисти, а тези, които обичат тинята, е по-добре да не се закачат. Разбира се, вярно е това да не се прави, само че ние знаем кое е в действителност рисково и кое не. Такава природа е тук, такова обилие има, че по какъв начин можеш да удържиш върл гъбар или риболовец? Разбира се, по-късно на медицинския обзор те оглеждат на скенер и споделят: „ Нещо вътре във вас бибитка… Признайте си, гъбки сте похапвали, нали?”.
Тези, които живеят и работят директно до зоната на отчуждение, се усещат тук като вкъщи си и не се опасяват от радиацията.
- Хората нищо не знаят за Чернобил с изключение на политическите спекулации и страшните приказки без покритие – сигурен е жителят на Славутич Сергей Касянчук. – Вече ми омръзна, че непрекъснато идват и питат: къде са тук вашите телета с две глави?
Къде са боровете с еднометрови иглички? Няма нищо такова. Ние не мислим за някаква си покруса, от дълго време сме надживели това и вървим напред.
Действително, Чернобилският регион се стреми към развиване и отхвърля да възприема себе си като ужасно депресиращо място, което би трябвало да се затвори и не помни. През 2000 година всички локални поданици са били срещу предварителното извеждане от употреба на Чернобилската атомна електроцентрала, тъй като за тях тази електроцентрала не е нереално чучело, а дружество, което е давало работни места и е хранило техните фамилии. И в този момент, 10 години по-късно, когато в централата работят още хиляди хора (в дейностите по ликвидацията, по преработката на радиоактивните боклуци, по строителството на новите хранилища), вярата за възобновление живее у тях както и преди.
- Международната общественост ни постанова по този начин наречения проект за зелена поляна, в каквато би трябвало да се трансформира територията на атомната електроцентрала и зоната на отчуждение – споделя началникът на службата за стратегическо обмисляне на Чернобилската АЕЦ Виктор Кучински. – Но това не е рационално. Сега на територията на централата се строят фабрики за преправка и утилизация на радиоактивните боклуци, складове. Защо да хабим големи средства, с цел да изравним след това всичко това със земята? Нали единствено в Украйна има няколко атомни реактора, на които изтича срокът за употреба. Защо тогава да не превърнем Чернобил в народен център по извеждане от употреба на атомни електроцентрали? Тук има всички условия за това: популацията е премного, събрани са квалифицирани фрагменти, издигнат е цялостен град с необикновен нрав.
За „ особения манталитет” на хората, работещи в зоната на отчуждение, и живеещите близо до нея, през това време ми се случи да чувам нееднократно. Може би основната негова специфичност е неналичието на боязън от радиацията. Но това, също както и образците с „ риболовците и гъбарите”, не значи, че хората просто махат с ръка на всичко и всеобщо саботират разпоредбите за техническа сигурност. Преди да напусне зоната, всеки минава през радиационен надзор, а един път в годината и през цялостен медицински обзор. Но всички процедури, свързани със отбраната от облъчване, тук са станали нещо автоматизирано. Човек привиква с всичко и е невероятно непрекъснато да се опасява от това, с което се сблъсква всеки ден. А свиквайки, започваш и по-спокойно да се отнасяш към избрани неща, които могат да шокират непросветените.
- Да, аз имам непълнота на щитовидната жлеза и какво толкоз? – откровено се удиви служителка на Чернобилската атомна електроцентрала, когато започнах да я подпитвам за нейното здраве. – Пия тироксин (медикамент за компенсиране на дисфункцията на щитовидната жлеза – бел. авт.) и всичко ми е наред.
Всеки чиновник, намиращ се на територията на зоната на отчуждение, наложително би трябвало да носи на дрехата си специфичен интегрален дозиметър, който регистрира общото равнище на радиация, записана на мястото, където се намира. Информацията от него се разчита от време на време и по този метод излиза наяве какво облъчване е получил индивидът за седмица, месец или година. Всички доста се стараят да не превишат избраната норма – само че не тъй като се тормозят за здравето си. Причината е друга: поради това може да те изселят от зоната на отчуждение за дълго време или даже вечно. А от това чиновниците се опасяват под паника.
Перспективата да се разделят с региона за тях е по-страшна, в сравнение с да получат рак на щитовидната жлеза.
Какво ги задържа? На първо място - постоянните приходи. Тук заплащат добре и мнозина са твърдо уверени, че оттатък границата на зоната естествена работа няма. В едно нещо те са прави: в Славутич не е елементарно да си намериш друга работа, а това би означавало и да ти се наложи да напуснеш дома си и да отидеш в незнайното. Наистина, вероятността не е от приятните.
Но парите и стабилността не са единственото, което задържа хората в Чернобил. Зоната на отчуждение някак необичайно притегля доста от тях – нещо, което и те самите не могат да обяснят. Много от тези, които са живели в Припят или някак са били свързани с това място преди повредата (дори и просто да са ходили на посетители при приятели), особено са си намерили работа в зоната, с цел да бъдат по-близо до нея. Но и тези, които за първи път са пристигнали по тези места към този момент след 1986 година, също имат изключително отношение към зоната на отчуждение, обичат я и усърдно я пазят от непознати. Туристите и сеирджиите, идващи „ тъй като им е любопитно”, тук одобряват с съмнение и леко пренебрежение, сиреч тук са се навъдили всевъзможни.
Във всеки случай това място е почтено за боязън, неспокойствие и благоговение – въпреки всичко един път към този момент хората се отнесоха задоволително безгрижно към него.
Репортажът на Алиса Сопова от в. " Донбас " (donbass.ua), представен от " Обекти ".
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ