Българска работа – пак и пак проверяваме защо се е обърнала каруцата, след като се е обърнала
Всяка нова инспекция идва като удостоверение на нашата наивна вяра, че този път може би нещо ще се промени. Но резултатите ги няма. Никога. Остават единствено констатациите, подписите и забравените отчети
Когато у нас се случи злополучие, покруса или поредна неуместна драма, първата реакция на страната не е човешка, нито даже политическа. Тя е процедурна.
Назначава се инспекция.
Умират хора на пътя – злополука с камион, рейс, пияните и надрусаните водачи са навсякъде. Веднага се подрежда инспекция. Не за това за какво се е случило, а за това кой би трябвало да понесе виновността по документи. Проверяват се книжки, които въобще не е трябвало да бъдат издавани или някой от дълго време е трябвало да анулира. Проверява се автомобил, който е трябвало от дълго време да бъде спрян от придвижване. Проверява се път, който от години чака да бъде ремонтиран, само че това постоянно следва. И откакто констатациите потвърдят общоизвестното, което всеки с очи и здрав разсъдък към този момент знае, инспекцията завършва. До идната.
После идва следващото наводняване. Реките излизат от коритата си, а хората – от домовете си. Министерствата още веднъж запретват ръкави – не да оказват помощ, а да ревизират. И резултатът е удивително непрекъснат: гората я няма, деретата са запушени, някой е построил хотел там, където би трябвало да тече река. И този някой, както нормално, има всички нужни разрешителни. Издадени, подписани, подпечатани – от същата страна и община, която в този момент го „ ревизира “.
Градове остават без вода. Правителството назначава инспекция. Установява се, че водопроводите са набори на Мик Джагър и Ринго Стар. Че язовирите са безстопанствени, а климатичните промени са единствено „ форсмажорни условия “, за които никой не носи отговорност.
Половината страна се оказва с ТЕЛК. Следват инспекции. Става ясно, че инвалидността у нас от дълго време е не диагноза, а стопански инструмент – за оцеляване, за бизнес, за пазаруване на гласове. И отново всички са „ сюрпризирани “.
И както постоянно, идва ново държавно управление – ново начало, нов честен кодекс, нови обещания. Първата му работа? Проверка на предходното. И още веднъж се оказва, че предходните са крали, сегашните ще „ оправят нещата “, а идващите – ще ревизират тях.
Ако е правилно, че инспекцията е висшата форма на доверие, то ние сме най-доверчивата нация на света. Ние имаме вяра толкоз мощно, че всяка нова инспекция идва като удостоверение на нашата наивна вяра, че този път може би нещо ще се промени.
Но резултатите ги няма. Никога. Остават единствено констатациите, подписите и забравените отчети.
И след това – отново.
И отново.
И отново.
Каруцата от дълго време се е обърнала, колелата ѝ са се разпаднали, конят е избягал, а ние, с папки под мишница и морална суровост в тона, стоим на прашния път и питаме съществено:
„ Кой я обърна? “
След това, несъмнено, нареждаме нова инспекция.
Още от създателя:
Когато у нас се случи злополучие, покруса или поредна неуместна драма, първата реакция на страната не е човешка, нито даже политическа. Тя е процедурна.
Назначава се инспекция.
Умират хора на пътя – злополука с камион, рейс, пияните и надрусаните водачи са навсякъде. Веднага се подрежда инспекция. Не за това за какво се е случило, а за това кой би трябвало да понесе виновността по документи. Проверяват се книжки, които въобще не е трябвало да бъдат издавани или някой от дълго време е трябвало да анулира. Проверява се автомобил, който е трябвало от дълго време да бъде спрян от придвижване. Проверява се път, който от години чака да бъде ремонтиран, само че това постоянно следва. И откакто констатациите потвърдят общоизвестното, което всеки с очи и здрав разсъдък към този момент знае, инспекцията завършва. До идната.
После идва следващото наводняване. Реките излизат от коритата си, а хората – от домовете си. Министерствата още веднъж запретват ръкави – не да оказват помощ, а да ревизират. И резултатът е удивително непрекъснат: гората я няма, деретата са запушени, някой е построил хотел там, където би трябвало да тече река. И този някой, както нормално, има всички нужни разрешителни. Издадени, подписани, подпечатани – от същата страна и община, която в този момент го „ ревизира “.
Градове остават без вода. Правителството назначава инспекция. Установява се, че водопроводите са набори на Мик Джагър и Ринго Стар. Че язовирите са безстопанствени, а климатичните промени са единствено „ форсмажорни условия “, за които никой не носи отговорност.
Половината страна се оказва с ТЕЛК. Следват инспекции. Става ясно, че инвалидността у нас от дълго време е не диагноза, а стопански инструмент – за оцеляване, за бизнес, за пазаруване на гласове. И отново всички са „ сюрпризирани “.
И както постоянно, идва ново държавно управление – ново начало, нов честен кодекс, нови обещания. Първата му работа? Проверка на предходното. И още веднъж се оказва, че предходните са крали, сегашните ще „ оправят нещата “, а идващите – ще ревизират тях.
Ако е правилно, че инспекцията е висшата форма на доверие, то ние сме най-доверчивата нация на света. Ние имаме вяра толкоз мощно, че всяка нова инспекция идва като удостоверение на нашата наивна вяра, че този път може би нещо ще се промени.
Но резултатите ги няма. Никога. Остават единствено констатациите, подписите и забравените отчети.
И след това – отново.
И отново.
И отново.
Каруцата от дълго време се е обърнала, колелата ѝ са се разпаднали, конят е избягал, а ние, с папки под мишница и морална суровост в тона, стоим на прашния път и питаме съществено:
„ Кой я обърна? “
След това, несъмнено, нареждаме нова инспекция.
Още от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ