Невероятна притча за последната крачка
Всяка алегория има своята поука. Предимството на тези поучителни разкази е, че са по едно и също време потребни и приятни за четене. Те постоянно са с дребен размер, а сентенцията е задоволително ясно обособена. Друга специфичност е, че всеки от нас би трябвало да я прочете и самичък за себе си да изведе кое е най-важното. Притчите нормално ни демонстрират някои елементи, които сме пропуснали, само че са основни. Затова и през днешния ден ви представяме една невероятна алегория за последната крачка, която освен е забавна, само че и ще ни накара да се замислим съществено.
В една студена зимна вечер младеж стоял на един висок мост и се канел да скочи в тъмните води на реката, предават от gnezdoto.net. Бил толкоз обезверен и трагичен, че желал да постави завършек на младия си живот. Родителите му умряли, обичаната му го изоставила, приятелите му го предали… За какво да живее, откакто никой няма потребност от него, най-добре незабавно да завърши с безсмисления си живот, мислел си той. Само една крачка и… всичко ще свърши!
Изведнъж, секунди преди да направи съдбовната последна крачка, мъжът чул пресипнал старешки глас:
– Извинявай, момче, ще окажеш помощ ли с някакви пари? Колкото можеш…
Младият мъж за момент се откъснал от мислите си и се обърнал към неканения клиент. Била дребничка бабичка. Извадил кесията от джоба си и безмълвно ѝ я подал. За какво са му към този момент пари…
– Ето, вземи… всичко, което намериш вътре, е твое.
– Не са за мен, синко – въздъхнала изтощено дамата. – Наблизо живеят две девойки, сирачета са, нямат си никого, претърпяват от подаяния… няма кой да се погрижи за тях. Ако можеш, отиди ти да им занесеш парите. Стара съм към този момент, не ме държат краката. В края на селото има една остаряла изоставена къща… там живеят.
По лицето на младия мъж се изписало комплициране. Той постепенно осмислил чутото и след секунда, изненадващо и за самия себе си, отвърнал:
– Добре, ще отида.
„ Наистина, тези пари ще оказват помощ на бедните девойки, а на мен към този момент не ми би трябвало нищо… дано да свърша едно положително дело, преди да напусна този свят… – споделил си той. – После незабавно ще се върна тук. “
Тръгнал мъжът към къщата на сирачетата и колкото повече се отдалечавал от моста, толкоз повече избледнявала решимостта му да постави завършек на живота си. Мислите му се насочили към двете девойки, незабелязано почнал да трансферира в мозъка си какво би могъл да направи за тях, по какъв начин да облекчи тежката им съдба… и лека-полека смутеното му лице се отпуснало, появил се различен искра в очите му. Животът към този момент не му се коствал неправилен. Някой имал потребност от него. Макар и това да са две непознати деца…
И когато дошъл пред дома на девойките, младежът към този момент знаел, че в никакъв случай няма да се върне на оня мост. Осъзнал, че на този свят има доста хора, които се нуждаят от помощ, от нечия подадена ръка, от неговата ръка… И че до момента в който някой се нуждае от твоята поддръжка, животът постоянно ще има смисъл.
„ Можем да излекуваме личните болки, като се обърнем към болките на другите. Когато мислим за това по какъв начин да облекчим непознатото страдалчество, нашето лично страдалчество отслабва. Ето я тайната на щастието. “
Далай Лама
Притчата е част от книгата „ ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА: 150 ПРИТЧИ ЗА ВЕЛИКАТА ТАЙНА НА ЖИВОТА “
