Да връх Исполин през уюта на Узана. Урок по постоянство, упоритост и вяра - Общество
Всичко стартира в събота, рано сутринта, както стартират същинските завършения. Деца, младежи и сътрудници чакаха идното странствуване, което за тях щеше да е още един урок по неизменност, непримиримост и религия в качествата си да трансформират невъзможното във към този момент претърпяно.
Предишният ден беше отдаден на това всеки участник в експедицията да получи нужната екипировка – раница, чорапи, обувки, ветровка. Тяхна персонална отговорност беше да си създадат сандвичи, които грижливо опаковаха и надписаха. През останалото време се вълнуваха и си представяха какво ги чака. За мен персонално денят беше работен, като постоянно се сещах, че на идващия ден ще пътувам, ще се катеря и ще споделям страсти с деца и сътрудници – все неща, които доста обичам да върша.
Включих се на драго сърце в този преход, който вършим в границите на план „ Да помогнем на деца в риск да изкачат своите върхове “. Лично се занимавах с дарителска акция, в която събрахме 4843 лева в края на предходната 2021 година, с цел да изкачим Ком, Черни връх и Мусала. Каузата си нарекохме „ Три прехода, три преодолени компликации, три върха “. Приех я като своя и се впуснах от все сърце да описвам какво сме замислили дружно с децата да ни се случи. Убедена съм, че получихме позитивна сила, възхита и подготвеност за поддръжка от толкоз доста хора, тъй като дружно с деца и сътрудници правехме всичко от все сърце.
Заредени с доста позитивна сила и очакване за приятни прекарвания, с сътрудника ми Стефан отидохме да вземем някои от децата, които ни чакаха с неспокойствие. Други пристигнаха напряко в Семеен център „ Посока “ на – отправната точка на нашето странствуване. Там си направихме обичайното кръгче, в което се запознахме с Наско, нашия планински лидер, излъчващ успокоение и убеденост. И незабавно разбрахме, че несъмнено можем да разчитаме на него и на Коста, фен алпинист с необятна усмивка и подготвеност да споделя компликации и приятни страсти. Обсъдихме небрежно идното пътешестване до хижа Узана, разпределихме се в един бус и една лека кола и потеглихме.
Това не беше нито първият преход, нито първата преодоляна компликация, не бяха и вторите подред. Деца и възрастни в КОНКОРДИЯ имаха към този момент положителната процедура и непрекъсната цел да се провокират и да учат нови неща - всеки съгласно желанията и моментните си благоприятни условия и настройки. От трите върха, които приехме като цел на нашата идея, неотдавна децата се качиха на връх Ком. Настоящото странствуване беше планувано да ни води до Мусала - втория плануван връх, само че времето в последния миг се утежни и ние внезапно сменихме посоката. Не съжаляваме въобще, тъй като Мусала ще продължи да бъде там и да ни чака. А до момента в който чакаме по-хубавото време, с голямо наслаждение се насладихме на гледките от връх Исполин и красивата местност на Стара планина.
Групата пътешественици този път беше най-голяма – осем деца, измежду които три идваха за първи път, и петима възрастни. Децата бяха на разнообразни възрасти, всяко със своята орис, темперамент и фантазии. Общото сред тях беше, че са деца, че получават поддръжка в разнообразни обществени центрове на КОНКОРДИЯ България, обичат природата, любопитни са за света и доста задружни. Участват интензивно в доста действия, в които дружно се учим да се отнасяме добре един към различен, да сме толерантни, дисциплинирани, непрекъснати, упорити и да имаме вяра в качествата си.
Пристигнахме в хижа Узана, която след това се оказа, че приляга доста добре на нашата идея. Както споделиха сътрудниците ми: Няма нищо инцидентно!
Въпреки че децата към този момент бяха претърпяли няколко похода в планината, това беше първият път, в който щяха да спят в същинска хижа. В началото - с леко терзание, само че скоро по-късно - с доста смях и игри, те одобриха изненадата, че всички ще спят в една стая. Бързо всеки си избра леглото, настанихме се и се отправихме на поход към връх Исполин.
От върха ни делеше единствено един час вървене, само че дистанцията не беше толкоз значимо за никого. Всички знаехме, че по-интересен и значим е извървеният път до върха – претърпяното, наученото и най-после постигнатото. Всеки със свое движение напредваше към върха с огромно любознание, убеденост и успокоение, което персонално ме впечатли – усетих се измежду същински планинари. Децата се опознаваха с нашите помощници Наско и Коста. И търсеха, а някои намираха прътове, на които да се подпират – към този момент знаеха, че по този начин се върви по-лесно и по-бързо.
Снимка: Зорница Симеонова
С височината си от 1524 м. връх Исполин и малко по-ниския му брат Малък Исполин ни възхитиха с приятния си сексапил и красивите форми на достолепната Стара планина. Снимахме се от върха, поговорихме, посмяхме се и въобще не ни се тръгваше, макар че умората към този момент се появяваше - бяхме в средата на един дълъг ден, в който ни чакаха още доста приятни прекарвания. Узана е околност в Стара планина, наоколо до Габрово. Посещавана е от доста хора и по доста разнообразни аргументи. Нашите бяха да попътуваме, да изкачим връх Исполин, да спим в хижа Узана, а за другите неща, които ни се случиха – въобще не подозирахме. Сред тях беше откритието, че там се намира географският център на България.
За визитата на географския център на България оставихме тъмните вечерни часове. Походът на челници към този момент се беше трансформирал в обичаен за групата планинари и всички го чакаха с неспокойствие. Този път се състоеше в разходка от към 2 км. в едната посока и наблюдаване на безбройните звезди на небето. После, несъмнено, всички заспаха като къпани - е, не напълно незабавно, както чакахме. Първо трябваше да споделят страсти от претърпяното в този дълъг ден и по-късно изтощени да потънат в страната на сънищата.
Следващият ден беше отдаден на сладка закуска, изкатерване на 894 стъпала до паметника Шипка и запознаване с историята на Опълченците на Шипка. Вече бяхме привикнали да катерим и искахме още - по тази причина се изкатерихме и най-отгоре на паметника, откъдето гледката към планината беше смайваща. Не можахме обаче дълго да ѝ се любуваме, тъй като ято летящи мравки се опитваха по всякакъв начин да ни изгонят – очевидно се усещаха владетели на територията, с което трябваше да се примирим. Обядвахме вкусно и тръгнахме назад към София.
Останахме очаровани от хубостта на природата, безбройните прекарвания и новите неща, които научихме. Гостоприемството на хижарката Милена Ботева ни изненада извънредно прелестно - една същинска планинарка, която посреща посетители там към този момент цели 20 години. Насладихме се и на храната, която беше като в същинските хижи - фасул, шкембе супа, кюфтета, мекици и благоуханен чай. Черешката на тортата за наша огромна изненада и услада беше специфичната питка, която Милена Ботева подготви особено за нас и другите посетители на хижата. Поднесе ни я облечена в национална носия с доста топли думи, излъчващи нейната самоотверженост и човещина. Останахме без думи, а откакто от питката нямаше към този момент и помен, се хванахме на хорото. Всички – и деца, и възрастни потропахме с крайници, без значение от уменията си. Защото топлата сила, която ни завладя, накара краката ни сами да затанцуват. А след това някои даже сънуваха питката, толкоз им беше харесала.
Повечето от героите на този преход - Лили, Елица, Ели, Деница, Бранимира, Гери, Методи и Кирил, споделиха, че прекарването доста им е харесало. Видяхме, че в действителност е по този начин. Вярваме, че засяваме в тях семето, което все в миналото ще покълне.
Лили, едно от децата в групата, показа с усмивка, че предходния път била с две разнообразни по мярка обувки, само че извървяла пътя си, не се отказала. Сега се радваше на идентичните си обувки и напряко хвърчеше нагоре към върха. Лили бе неуморна, доста гласовита и с необятна усмивка.
Елица беше от ветераните в групата, само че не по възраст, а по брой пъти, в които дружно с нас се беше срещала с хубостта на природата в планините. Броеше „ обича ме, не ме обича “, описа ми за гаджето си, за морето, на което е била, за държанието на други деца, което не одобряваше и така нататък Мисля, че изцяло ми се довери сега, в който разбра, че аз съм тази, която качва фотосите и написа в страниците на КОНКОРДИЯ България в обществените мрежи. И несъмнено – стартира и да ми театралничи.
Ели, вярна на своя жанр, беше супер сериозна от самото начало. Това за нея беше следващо катерене и тя се справяше без никакъв проблем, с лекост и имам вяра – на драго сърце. Не искаше да идва „ на следващия ден “, когато отново трябваше да седи на стол и да учи. Предпочиташе това учебно заведение, в планината, което очевидно всякога ѝ носеше ново прекарване и доста приятни страсти.
Сестрите Деница и Бранимира също за следващ път се любуваха на прекарването – планина, пътеки, катерене и върхове. Всяка по собствен метод. На паметника Шипка ловко се оправиха с прогонването на ято летящи мравки, които се опитваха да се загнездят в косите им. Същото претърпях и аз и дружно споделихме позитивни и негативни страсти към буболечките.
Гери за първи път катереше. Вълнението и лекото ѝ терзание от непознатото се личеше още от сутринта, когато отидохме да я вземем от тях. Беше станала от дълго време и ни чакаше. Постепенно Гери по този начин се вля в групата, усети поддръжката на всички, отпусна се и безусловно захвърча. Тя бягаше и се смееше – по-силно и по-волно и от най-хубавия бегач от възрастните в групата. На Методи също му беше за първи път. Още първоначално той стана център на вниманието за множеството девойки и ловко поддържаше позицията си до края. Радваше ме доста спонтанната му еуфория - тичаше, скачаше, смееше се и говореше съвсем непрекъснато, а другите откровено се забавляваха дружно с него. Кирил също беше с групата планинари за първи път, само че по този начин се вля в нея, че това по нищо не си личеше. Усмихваше се чаровно, не се натрапваше на никого, пристъпваше безшумно и решително.
Снимка: Зорница Симеонова
Разделихме се с хижарката Милена Ботева с усмивки, обятия и доста благодарности. Въпреки че доста ни хареса - не обещахме, че отново ще дойдем, тъй като ни чакаха още доста други пътешествия и върхове, на които желаеме да се насладим и от които желаеме да научим по нещо.
За деца и възрастни извървеният път ни сподели и научи: да дишаме мравчена киселина и защо помага; да вървим по въже все по-добре, да играем на фризби и на федербал; умерено да лежим на тревата и върху хамаци, без значение от комарите; да опитваме да слагаме персонални върхове като сътрудника Стефан с бягането; да изпробваме своята издръжливост и упоритост; да проверим можем ли да се радваме на триумфите на другите, да бъдем търпеливи, спонтанни, само че и да обмисляме дейностите си; да усетим топло посрещане и добрина и да се научим да отвръщаме със същото; да спим доста хора в една стая и това да не ни тормози, да ядем вкусна питка и да пием благоуханен чай в същинска хижа; да играем хоро; да се разхождахме на челници; да гледаме звездите и да откриваме съзвездия; да дишаме надълбоко, да отвърнем на прегръдката с доста обятия и да научим толкоз доста от хижарката Милена Ботева.
Подготвяме се за идващите пътеки - тези към връх Мусала, Черни връх, а кой знае, може и към други върхове.
Предишният ден беше отдаден на това всеки участник в експедицията да получи нужната екипировка – раница, чорапи, обувки, ветровка. Тяхна персонална отговорност беше да си създадат сандвичи, които грижливо опаковаха и надписаха. През останалото време се вълнуваха и си представяха какво ги чака. За мен персонално денят беше работен, като постоянно се сещах, че на идващия ден ще пътувам, ще се катеря и ще споделям страсти с деца и сътрудници – все неща, които доста обичам да върша.
Включих се на драго сърце в този преход, който вършим в границите на план „ Да помогнем на деца в риск да изкачат своите върхове “. Лично се занимавах с дарителска акция, в която събрахме 4843 лева в края на предходната 2021 година, с цел да изкачим Ком, Черни връх и Мусала. Каузата си нарекохме „ Три прехода, три преодолени компликации, три върха “. Приех я като своя и се впуснах от все сърце да описвам какво сме замислили дружно с децата да ни се случи. Убедена съм, че получихме позитивна сила, възхита и подготвеност за поддръжка от толкоз доста хора, тъй като дружно с деца и сътрудници правехме всичко от все сърце.
Заредени с доста позитивна сила и очакване за приятни прекарвания, с сътрудника ми Стефан отидохме да вземем някои от децата, които ни чакаха с неспокойствие. Други пристигнаха напряко в Семеен център „ Посока “ на – отправната точка на нашето странствуване. Там си направихме обичайното кръгче, в което се запознахме с Наско, нашия планински лидер, излъчващ успокоение и убеденост. И незабавно разбрахме, че несъмнено можем да разчитаме на него и на Коста, фен алпинист с необятна усмивка и подготвеност да споделя компликации и приятни страсти. Обсъдихме небрежно идното пътешестване до хижа Узана, разпределихме се в един бус и една лека кола и потеглихме.
Това не беше нито първият преход, нито първата преодоляна компликация, не бяха и вторите подред. Деца и възрастни в КОНКОРДИЯ имаха към този момент положителната процедура и непрекъсната цел да се провокират и да учат нови неща - всеки съгласно желанията и моментните си благоприятни условия и настройки. От трите върха, които приехме като цел на нашата идея, неотдавна децата се качиха на връх Ком. Настоящото странствуване беше планувано да ни води до Мусала - втория плануван връх, само че времето в последния миг се утежни и ние внезапно сменихме посоката. Не съжаляваме въобще, тъй като Мусала ще продължи да бъде там и да ни чака. А до момента в който чакаме по-хубавото време, с голямо наслаждение се насладихме на гледките от връх Исполин и красивата местност на Стара планина.
Групата пътешественици този път беше най-голяма – осем деца, измежду които три идваха за първи път, и петима възрастни. Децата бяха на разнообразни възрасти, всяко със своята орис, темперамент и фантазии. Общото сред тях беше, че са деца, че получават поддръжка в разнообразни обществени центрове на КОНКОРДИЯ България, обичат природата, любопитни са за света и доста задружни. Участват интензивно в доста действия, в които дружно се учим да се отнасяме добре един към различен, да сме толерантни, дисциплинирани, непрекъснати, упорити и да имаме вяра в качествата си.
Пристигнахме в хижа Узана, която след това се оказа, че приляга доста добре на нашата идея. Както споделиха сътрудниците ми: Няма нищо инцидентно!
Въпреки че децата към този момент бяха претърпяли няколко похода в планината, това беше първият път, в който щяха да спят в същинска хижа. В началото - с леко терзание, само че скоро по-късно - с доста смях и игри, те одобриха изненадата, че всички ще спят в една стая. Бързо всеки си избра леглото, настанихме се и се отправихме на поход към връх Исполин.
От върха ни делеше единствено един час вървене, само че дистанцията не беше толкоз значимо за никого. Всички знаехме, че по-интересен и значим е извървеният път до върха – претърпяното, наученото и най-после постигнатото. Всеки със свое движение напредваше към върха с огромно любознание, убеденост и успокоение, което персонално ме впечатли – усетих се измежду същински планинари. Децата се опознаваха с нашите помощници Наско и Коста. И търсеха, а някои намираха прътове, на които да се подпират – към този момент знаеха, че по този начин се върви по-лесно и по-бързо.
Снимка: Зорница Симеонова
С височината си от 1524 м. връх Исполин и малко по-ниския му брат Малък Исполин ни възхитиха с приятния си сексапил и красивите форми на достолепната Стара планина. Снимахме се от върха, поговорихме, посмяхме се и въобще не ни се тръгваше, макар че умората към този момент се появяваше - бяхме в средата на един дълъг ден, в който ни чакаха още доста приятни прекарвания. Узана е околност в Стара планина, наоколо до Габрово. Посещавана е от доста хора и по доста разнообразни аргументи. Нашите бяха да попътуваме, да изкачим връх Исполин, да спим в хижа Узана, а за другите неща, които ни се случиха – въобще не подозирахме. Сред тях беше откритието, че там се намира географският център на България.
За визитата на географския център на България оставихме тъмните вечерни часове. Походът на челници към този момент се беше трансформирал в обичаен за групата планинари и всички го чакаха с неспокойствие. Този път се състоеше в разходка от към 2 км. в едната посока и наблюдаване на безбройните звезди на небето. После, несъмнено, всички заспаха като къпани - е, не напълно незабавно, както чакахме. Първо трябваше да споделят страсти от претърпяното в този дълъг ден и по-късно изтощени да потънат в страната на сънищата.
Следващият ден беше отдаден на сладка закуска, изкатерване на 894 стъпала до паметника Шипка и запознаване с историята на Опълченците на Шипка. Вече бяхме привикнали да катерим и искахме още - по тази причина се изкатерихме и най-отгоре на паметника, откъдето гледката към планината беше смайваща. Не можахме обаче дълго да ѝ се любуваме, тъй като ято летящи мравки се опитваха по всякакъв начин да ни изгонят – очевидно се усещаха владетели на територията, с което трябваше да се примирим. Обядвахме вкусно и тръгнахме назад към София.
Останахме очаровани от хубостта на природата, безбройните прекарвания и новите неща, които научихме. Гостоприемството на хижарката Милена Ботева ни изненада извънредно прелестно - една същинска планинарка, която посреща посетители там към този момент цели 20 години. Насладихме се и на храната, която беше като в същинските хижи - фасул, шкембе супа, кюфтета, мекици и благоуханен чай. Черешката на тортата за наша огромна изненада и услада беше специфичната питка, която Милена Ботева подготви особено за нас и другите посетители на хижата. Поднесе ни я облечена в национална носия с доста топли думи, излъчващи нейната самоотверженост и човещина. Останахме без думи, а откакто от питката нямаше към този момент и помен, се хванахме на хорото. Всички – и деца, и възрастни потропахме с крайници, без значение от уменията си. Защото топлата сила, която ни завладя, накара краката ни сами да затанцуват. А след това някои даже сънуваха питката, толкоз им беше харесала.
Повечето от героите на този преход - Лили, Елица, Ели, Деница, Бранимира, Гери, Методи и Кирил, споделиха, че прекарването доста им е харесало. Видяхме, че в действителност е по този начин. Вярваме, че засяваме в тях семето, което все в миналото ще покълне.
Лили, едно от децата в групата, показа с усмивка, че предходния път била с две разнообразни по мярка обувки, само че извървяла пътя си, не се отказала. Сега се радваше на идентичните си обувки и напряко хвърчеше нагоре към върха. Лили бе неуморна, доста гласовита и с необятна усмивка.
Елица беше от ветераните в групата, само че не по възраст, а по брой пъти, в които дружно с нас се беше срещала с хубостта на природата в планините. Броеше „ обича ме, не ме обича “, описа ми за гаджето си, за морето, на което е била, за държанието на други деца, което не одобряваше и така нататък Мисля, че изцяло ми се довери сега, в който разбра, че аз съм тази, която качва фотосите и написа в страниците на КОНКОРДИЯ България в обществените мрежи. И несъмнено – стартира и да ми театралничи.
Ели, вярна на своя жанр, беше супер сериозна от самото начало. Това за нея беше следващо катерене и тя се справяше без никакъв проблем, с лекост и имам вяра – на драго сърце. Не искаше да идва „ на следващия ден “, когато отново трябваше да седи на стол и да учи. Предпочиташе това учебно заведение, в планината, което очевидно всякога ѝ носеше ново прекарване и доста приятни страсти.
Сестрите Деница и Бранимира също за следващ път се любуваха на прекарването – планина, пътеки, катерене и върхове. Всяка по собствен метод. На паметника Шипка ловко се оправиха с прогонването на ято летящи мравки, които се опитваха да се загнездят в косите им. Същото претърпях и аз и дружно споделихме позитивни и негативни страсти към буболечките.
Гери за първи път катереше. Вълнението и лекото ѝ терзание от непознатото се личеше още от сутринта, когато отидохме да я вземем от тях. Беше станала от дълго време и ни чакаше. Постепенно Гери по този начин се вля в групата, усети поддръжката на всички, отпусна се и безусловно захвърча. Тя бягаше и се смееше – по-силно и по-волно и от най-хубавия бегач от възрастните в групата. На Методи също му беше за първи път. Още първоначално той стана център на вниманието за множеството девойки и ловко поддържаше позицията си до края. Радваше ме доста спонтанната му еуфория - тичаше, скачаше, смееше се и говореше съвсем непрекъснато, а другите откровено се забавляваха дружно с него. Кирил също беше с групата планинари за първи път, само че по този начин се вля в нея, че това по нищо не си личеше. Усмихваше се чаровно, не се натрапваше на никого, пристъпваше безшумно и решително.
Снимка: Зорница Симеонова
Разделихме се с хижарката Милена Ботева с усмивки, обятия и доста благодарности. Въпреки че доста ни хареса - не обещахме, че отново ще дойдем, тъй като ни чакаха още доста други пътешествия и върхове, на които желаеме да се насладим и от които желаеме да научим по нещо.
За деца и възрастни извървеният път ни сподели и научи: да дишаме мравчена киселина и защо помага; да вървим по въже все по-добре, да играем на фризби и на федербал; умерено да лежим на тревата и върху хамаци, без значение от комарите; да опитваме да слагаме персонални върхове като сътрудника Стефан с бягането; да изпробваме своята издръжливост и упоритост; да проверим можем ли да се радваме на триумфите на другите, да бъдем търпеливи, спонтанни, само че и да обмисляме дейностите си; да усетим топло посрещане и добрина и да се научим да отвръщаме със същото; да спим доста хора в една стая и това да не ни тормози, да ядем вкусна питка и да пием благоуханен чай в същинска хижа; да играем хоро; да се разхождахме на челници; да гледаме звездите и да откриваме съзвездия; да дишаме надълбоко, да отвърнем на прегръдката с доста обятия и да научим толкоз доста от хижарката Милена Ботева.
Подготвяме се за идващите пътеки - тези към връх Мусала, Черни връх, а кой знае, може и към други върхове.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ